Развитие на географската наука в България


Категория на документа: География




"Животът, неизменно върви напред, науката се развива, развива се и нейната методология. Някои постановки остаряват, създават се нови, но корените на новото винаги трябва да се търсят в миналото. Това се отнася за всички науки включително и географията "

Живко Гълъбов

Развитие на географското познание в България преди 1878 г.

Географската наука в България има своя история на развитие от първите единични наблюдения и описания на българските земи, до пълното им опознаване днес.

Периодът преди обособяването на географията като научна дисциплина в България може да се нарече условно "догеографски". Той е свързан с натрупване на първоначални сведения за българските земи и селища и продължава до края на 19 в. Сведенията са резултат от различни по цел и професионална вещина проучвания, при които се преплитат географски, исторически, етнографски, езикови, стопански и други материали. Основна заслуга за поселищните проучвания от този период имат българските възрожденци-книжовници, които най-често са с разностранни интереси и енциклопедични познания.

Географски познания присъстват в множество писания още от първите векове на съществуването на българската държава. Свидетелства за това са запазени дори от периода на "Златния век" по времето на царуването на Симеон Велики. Такива свидетелства се съдържат в "Шестоднев" на Йоан Екзарх.

Понеже средновековната българска литература е имала преди всичко религиозно-поучителен характер, географски познания могат да бъдат прочетени в множество религиозни трактати от този период. Примери за това са:
1. "Житието на Св. Климент Охридски", написано през ХІІІ в. Неговият автор Димитър Хометиан е изяснил произхода на Св. Кл. Охридски и пътя на мигрирането на неговите прадеди от Мала Азия към Европа.
2. "Житието на Св. Никола Софийски" от ХVІ в. Авторът му Матей Граматик е направил подробно описание на местоположението на град София, облика и поминъка на населението, етническата и религиозната му структура, разположението на околни за тогава селища като Ючбунар, Три кладенци и др.
3. "Ловчански религиозен сборник" от 1618 г. В него са описани характерните особености на 72 народа в света. Сред тях са посочени като "правоверни" народи само българският, гръцкият, руският, сирийският и грузинският, а за правоверна книжнина само българската, гръцката и грузинската. Като полуправоверни народи са посочени алеманите (германците), вегрите (унгарците), фръзите (французите), арменците, сасите (саксонците), лесите (поляците) и арбанасите (албанците). Интерес представлява психопортретът на народите в света, който е направен от неизвестните автори чрез аналогия с характерните особености на определени животни. Така например французите са оприличени на лъвове (горди, смели, силни), алеманите - на орли, турците - на змии, арменците - на гушери, сърбите - на вълци, гърците - на лисици, власите - на котки, евреите - на язовци, българите - на бикове, персийците - на врани, литовците - на турове, индийците - на гълъби, и т.н. Тези знания не само могат спокойно да бъдат отнесени към географското познание, но и конкретно към областта на географията на населението, етногеографията и др. От друга страна, имайки предвид, че религиозният сборник и житията на българските светци са писани от духовници, определено може да се каже, че те са били хора с висока обща и географска култура.
4. Релациите (доклади до папата) на католическите архиепископи Петър Богдан Бакшич и Петър Парчевич от ХVІІ в. През 1640 г. Софийският католически архиепископ П. Бакшич изпратил доклад до папата, който по същество представлява завършен географски труд:
- в него е направено подробно описание на местоположението на България, на етническите български територии и изрично авторът е поставил ударение на факта, че България е най-голямата държава на Балканите;
- описана е накратко природата на България -"Въпросното царство България е много хубаво, украсено с широки равнини, високи планини, очарователни хълмове и горички".
- подробно са описани старите български столици Плиска, Велики Преслав, Охрид и Велико Търново. Направени са подробни описания и на София, Пловдив, Русе, Провадия, Шумен и други големи за времето си градове в българските земи.
- посочено е, че българското население няма училища и почти всички са неграмотни, а който е можел да чете и пише, ставал православен свещеник. Авторът е посочил и един срамен факт от българската история - православните български владици събирали данък "владичина" от собствения си народ, като са ползвали услугите на турската войска.

Географски знания за българските земи се съдържат и в първата печатна книга на български език молитвеника "Абагар", издаден през 1651 г. от Никополския епископ Филип Станиславов.

Първото запазено подробно описание на част от българските земи - Пловдивската епархия, е направено от пловдивския свещеник иконом Константин (напечатано на гръцки през 1819 г. във Виена). В него има сведения за около 50 селища.

Голям принос в развитието на географското познание у нас има и Неофит Бозвели. Основната му заслуга е към светското образование в България. Той е автор и издател на "Детеводство" (сборник от 6 книги - "Буквар", "Учение за петте чувства и морала", "Граматика", "Аритметика", "Землеописание" и "Писмовник"). По своята същност "Землеописанието" (изд. през 1835 г. в Крагуевац) е изцяло географско произведение, защото в него са описани посетените от Н. Бозвели 33 български градове. Определено може да се каже, че това е първото географско съчинение, публикувано у нас.

Второто географско съчинение е учебникът "Общое Землеописание", публикуван през 1843 г. в Смирна (днешния град Измир). Негов автор е Константин Фотинов. В обстоятелственото си описание на всеки отделен град наред с подробните сведения за местоположение, поминък, население, история и др., Фотинов задължително споменава и древните български царе и войни.

Голям принос в развитието на географското познание до 1878 г. има и д-р Иван Богоров. Той е издателят на първия български вестник ("Българский орел"), първият брой на който излиза на 20.ІV.1846 г. в Лайпциг. Уводната му статия е изцяло географска по своя характер и е озаглавена "Описание на село Котел". По-късно д-р Ив. Богоров издава учебниците "Математическа география", "Всеобща география" и "Кратка география". Изцяло географски характер има и неговият пътепис "Няколко дена разходка по българските места", в който са описани развитието и състоянието на 16 градове през периода 1865-1866 г. с цел проучване на възможностите за развитие на индустрия в тях.

Географията в епохата на Възраждането е била ценена заради народностното възпитание, общата култура и съвременните знания, които дава. Не случайно тя е един от основните предмети още в първите светски български училища и наред с историята дава първите краеведски познания. С името на Неофит Рилски (изработил първия български географски глобус, 1836) и с първото светско училище в Габрово (дн. Априловската гимназия), на което е един от учредителите и където въвежда за първи път учебния предмет география (1835), а през 1858 г. е съставена и първата учебна програма по география (с автори Тодор Бурмов и Васил Берон), е свързано началото на географията в България.

Преди 1878 г. географски учебници са били издадени и от редица други просветители - Йоаким Груев, Сава Панагюрец, Георги Икономов, Димитър Манчев, Стоян Радулов и др. През същия период статиите с географски характер са водещи заглавия в българските вестници и списания. Пример за това са следните студии и статии: "Описание на кааза Есхи Заара" с автор Георги Славчов; "Описание на Копривщица" с автор Христо Кулеков; "Описание на село Бяла Черква" с автор даскал Киро Петров (Бачо Киро) и редица други.

Голям принос в развитието на географското познание преди 1878 г. има и Петко Рачов Славейков. Дълги години той е събирал материали за написването на "Географски речник на България", но този огромен по обем материал е изгорял по време на боевете за Стара Загора през Руско-турската война. Само малка част от него е оцеляла и е била публикувана след Освобождението във вестниците "Македония", "Зорница", "Дунав", "Право" и др.

Едно от най-добрите географски произведения в България преди Освобождението обаче е книгата на Стефан Захариев "Историко-географско статистическо описание на Татар-Пазарджишка кааза", издадена през 1870 г. във Виена.

До 1878 г. бързо се развива в България и картографията, която доц. Гунчо Гунчев определя като "най-добрата помощница на географията". Първата българска карта е била издадена от Александър Хаджи Русет през 1843 г. в Страсбург и е била озаглавена "Карта на сегашная Болгария, Тракия и Македония и прилежащите й земли". Тя представлява точно копие на карта от началото на ХІХ в., която била издадена от французина Лапи.

През 1862 г. в Пловдив Димитър Ангелидев издал "Карта профана на Европеическа Турция с надлежащи ней земи - княжествата Унгаро-Влахия и Сърбия и независимото княжество Черна гора".

Най-големи заслуги в областта на картографията преди 1878 г. обаче има Христо Г. Данов. През 1861 г. той издал във Виена стенна карта на Европейска Турция. През 1865 г. публикувал, също във Виена, "Землеописателен учебен атлас", който съдържал 24 карти и бил изработен по немски образец. Наред с това Хр. Данов е издал и 7 стенни карти за континентите (Европа, Азия, Африка, Австралия, Америка), на света и на светите места.

Преди и след Освобождението заслуги за събиране на сведения за българските земи и селища имат и редица чужденци, пътували или извършвали специални проучвания - Ами Буе, Август Викеснел, Феликс Каниц, Херман и Карел Шкорпил, Михаил Юркевич и мн. други.

Но най-голям принос за развитието на поселищните проучвания в България веднага след Освобождението (1878 г.) има чешкият професор д-р Константин Иречек. Той е учен с всестранни интереси, който от 1879 до 1884 г. живее и работи в България, дори оглавява просветното ни министерство (1881-1882).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Развитие на географската наука в България 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.