География на България


Категория на документа: География


5. Климат В Черноморската климатична област климатът се формира освен под влиянието на атмосферната циркулация, характерна за тази част на Балканския полуостров и под влиянието на Черноморския басейн. В областта се преплитат две климатични влияния - на континента Европа /от северозапад и североизток/ и средиземноморско от югозапад. Континенталното климатично влияние е по-силно изразено в северната половина, а средиземноморското - в южната половина. Черно море от своя страна допълнително трансформира нахлуващите над него въздушни маси и формира специфичен климат. Той не може да бъде отнесен към нито към преходно-средиземноморския, нито към преходно-континенталния климат. Специфичния черноморски климат е по-мек въпреки липсата на планински прегради. Благодарение на Черно море адвекциите на студени континентални или арктичени въздушни маси не се проявяват така остро. Средната януарска температура е положителна - 0,8оС /за северното крайбрежие/ и 3,2оС /по Южното Черноморие/. Средните годишни температурни амплитуди са най-ниски за страната /20-21оС/. Областта се характеризира с най-слаби валежи. Така например в Добруджа те не достигат 500 мм, но в южната част нарастват на 900 мм. В северната част зимната и лятна сума на валежите се изравнява, като на места преобладава лятната сума. В южната част /на юг от н.Емине/ зимната сума на валежите е винаги по-голяма. В зависимост от термичните условия снежната покривка в северната част се задържа 2-4 седмици, а в южната 4-5 денонощия. През лятото преобладава бризовата циркулация, която са заражда благодарение на откритата водна площ и денонощния режим на температурата. През зимата преобладаващи са северните и североизточни ветрове. Понякога тяхната скорост надхвърля 30 м/с.
6. Води Формирането и режима на речният отток са в тясна зависимост от климатичните условия и факторите на постилащата повърхнина. Модулът на оттока нараства от север на юг. Най-нисък е той в северната подобласт /под 1л/с/км2/. В тази област преобладава карстовото подхранване р.Батова, р.Девненска и р.Провадийска. В южната подобласт преобладаващо е дъждовното подхранване. Във връзка с режима на валежите средномесечният максимум на оттока от март /Северна подобласт/ се измества през февруари /Южна подобласт/. По същата причина в тази посока се увеличава и зимният отток. Крайморските езера са общо 18 на брой с общ обем на езерната вода 223млн.м3. По произход те са лимани /Белославско, Варненско, Атанасовско, Бургаско, Мандренско и др./ и лагуни /Поморийско, Балчишка тузла, Наневска тузла и др/. По Добружанското крайбрежие са формирани карстови води, а по долината на р.Камчия и в Бургаската низина са формирани дълбоко залягащи артезиански води. Те са с повишена минерализация и висока температура.
7. Почви Във връзка с климатичните условия от север на юг се редуват всички зонални почвени типа - черноземи, сиви, кафяви и канелени горски почви, смолници и жълтоземи. От азоналните почвени типове най-разпространени са алувиално-ливадните, хумусно-карбонатните и засолени почви.
8. Растителност и животински свят Естествената горска растителност в миналото е заемала големи площи, особенно в северната подобласт. Днес запазената естествена растителност е от евксински тип с преобладаването на източен бук, странджански дъб, странджанска зеленика, лавровишня и др. Върху варовити почви са разпространени тревни видове - пелин, метличина, а по пясъчните дюни - ветрогон, острица, тамарикс и др. На юг от Созопол се среща пясъчната лилия. Върху заливните речни тераси на Батова, Камчия, Ропотамо, Велека са разпространени лонгозните гори. В тях са разпространени увивните растения, полски ясен, полски бряст и летен дъб. В заблатените места се среща водната лилия и блатното кокиче. Фауната на Черноморската област е представена предимно от средиземноморски видове. Срещат се сърни, глигани, заек, а от птиците - пъдпъдък, яребица, дива сива гъска, разнообразна рибна фауна.
9. Природни ресурси Разнообразните природни ресурси на Черноморската област са предпоставка за развитие на разнообразна стопанска дейност. С най-голямо значение са климатичните ресурси. Те в съчетание с плажовата ивица, морската вода и горската растителност са предпоставка за развитие на рекреацията. Почвените ресурси в съчетание с агро-климатичните позволяват отглеждането на редица селскостопански култури - зърнени, технически, овощни и др. Разнообразните полезни изкопаеми са предпоставка за развитие на химическата, циментова промишленост. Развити са риболовът и добивът на морска сол. Двете големи пристанища /Варненското и Бургаското/ и редица по-малки позволяват развитието на относително по-евтиния морски транспорт. Чрез тях осъществяваме значителна част от вноса и износа на страната. Интензивната стопанска дейност се е отразила неблагоприятно върху природната среда. В районите на Варна-Девня и Бургас силно замърсени са речните води, езерата и въздушните басейни. За опазване на природата са създадени 12 резервата - биосферният резерват "Камчия”, Калиакра, Атанасовско езеро, Пясъчна лилия, Ропотамо и др. Към защитените природни обекти се отнасят "Побитите камъни", "Лъвската глава" в устието на Ропотамо и др. Забранен е уловът на делфини и тюлен - монах. Срещу силните вълнения се строят укрепващи брега съоръжения. Провежда се специална програма за възстановяване на природната среда на Българското Черноморие.

ГЕОГРАФИЯ НА НАСЕЛЕНИЕТО В БЪЛГАРИЯ
I .Значение и особености. Населението се изследва от много науки, сред които е и географията. Тя изучава териториалните различия в количествените и качествени характеристики на общностите от хора. Населението определя производствената и териториалната структура на стопанството, използването на природните ресурси, количеството и качеството на работната сила, пазара и др. То представлява социално-политическа общност от хора живеещи в страната ни. Тази общност е формирана в продължение на векове под въздействието на множество фактори. В тази връзка днешното българско население е нееднородно в етно-културно отношение.
ІІ.Формиране и развитие на българската народност и нация. Обликът и името на страната ни се дават от българската етническа общност. Тя се формира през периода VІІ-Хв. с участието на множество етнически компоненти, сред които изпъкват траките, славяните и прабългарите. 1.Основни етнически компоненти на българската народност. Траките са едни от най-старите обитатели на Балканите. Те са с индо-европейски произход и се формират като етнос в края на ІІ.хил.пр.Хр. Траките дават облика на сегашните ни земи до края на VІв. от н.е. От своя страна върху тяхната култура и антропологичен облик силно влияние оказват елини, римляни, келти, скити и редица други народи обитавали по различно време Балканите. Тракийското културно и антропологично наследство е запазено и до днес в традиционни занаяти /грънчарство, златарство, винопроизводство и др./, традиционни обичаи /кукерски игри, нестинарство и др./, традиционни празници /Еньовден, ден на овчаря и др./, названия на географски обекти /селища, реки, планини/ и др. В най-голяма степен то се усеща сред каракачаните, власите и други общности, обитаващи днес различни части от Балканите. Съвременният облик на българския език и култура е славянски. Славяните също са индо-европейски народи. Тяхна прародина са земите северно от Карпатите и източно от река Висла. От началото на VІІв. славянските племена придават облика на Балканите, тъй като са най-многобройни. В тази връзка българският език и култура са славянски. Славянското антропологично наследство обаче е ограничено. То е запазено в Западни Родопи, Разложката котловина и Софийско. Третият основен етнически компонент на българската народност са прабългарите. Те имат тюрко-алтайски произход. В средата на VІІв. Аспаруховите българи наброяват около 50000д. Това е основната причина за незначителното им културно наследство днес. С прабългарски произход са само около 50 думи /основно термини за родство, лични имена, наименования на растения и животни/. В максимална степен езика на прабългарите е запазен сред чувашите. До ХІІв. той се говори и в земите ни. Като наследници на прабългарския и тюркски етнически компонент в българската народност днес могат да се посочат капанците /обитаващи Разградско/ и гагаузите /обитаващи северното Черноморие и Бесарабия/. Силното тюркско влияние в Североизточна България се дължи на множеството тюркски народи, преминаващи през тези земи: печенези – XIв., кумани и узи – XIIв., татари - XIIIв. и др. 2. Развитие на българската народност. За бързото консолидиране на отделните етнически компоненти в българската народност допринасят множество фактори - общата държавност, смесените бракове и селища, общата писменост, приемането на източно-православната религия, общите външно-политически интереси и др. Всички те спомагат за консолидирането на българската народност до краят на Хв. През следващите 9 века върху развитието на българската общност силно влияние оказват византийското и особено турското владичество. Те забавят стопанското, политическото и демографското развитие на земите и народа ни. В края на XVIIIв. етническото самосъзнание на българите се изостря и българската народност се превръща в нация, към която в средата на XIXв. принадлежат около 5млн.д. През последните 120 години развитието на българския етнос е затруднено от разпокъсването на етническите му територии след Берлинския конгрес от 1878г. След конгреса в границите на Княжеството и Източна Румелия са включени едва 46% от етническите ни територии /оценяват се на около 225000км2 според проф.А.Иширков/ и почти толкова от етническите българи на Балканите. Същевременно в границите на страната ни са включени многобройни небългарски и нехристиянски общности, което влияе силно върху развитието на държавата ни през последните 120 години. И до днес все още са запазени значителни различия в образователното ниво, териториалната и конфесионална структура на населението ни, както и в структурата на заетостта му. Поради географската си раздробеност, отделни групи от българския етнос са обособени като етнографски групи, различаващи се помежду си по диалект, носии, фолклор и др. Такива са шопите, тракийци, добруджанци, македонци и др. В началото на XX век общият брой на балканските българи по света достига 6,250 млн.д., от които в границите на страната ни живеят около 58%. Днес те са около 11 млн.д., от които само 60% населяват България. По-многочислени общности има в Македония, Бесарабия, Украйна, Северна Америка, Западна и Северна Европа, Австралия и др. Българите са признати за малцинства в Унгария, Румъния, Сърбия, Украйна и Молдова, а в първите 3 държави те имат право на двойно гражданство. 3. Антропологичен облик на българското население. Географското положение на земите ни и сложната им история дават своето отражение и върху днешния антропологичен облик на населението. У нас могат да се срещнат представители на 3-те клона от европеидната раса - южния, междинния и северния. Представителите на северните европеиди се срещат най-често в Софийско, Разложко и Западни Родопи. Те се отличават с по-светли очи, кожа и коси, с високо и стройно тяло. Населението в Горно-Тракийската низина и Южното Черноморие има белезите на средиземноморския расов тип от южния клон на европеидната раса. Често срещани са хора с мургава кожа, тъмни очи и коси и среден ръст. Населението в Западна България се отнася към динарския расов тип от южния европеиден клон. Той се отличава с висок ръст, мургава кожа, тъмни коси и пъстри очи. В Североизточна България все още могат да бъдат открити някои монголоидни белези, поради многовековното въздействие на тюркски народи върху тази територия.
ІІІ. Брой и динамика на населението. Броят и динамиката на населението са обобщаващи показатели за промените в демографското развитие на страната. Сегашният брой и динамика на населението ни са резултат от въздействието на множество фактори през различни исторически етапи. Въз основа на археологически и литературни източници броят на населението в днешните български земи може да бъде определен още от дълбока древност. Предполага се, че първите заселници се появяват още преди около 70000г. и наброяват 500-600д. През следващите хилядолетия тяхната численост нараства бавно, поради ограничените възможности за изхранването им. В началото на Х.хил.пр.Хр. в сегашната територия на България живеят около 2000д. С разделянето на скотовъдството, земеделието и занаятите производителността на труда нараства, а това води до по-бързо нарастване на населението. В началото на н.е. то достига около 0,8млн.д. До края на VІв. населението намалява около 4 пъти, поради честите войни и епидемии. Със създаването на българската държава за демографското развитие на земите ни настъпват по-благоприятни условия. Още в началото на VІІІв. населението достига 1млн.д., а в средата на XIVв. числеността му достига 2,5млн.д. Периодът на турското владичество се отразява негативно върху демографското развитие на българския етнос. До края на XVв. населението намалява до 1млн.д. Едва след стопанските и политически промени в Османската империя се създават възможности и за нарастване числеността на българския етнос. В края на XVIIIв. броят на българите в Османската империя достига 2,5млн.д., а в средата на XIXв. - около 5 млн.д. След Освобождението в България са проведени 17 преброявания на населението /първото е през 1880г. в Княжеството, а второто през 1884г. в Източна Румелия/. За 120 години населението на страната ни се увеличaва около 3 пъти, в динамиката му могат да се разкрият следните периоди: 1/.От Освобождението до края на 80-те години на ХХв. През този период населението на България нараства макар и със забавящи се темпове от 2,8 млн.д. до 8,993 млн.д. през 1988г. До края на Първата световна война годишният му прираст е между 1% и 1,5%, а през 20-те години на ХХв. - 2% годишно, поради повишената раждаемост след войната. От края на 40-те години годишният прираст спада под 1%, поради намаляването на раждаемостта, а след 60-те - поради нарастващата смъртност и емиграции. 2/.От 1989г. до днес. През този период населението на България намалява с нарастващи темпове /скорост/, поради емиграциите и повишаването на смъртността, като резултат от застаряването му. Средногодишният спад е 0,94%. В края на 2000г. живеещите в България са 7,974млн.д. Най-бързо намаляват жителите на Кърджалийска област /около 3% годишно/, а най-бавно - на град София /около 0,4% годишно/. Тези регионални различия се дължат на различията на населението в етно-конфесионално отношение, състоянието на полово-възрастовата му структура и миграционната му подвижност. По брой на жителите България се отнася към малките държави в Европа и света, а това до голяма степен определя нейното място и роля в международните отношения. Страната ни е сред малкото държави в света с намаляващо население, наред с Унгария, Украйна, Русия, Румъния .
ІV.Териториално разпределение на населението. Териториалното разпределение на населението е тясно свързано с различията в природните и социално-икономически условия в отделни региони от страната. Днес основната част от населението на България живее на територията на Западния Тракийско-Родопски регион /1,150млн.д./ и в град София /1,2млн.д/. Останалите региони се обитават от по-малко от 1млн.д. Най-малобройно е населението на Северозападният регион - едва около 560000 д. Промените в броя на населението се отразяват и върху промените на географската му гъстота. В началото на н.е. гъстотата на населението в земите ни е около 6,5д/км2, а в края на XIXв.-39д/км2. През 1988г. географската гъстота е с максимални стойности - 81д/км2. През последните 12 години тя намалява до 72д/км2. По този показател България се отнася към слабонаселените държави в Европа и е най-слабонаселената на Балканите. До началото на 60-те години с максимална гъстота на населението са Дунавската равнина (около 100-120д/км2), Горно-тракийската низина (80-100д/км2), Софийската и Пернишката котловини (60-80д/км2), поради най-благоприятните условия за развитие на земеделие и концентрацията на индустриални мощности (в столицата). Днес максимална е гъстотата на населението в териториите край големите градове. Така например, в Пловдивската градска община тя достига 3500д/км2, а във Варненската община - 1500д/км2. Около 900д/км2 е гъстотата на населението в град София, в Ямболската и Добричка общини. В някои софийски общини /Красно село, Средец, Оборище и др./ тя е над 13000д/км2. Същевременно над 30 общини от страната имат гъстота на населението под 20д/км2, а в Котел и Трекляно стойностите й са под 10д/км2. Най-обезлюдени са общините в Северозападна България, Пернишка област, Странджа, Сакар, Централна Стара планина, Средногорието и Родопите. Географската гъстота на населението в пояса 500-700м височина е 150д/км2. Над 1000м височина тя е едва 7д/км2. Днес над 40% от българското население обитава територии с височина до 200м, които са и най-благоприятни в природно отношение. Същевременно в територии над 700м височина живеят едва 6% от населението, поради неблагоприятните природни условия за земеделие. Над 50% от българското население обитава височинните пояси 200-500м и 500-700м. В тях се намират и най-големите български градове - София, Добрич, Стара Загора, Шумен, Сливен и др.
V. Естествено движение на населението. Понятието “естествено движение” се свързва с естественото възпроизводство на населението. То представлява естествената смяна на поколенията на родителите с техните деца. Тази смяна се осъществява чрез процесите раждаемост и смъртност. 1. Раждаемостта е процес, който едновременно е биологичен и социално обусловен. Върху него оказват влияние множество фактори: стопански, демографски, политически, физиологични и др. През първите десетилетия след Освобождението раждаемостта в България нараства под влиянието на подобрените стопански и политически условия в земите ни. Стойностите й през този период се увеличават от 30‰ на 40-45‰. След края на Първатата световна война страната ни навлиза в период на “демографски преход”, поради което от средата на 20-те години раждаемостта започва да намалява. В началото на 60-те години стойностите й са около 20‰, през последните 30 години намаляват около 3 пъти, достигайки 7,7‰ през 2000г. Спадането на раждаемостта е свързано и с абсолютното намаляване на ражданията в страната ни. През последните 10 години се раждат около 65000 деца, докато през 20-те години на века са се раждали над 200000 годишно. Спадането на раждаемостта е пряко следствие от намаляването на плодовитостта на жените. В края на XIXв. и началото на XXв. една жена е раждала средно около 6 деца, докато днес - едва 1 дете. Спадането на плодовитостта се дължи на променените условия за живот и роля на жената в обществото, спадането на детската смъртност и промененият модел на българските семейства. Силно въздействие върху плодовитостта на жените през последните 10 години оказват и емиграциите, безработицата, инфлацията и др. До края на 80-те години максимална е раждаемостта в Родопите, поречието на Места, Лудогорието и др. райони от страната. Днес максимална е раждаемостта на населението в Западни Родопи, поради традициите и стопанските условия в този край. Същевременно в Западна България, Централна Стара планина, Странджа и Сакар раждаемостта е значително под средната за страната ни, поради изчерпаните демографски ресурси. 2. Смъртността също е както биологичен, така и социално обусловен процес. Динамиката й е повлияна от промените в условията за живот на населението, състоянието на възрастовата и половата му структура, екологичната обстановка и множество други фактори. В динамиката й могат да бъдат разкрити 2 периода: 1/.От Освобождението до средата на 60-те години на ХХв. През този период смъртността в България намалява от 30‰ на 7,9‰, поради младата възрастова структура на населението и подобряването на условията за живот. 2/ От средата на 60-те години до днес смъртността в България постоянно нараства, достигайки 14,5‰ днес. Тази неблагоприятна тенденция се дължи на застаряването на българското население, нездравословният му начин на живот и спадането на жизнения му стандарт. България е сред страните с най-висока смъртност в Европа и света /значително по-висока и от много африкански държави./. С максимална смъртност през последните 20 години е населението в Краище, Централна Стара планина и Предбалкана, Северозападна България, Странджа и Сакар. В посочените региони стойностите й надхвърлят 30‰. Същевременно в редица общини от Източна Стара планина и Родопите /Джебел, Гърмен, Сатовча, Черноочене и др./ смъртността е между 6‰ и 10‰, което се дължи главно на младата възрастова структура на населението им. На 1000 жени средно умират около 1250 мъже /1240 в градовете и 1150 в селата/. Важен показател за промените в жизненото равнище на населението е динамиката на детската смъртност. Преди Освобождението стойностите на този показател надхвърлят 300‰, а в началото на ХХв. - достигат около 200‰. До средата на 40-те години детската смъртност спада до 140‰, поради подобрените условия за живот в страната. До края на 80-те години стойностите й намаляват около 10 пъти и през 1989г. достигат 13,6‰ - най-ниската стойност за цялата история на българската държава. Основният фактор за нейното намаляване е подобреното здравеопазване. През последните години детската смъртност в България нараства, поради влошеното здравно обслужване на населението и стопанската криза в страната. Сега тя е около 15‰. Най-ниска е стойността й в град София /около 6‰/. Същевременно в Северозападна и Югоизточна България тя надхвърля 20‰. По ниво на детската смъртност България изостава от страни като Япония, Финландия, Швеция, Швейцария и др., където стойностите й са около 5‰. Това е отражение на разликите в стандарта на живот. Следствие на промените в смъртността на населението у нас е и динамиката на продължителността на живота. През XVIIIв. тя достига около 30години, а в началото на ХХ в. - 42 години. В края на 80-те години средната продължителност на живота у нас e 71,2 години /68,1г. за мъжете и 74,8 за жените/. В края на ХХ век мъжете живеят средно 67 години, а жените - 74 години. В сравнение с най-развитите страни средната продължителност на живота у нас е с около 8 години по-ниска, поради влошеното социално-икономическо състояние на страната. Вследствие различните тенденции в динамиката на раждаемостта и смъртността в България, през последните 30 години се отбелязва трайна тенденция към намаляване на естествения прираст на населението. Преди Освобождението стойностите му достигат 5-6‰. До началото на ХХв., поради спадането на смъртността, естественият прираст бързо нараства до 20‰. От началото на ХХ век се отбелязва трайна тенденция към намаляване на положителните му стойности, а през последните 10 години нарастват отрицателните му стойности. С положителен естествен прираст е населението само на 4 общини от Югозападна България. Това се дължи на запазените етно-културни особености. С максимални отрицателни стойности е естественият прираст на общините от Предбалкана, Западна България и Централна Стара планина, поради застаряването на населението им.
VІ. Миграции на населението Те са движение, при което се променя местоживеенето на хората за определен период или завинаги. Те са оказвали и оказват силно въздействие върху цялостното развитие на България. 1. Вътрешните миграции на българското население в миналото се определят главно от природните и политическите условия. В тази връзка по времето на І-та и ІІ-та българска държава българското население е мигрирало към най-плодородните райони от земите ни и към по-големите крепости, където е намирало препитание. През първите векове на турското владичество българите са търсели естествена закрила от поробителите, заселвайки се в планинските райони. През този период се появяват и развиват някои от най-големите селища в тези райони. След Освобождението влияние върху вътрешните миграции оказват главно политическите и социално-икономическите фактори. Политическите фактори определят изселванията от пограничните райони и обезлюдяването на Странджа, Сакар, Западна България. В много райони върху вътрешните миграции силно влияят и социално-икономическите фактори: доходи, състояние на образователната инфраструктура, здравеопазването, транспортните връзки и др. През последните 120 години в границите на България около 8 млн.д. променят местоживеенето си, като почти 80% от тях са мигрирали през последните 50г. В началото на ХХв. над ½ от вътрешните миграции са били насочени от села към други села, а от началото на 40-те години водещ е миграционният поток от селата към градовете. В края на 70-те години, поради изчерпването на демографските ресурси в селата, водещ е миграционният поток между градовете /около 40% от всички миграции/. След 1989г. се отбелязва нарастване на миграциите от градовете към селата /около 25% от мигрантите/, което се обяснява с връщане на земите и затрудненията пред живущите в градовете. Поради различните условия за труд и обитаване в отделните региони от страната съществуват и значителни регионални различия в миграционната подвижност на населението. С максимална миграционна подвижност е населението в Източни Родопи, Русенска област и Северозападна България, а най-ниска е миграционната подвижност на населението в град София и Пловдивска област. 2. Външните миграции на българското население винаги се влияят главно от политическите и социално-икономически условия. Още през първите години на турското владичество над 100000 българи се изселват в днешна Унгария. Всичките въстания против поробителите /Чипровско, Търновско, Кресненско, Илинденско-Преображенско и др./ са били последвани от изселвания на десетки и стотици хиляди българи от родината им. Подобни масови миграции са свързани и с водените войни на наша територия през този период. През последните 120 години страната ни е напусната от над 2 млн.д., докато през същия период имигрантите са едва 820000д. /главно бежанци-българи/. До средата на ХХв. външните миграции са предимно по икономически причини, докато през периода 1945-1989г. са по политически причини. След 1989г. страната ни е напусната от около 740000д. икономически емигранти. През същия период у нас се заселват предимно граждани на страни в ОНД.
VII. Структура на населението. Структурата на населението е сбор от количествени и качествени характеристики по определени признаци: пол, възраст, образование, религиозна принадлежност, етническо самоопределение, брачен статус, професия, местоживеене и др. 1.Полова структура. Тази демографска характеристика дава представа за съотношението между мъжете и жените. Тя се влияе от раждаемостта, смъртността и продължителността на живота, от миграционната подвижност на населението и от редица други фактори. До средата на 40-те години на ХХ век мъжете са преобладавали в населението на България, докато днес те са едва 48% от цялото население., като на 1000 мъже се падат 1052 жени. С най-нарушена полова структура е населението в град София, където жените са около 52,3%.
2.Възрастова структура. Тази характеристика дава представа за съотношението между отделните възрастови категории от населението. Промените в нея се изразяват в намаляването на дела на лицата под 20г. възраст и нарастването на дела на лицата над 60г. възраст. Състоянието й е повлияно от промените в раждаемостта, смъртността, продължителността на живота, миграциите, политическите условия в страната, жизнения стандарт на населението и редица други фактори. Състоянието й може да се оценява от гледна точка както на възпроизводствените, така и на трудовите възможности на населението. Ето защо се наблюдават следните възрастови групи: деца /0-14г./, родители /15-49г./ и прародители /над 50г./, под трудоспособна възраст /до 16г./, в трудоспособна възраст /16-60г. за жените и 16-65г. за мъжете/ и над трудоспособна възраст /над 60г. за жените и над 65г. за мъжете/. След Освобождението промените във ВС (възрастовата структура) на населението са насочени към ограничаване на неговите възпроизводствени и трудови възможности, поради застаряване. До края на 40-те години на ХХв. селското население в България има по-благоприятна ВС, а днес населението в градовете е с по-запазени възпроизводствени и трудови възможности. Тази промяна се дължи на миграциите от селата към градовете. Сега най-застаряло е населението в региони като Краището, пограничните общини в Северозападна България, Централна Стара планина и Предбалкана, Странджа и Сакар. С най-запазени трудови и възпроизводствени възможности е населението в Родопите, Източна Стара планина и Лудогорието, както и териториите около по-големите градове. В края на 2000г. в подтрудоспособна възраст е едва 17,0% от населението /17,4% в градовете и 16,2% в селата/, докато в над трудоспособна възраст са 25% от жителите на страната /20% в градовете и 35,2% в селата/.
3. Брачна структура. Брачната структура дава представа за брачния статус на лицата над 16г. възраст. Тя влияе силно върху естественото възпроизводство на населението и преди всичко върху раждаемостта, защото около 80% от ражданията у нас са “брачни”. Върху състоянието й влияят много фактори - полово-възрастовата структура, етно-конфесионалната принадлежност, социално-икономическите условия в страната и отделните й региони и др. Над 50% от хората в България на възраст над 16г. са семейни. Най-висок е дела им в региони със застаряло население /В.Търновско, Видинско, Габровско, Врачанско и др./. През последните 20 години делът на категорията “несемейни” намалява с бързи темпове, поради спадането на раждаемостта и застаряването на населението. Днес несемейните имат максимален дял в областите Благоевград, Кърджали, Шумен, Смолян и др., поради относително по-младата възрастова структура на населението. Делът на категориите “разведени” и “вдовци” нараства. По-висок от средния за страната дял /3,5%/ разведените имат в населението на София, Варна, Бургас и други по-големи градове, а най-нисък - в Родопите, Североизточна България, Източна Стара планина. Вдовците /вдовиците/ имат максимален дял в региони със силно застаряло население, като Западна България, Централна Стара планина, Странджа и др.
4. Етническа структура. Етническата принадлежност на хората е сред най-важните характеристики на населението, защото тя влияе, както върху възпроизводството, така и върху трудовата активност и общественото поведение на хората. 86% от населението на България е от българската етническа общност. Около 14% от населението принадлежи към етническите групи: турци, цигани, руснаци, арменци и др. Най-многобройна от малцинствените етнически групи е турската /около 9,4% от цялото ни население/. В края на XIXв. делът на турците в населението на България достига около 25%. Емиграциите им през ХХ в. довеждат до намаляване и поддържане на дела им около 10% през последните 50 години. От Освобождението до днес от България са се изселили около 1,5млн. турци. Днес те обитават предимно Източни Родопи, Източна Стара планина и Лудогорието, където относителният им дял е между 40% и 60% от населението. През последните 12 години плодовитостта им спада значително, поради влошените социално-икономически условия в страната. Около 2/3 от българските турци обитават села, което до голяма степен поддържа културните различия с останалото население на България. Втора по численост от малцинствените е циганската етническа група - около 4% от населението на страната. По-голямата част от циганите принадлежат към групата “Рома”. В земите ни те се заселват през XIVв. До днес запазват културните си и битови особености, които до голяма степен отговарят на кастовото деление на населението в тяхната родина Индия. Циганите се отличават с по-голямата си плодовитост и твърдото отстояване на културната си идентичност. Основната част от тях населява областите Пловдив /11% от всичките цигани в страната/, Пазарджик /около 10% от циганите/, Сливен /около 9%/, Монтана и др. Вече над 50% от българските цигани обитават градове, което влияе върху промяната на техните традиции. През последните 12 години те имат по-слабо участие в емиграциите в сравнение с турците и българите. Около 1% от българското население принадлежи към други по-малобройни етнически общности - руснаци, арменци, евреи, гагаузи и др./.
5. Религиозна структура. Религиозната принадлежност на хората определя до голяма степен начина им на живот, културни особености и поведение в семейството и обществото. Около 86% от българското население принадлежи към източно-православната християнска общност. Тя има най-силно присъствие в западните предели на страната, където е и най-изявено присъствието на българската етническа общност. Православието е официалната религия за България. Българската православната църква се управлява от Св.Синод. В териториално отношение е поделена на 11 епархии, управлявани от митрополити. Инфраструктурата й е представена от 3792 храмове, от които 164 са манастири. Около 0,6% от българското население принадлежи към католическата конфесия /религиозна общност/. Тя е представена основно в районите около Свищов, Белене, Чипровци и Раковски. През последните 12 години в България бързо нарастват привържениците на протестантската религия - около 0,3% от населението. Сега у нас официално са регистрирани 15 протестантски църкви. Около 13% от българското население са мюсюлмани. У нас има 993 джамии и медресета - главно в Източни Родопи и Лудогорието. Почти 0,2% от българското население принадлежи към други религиозни общности – дъновисти, армено-грегорианци и др.
6. Селищна структура. Тя отразява местоживеенето и определя до голяма степен средата, в която се формират начинът на живот и поведението на хората. До края на 40-те години делът и броят на градските жители нарастват бавно, поради ограничените функции на градовете в България. През последните 50 години обаче градското население се увеличава с бързи темпове, поради миграции към градовете. След 1988г. градските жители намаляват с около 0,7% годишно под въздействието на нарастващите миграции към селата и емиграциите. Днес те са около 68% от населението. Минимален дял градското население има в Лудогорието, Родопите и Северозападна България.
7. Образователна структура. Тя дава представа за завършената степен на образование от отделни групи от населението. Състоянието й има голямо значение за развитието на страната, тъй като от образователното ниво на хората до голяма степен зависи трудовото им участие и тяхното поведение. Над 50% от населението е с основно, начално или без образование. Това е отражение на ВС на населението и на социално-икономическите условия в България. Те определят до голяма степен и регионалните различия в тази структура. Така например, около 25% от населението на град София е с висше образование, докато висшистите в областите Кърджали, Смолян, Разград, Силистра и др. са само 4-5% от населението над 7г. възраст.
 VІІІ. Работна сила и трудова заетост на населението. Стопанските и демографски промени в България през последните 30 години значително повлияват обема на работната сила, структурата на заетост и жизнения стандарт на населението. През този период работната сила намалява с бързи темпове, поради застаряването на населението. Това се отразява и в спадането на икономическата активност. В началото на ХХв. тя достига 85%, а в началото на 50-те години - около 80%. Тази висока трудова активност се дължи на заетостта в селското стопанство. През последните 45 години и особено след 1989г. икономическата активност у нас бързо спадна до 50%, поради намаляването на работната сила с около 900000д. за сметка на емиграциите и бързото застаряване на населението. Днес работната сила на страната е концентрирана основно в София и другите по-големи градове, където населението е по-младо и има по-големи възможности за трудова реализация. Като цяло реализацията се затруднява от влошената възрастова и образователна структура на работната сила /около 30% от лицата, попадащи в категорията ”работна сила”, са с основно или по-ниско образование/. Това влияе отрицателно върху качеството на полагания труд и пазара на работната сила в България. Намаляването на работната сила е свързано и с намаляването на трудовата заетост. През последните 10 години последната спада от 63% на 45%, но същевременно заетите в частния сектор на икономиката ни достигат около 63% от заетите. Спадът на заетостта в страната през последните години до голяма степен се дължи на нарастващата безработица. Преди 1989г. броят на безработните е около 30000д., а в края на 1991г. - 450000д. Сега нивото на безработицата достига 19%, а броят на безработните лица - над 600000д., от които 55% са жени. Най- висока е безработицата в Смолянска, Бургаска и Ямболска области /над 25%/, а най-ниска – в Старозагорска област и град София. Тези регионални различия се дължат на различните възможности за намирането на работа. Негативните тенденции в заетостта, икономическата активност и безработицата в България след 1989г. пораждат и редица социални проблеми - спад в жизненото равнище, нарастване на престъпността и наркоманията, повишаване заболеваемостта на населението, намаляване на жизнения потенциал на нацията и др. Повечето от тези проблеми са пряко или косвено свързани с ограничаването на доходите за огромна част от българското население. Днес над 50% от доходите си българските граждани са принудени да отделят за храна, а по средна работна месечна заплата /120 долара/ страната ни е сред последните в Европа. Въз основа на географската характеристика на населението в заключение може да се каже, че демографската ситуация е критична от гледна точка на бъдещето на България. Въпреки това, с очакваните икономическа стабилизация и повишаване на жизнения стандарт се предполага значително подобряване на демографската ситуация в страната и преминаване към съвременен тип възпроизводство на населението.

ГЕОГРАФИЯ НА СЕЛИЩАТА В БЪЛГАРИЯ
І. ЗНАЧЕНИЕ И ОСОБЕНОСТИ. СЕЛИЩАТА са комплекс от територия, население, сгради, техническа и социална инфраструктура. Те са израз на материалната и духовната култура на обитателите им и отразяват природните и социално-икономически условия в България през различни исторически етапи.
ІІ.ФАКТОРИ ЗА РАЗВИТИЕТО НА СЕЛИЩАТА Върху появата и развитието на селищата в България са оказвали и оказват въздействие множество фактори - природни, стопански, политически, демографски, етно-културни и др. Влиянието им е различно през различните исторически етапи от развитието на страната ни. Кръстопътното географско положение на земите ни е основен фактор за появата на селища още в дълбока древност предимно край реките и езерата. Влиянието на този фактор се чувства и до днес в развитието на черноморските ни пристанища, транспортните центрове, крайграничните селища и др. Релефът чрез своите компоненти /надморска височина, експозиция, наклон на склона, устойчивост на постилащата повърхност и др./ определя развитието на селища до 1200м надморска височина в Стара планина и Средногорието и до 1500м в Родопите. Неговото влияние е пречупено през възможностите, които той дава за развитието на земеделието, туризма и запазването и оцеляването на българския народ през периодите на чуждо владичество. Полезните изкопаеми също повлияват силно върху развитието на много селища. Пример за това са Самоков, Чипровци, Мадан, Рудозем, Перник, Бобовдол, Раднево, Гълъбово, Плачковци, Златица, Пирдоп и редица други селища от страната. Влиянието на климата е пряко и косвено. Най-силно се проявява в развитието на морските, планинските курорти и на временни селища за пастири, геолози, дървосекачи и др. Водите са сред най-силно въздействащите природни фактори за развитието на селищата. Чрез своите стопански, транспортни, лечебни и други възможности те до голяма степен определят насоките на развитие на много български селища. Най-ярко тяхното влияние е изразено в развитието на селищата в Добруджа след разкриването на подземни водоизточници. Най-добри възможности за селищно развитие са предлагали и предлагат река Дунав и Черно море. Тяхното влияние е оценено още от древните гърци и римляни, които основават в земите ни едни от най-старите селища в Европа. Почвите оказват влияние върху селищното развитие чрез своето плодородие. В тази връзка в най-плодородните региони от страната /Дунавската равнина и Горнотракийската низина/ селищната мрежа е съставена от малко на брой, но по-населени селища. В планинските и полупланински райони с недостиг на плодородни земи селищната мрежа има голяма гъстота /около 8 селища на 100км2/ и е изградена от много на брой, но слабо населени селища. Политическите фактори също играят важна роля при развитието на селищната мрежа. Пример за това е развитието на селищата в планинските и полупланински райони през първите векове на турското владичество. След Освобождението, във връзка с разпокъсването на българската етническа територия и водените от България войни, в много райони се появяват бежански квартали и селища. Същевременно множество селища в пограничните райони на страната се обезлюдяват и западат. През последните 50 години решаващо влияние върху развитието на селищната мрежа в страната ни оказват социално-икономическите фактори /индустриализацията, развитието на транпорта, строителството и др./. Под тяхно влияние и под влиянието на демографските фактори /застаряване на населението и депопулация, миграции и др./ броят на селищата в България намалява от 6033 през 1946г. на 5340 през 2000г. /включително 108 селища без население/. Социално-икономическите фактори определят и промените в структурата на селищната мрежа у нас. Нараства ролята на градовете, чийто брой се увеличава от 106 през 1946г. на 240 през 1998г.
ІІІ. ПОЯВА И РАЗВИТИЕ НА СЕЛИЩАТА В БЪЛГАРИЯ Първите селищни форми в земите ни са пещерите по долните течения на реките Искър, Янтра и Русенски Лом. През VІ.хил.пр.Хр. най-развита е селищната мрежа в Тракия. По-късно под въздействието на рударството, скотовъдството и земеделието се разширява мрежата от селища в Родопите, Стара планина, Софийско, Врачанско и др. В началото на ІVхил.пр.Хр. в днешните български земи има около 3000 селища. През ІІІ.хил.пр.Хр. се появяват и първите каменни крепости. От края на ІІ.хил.пр.Хр. селищното развитие в земите ни е тясно свързано с траките и отразява тяхната култура. Като тракийски селища възникват София /Сердика/, Пловдив /Пулпудева/, Ямбол /Кабиле/, Стара Загора /Верея/, Кюстендил /Пауталия/, Благоевград и др. През VІІІв.пр.Хр. се появяват първите гръцки градове –колонии /Апойкии/ в Егейска Тракия, а през VІІв.пр.Хр. са основани и повечето от сегашните ни черноморски селища – Варна /Одесос/, Созопол /Аполония/, Поморие /Анхиало/, Царево /Василико/, Несебър /Месембрия/ и др. През ІІв.пр.Хр. в днешните български земи се появяват първите римски селища - крепости по крайбрежието на Дунав и по Старопланинските проходи, както и пътни станции в Дунавската равнина. От римско време са Видин /Бонония/, Свищов /Нове/, Русе /Саксигинта приста/, Силистра /Дуросторум/, Монтана /Монтанезиум/, Ловеч /Мелта/, Плевен /Сторгозия/, Разград /Абритус/, Стара Загора /Аугуста Траяна/ и др. Варварските нашествия през периода ІІІ-VІв. от н.е. довеждат до разрушаването и западането на множество селища. Това улеснява влиянието на славяните върху развитието на селищната мрежа. При тях се появяват много нови селища в Предбалкана и Стара планина, а селищната мрежа обхваща 10000 селища в средата на VІІв. Със създаването на българската държава броят на селищата също нараства бързо. През периода на Първата българска държава /681-1018г/ техният брой достига до 20000. Появяват се нови селища в Североизточна България като Плиска, Преслав, Шумен и др. През периода на Втората българска държава /1185-1396г./ се появяват селища като Търново, Червен, Боруй, Кракра, Карвуна, Крън и др. Периодът на турското владичество е свързан с развитието на селищната мрежа в планинските райони и разрушаване на около 2000 български селища в равнинните и низинни райони. Силно влияние оказват войните, въстанията, епидемиите и други фактори. В края на XVIIв. се появяват български селища край ханове и чифлици, а от началото на XVIIIв. се развиват като занаятчийски центрове планинските селища Котел, Копривщица, Елена,Трявна, Габрово, Сливен, Самоков и др. През ХVІІІв. се появяват първите колиби, махали и паланки. Колибарските селища възникват във връзка с развитието на скотовъдството в Стара планина, Огражден, Средна гора и Родопите. Появата на махалите се дължи на разпадането на семейните задруги при обработването на земите в Търновско, Кърджалийско, Смолянско. Махалите и колибарските селища обхващат около 10-20 отделни дворове и обработваемата земя около тях. През ХVІІІв. се оформя облика на повечето български села с изявен административен център /кметство, училище, храм/. В края на ХVІІІв. някои от селата се въздигат в паланки /селища от градски тип/, които съществуват до началото на ХХв. Преди Освобождението има 88 градове. От Освобождението до средата на ХХв. се извършват множество промени в селищната мрежа. Те се дължат на западането на занаятите и развитието на транспорта. През този период се заличават множество турски и черкезки селища, поради емиграцията на населението им. След 1913г. се появяват множество бежански селища и квартали в Западна и Източна България. През същия период продължава процеса на “роене” на селищата, като следствие от развитието на селското стопанство. През 30-те години бързо развитие получават селищата с удобно транспортногеографско положение, като Г.Оряховица, Мездра, Червен бряг и др. След Втората световна война се извършват коренни промени в селищната мрежа, които се свеждат до следното: -Множество села и гарови селища са обявени за градове. -Градовете бързо нарастват по територия и население за сметка на миграциите към тях . -Концентрацията на огромни производствени мощности в най-големите градове довежда до обезлюдяването на Краището, Северозападна България и др. -Значителен брой селища са заличени от картата на страната поради строителството на язовири, пристанища, разработването на находища на полезни изкопаеми и др. -От началото на 70-те години бързо развитие получават черноморските и планински курортни селища във връзка с развитието на т.нар. ”стопански туризъм”. -Значително се променя структурата на селищната мрежа. Нараства броят на селищата с население под 500д. /от 2554 през 1946г. на 3331 през 2000г./ и намалява броят на селищата с население над 1000д. /от 2015 през 1946г. на 1039 през 2000г./. -Във връзка с развитието на добивни и преработващи промишлени отрасли се появяват редица нови селища - Димитровград, Ерма река, Рудозем, Росен, Крушов дол и др. -През последните 10 години промените в селищната мрежа са свързани с отделянето на съставни селища, промени в административните функции и др. През същия период са обявени за градове Хаджидимово и Божурище.
ІV. КЛАСИФИКАЦИЯ НА СЕЛИЩАТА Селищата в България могат да бъдат класифицирани по различни признаци: /.1Външен облик и форма на застрояване. По този признак селищата се поделят на: купни /плътно застроени/ и пръснати. Купни са градовете и повечето от селата, а пръснати са бившите махали, колибарски селища, отделните дворове и др. 2/.Географско положение. По този признак селищата се поделят на: Дунавски, Черноморски и др. 3/.Време на възникване. Селищата се поделят на гръцки, римски, тракийски, славянски и др. 4/.Брой на жителите. По този признак се разграничават: най-големи, големи, средни, малки, много малки. 5/.Функции. Според функциите си селищата се поделят на 2 типа - градски и селски. До 1996г. към селския тип се отнасят селата, махалите, колибарските селища, гаровите селища, манастирските, миньорските и промишлените селища. До края на 70-те години към градския тип се отнасят градовете и селища от градски тип. Двата типа селища се различават по заетостта на жителите си, условията за труд и обитаване, състояние на социалната инфраструктура и др. 6/.Място в ТАД на страната. По този признак селищата у нас се поделят на: столица, областни центрове, общински центрове, кметства и съставни селища на кметствата.
V. ТИПОВЕ СЕЛИЩА. 1.СЕЛСКИЯТ ТИП СЕЛИЩА възникват в земите ни значително по-рано в сравнение с градовете, поради по-ранното развитие на земеделието. Във връзка с развитието на лова, събирачеството и риболова първоначално се развиват в земите ни неуседнали селищни форми. През VІІІхил.пр.Хр. се появяват първите уседнали селища. С появата на градовете селските селища заемат подчинено място. Това важи особено за последните 120 години, когато тяхната населеност бързо намалява. През 1900г. в едно селско селище живеят средно 601д., а през 1934г. - 845д. През последните 50 години населеността им намалява до 500 д. Селата са неравномерно разпределени по територията на страната, което е отражение на различните условия за земеделие. В планинските и полупланински региони те са малки по население, но много на брой, поради недостига на обработваеми площи. В равнините и низините те са по-населени, но малко на брой, поради необходимостта от съхраняване на плодородните почви. С по-висока населеност се отличават и селата в близост до София, Пловдив и други големи градове. Те служат като ”спални” на градските жители и работещите в градското стопанство. С максимална гъстота е мрежата от села в областите Кърджали, В.Търново, Габрово /над 6 села на 100км2/. Най-малка е гъстотата в област град София /едва 2,5 села на 100км2/, Бургаска, Варненска и Пловдивска области. Във връзка с функциите, които изпълняват, условията за живот на населението и заетостта му, до 1996г. селските селища се поделят на: села, махали, колибарски селища, гарови селища, индустриални селища, миньорски селища и манастирски селища. Днес с най-голям брой селски селища е територията на Хасковска /над 900/ и Софийска област /около 850/. Това е във връзка със специфичните им природни, стопански и демографски условия. Според броя на жителите им селата се поделят на следните категории: най-големи /с повече от 5000ж./, големи /с население от 2000 до 5000д./, средноголеми /с население от 1000 до 2000д./, малки /с население от 500 до 1000д./, по-малки /с население от 200 до 500д./ и най-малки /с население под 200д./. Към последната категория се отнасят 108 обезлюдени и над 200 села с по-малко от 20 жители. Най-населени са селата край град София /с повече от 1500ж. средно/, и в областите Пловдив, Монтана и Русе /между 700 и 800ж./. Най-слабо населени са селата в областите Габрово и Търново /под 300ж. средно/.
2. ГРАДСКИЯТ ТИП СЕЛИЩА се появява в земите ни значително по-късно. В миналото към него се отнасят крепостите, паланките и селищата от градски тип, а от краят на 70-те години - само градовете. При славяните и прабългарите понятието “град” има смисъл на укрепено селище, поради което през Средновековието след името на крепостите се поставя приставката “град” /Търновград, Овеч град, Згориград, Бузоград, Вишоград и др./ Повечето български градове се развиват на мястото на стари селища. Те се отличават с неземеделски поминък на населението и с добре изградена социална инфраструктура. Градовете носят белезите на различни епохи, поради което могат да се разграничат следните генерации: Тракийски са градовете Стара Загора, Пловдив, Ямбол, Хасково и други градове главно от Горнотракийската низина. Елински са градовете, възникнали като гръцки колонии по Черноморското ни крайбрежие - Созопол, Варна, Поморие и др. Римски са градовете, възникнали по времето на римското господство на Балканите - Видин, Русе, Монтана, Ловеч, Разград, Плевен и др. Български са градовете, появили се след създаването на българската държава - Плиска, В.Търново, Шумен, Преслав, Охрид и др. Преди Освобождението статут на град имат 88 селища, а в средата на ХХ век - 106. През последните 30 години техният брой се увеличава бързо, поради индустриализацията на страната. В тази връзка машиностроенето е фактор за развитието на Казанлък, Габрово, Троян, Ботевград, Правец, Панагюрище и др. Цветната металургия дава тласък в развитието на Кърджали, Мадан, Рудозем, Златица, Пирдоп и др. Черната металургия е основен фактор за развитието на София и Перник, а химията - за Девня, Бургас, Разград, Враца, Стара Загора и др. Строителната промишленост допринася за развитието на Батановци и Димитровград, а въгледобивът дава тласък в развитието на Гълъбово, Перник, Раднево и др. Електропроизводството е основен фактор за развитието на Козлодуй, Бобов дол и др. През последните 50 години много селища с изявени земеделски функции също получават статут на градове - Камено, Лозница, Брезово, Кричим, Кочериново, Каблешково, Поморие, Лом, Долна Митрополия, Сухиндол, Брегово и др. Днес мрежата от градове е неравномерно развита. Рядко срещани са градовете в райони със земеделска специализация като Добруджа, Лудогорието, Краището и др. А./. КЛАСИФИКАЦИЯ НА ГРАДОВЕТЕ Преди Освобождението градовете се поделят на 2 групи според техния облик и изпълнявани функции - земеделски и занаятчийски. В края на XIXв. К.Иречек разграничава 2 вида градове в българските земи според външния им вид и застройката - източен /с големи дворове и рядко застроени/ и западноевропейски /плътно застроени, с тесни и стръмни улици/. През 1925г. А.Иширков класифицира градовете според произхода на имената им на тракийски, гръцки, турски и др. Същият автор ги поделя и според географското им положение на черноморски, дунавски, старопланински. Проф.Иширков е първият автор в България, който прави класификация на градовете според броя на техните жители. Подобна класификация е правена и от проф.И.Батаклиев през 1936г. По този признак те ги поделят на малки /под 5000ж./, средни /от 5000 до 25000ж. / и големи /над 25000ж./. А.Иширков и И.Батаклиев класифицират българските градове и според външния им облик на романски тип /с амфитеатрално разположени сгради, тесни улици и плътно застроени квартали/, ориенталски тип /с широки улици и големи пространства между дворовете и сградите/ и модерен тип /с правоъгълна планировка на кварталите и улиците/. Днес според броя на жителите си градовете в България могат да бъдат поделени на: 1/. най-големи - с повече от 100000ж. - София /1120000ж./, Пловдив /340000ж./, Варна /299000ж/, Бургас /195300ж/, Русе /165000ж/, Стара Загора /145000ж/, Плевен /122000ж/, Сливен /104000ж/ и Добрич /100000ж./; 2/.големи градове /общо 14 на брой/ - с население от 50000 до 100000д. - Шумен /95000ж/, Ямбол /88000ж/, Перник /88000ж/, Хасково /80000ж/, Пазарджик /80000ж/, Враца /75000ж/ и др.; 3/.средни - с население от 25000 до 50000д. - Димитровград /50000ж/, Кърджали /43300ж/, Силистра /44800ж/ и още 15 града; 4/.малки /броят им е 46/ - с население от 10000 до 25000д. - Троян, Тетевен, Левски, Козлодуй, Лясковец, Пещера, Панагюрище, Каварна, Разлог, Банско, Г.Делчев и др. 5/.по-малки - градовете с население от 5000 до 10000д. - Елена, Брезник, Котел, Тутракан, Балчик, Несебър и др. 6/.най-малки - с население под 5000д.; техният брой е 90, като 15 селища от тази категория имат население под 2000д, а Мелник /266ж./ е най-малкият град в България. През последните години “средната” населеност на българските градове намалява от 25000ж. на 23000ж. Над 50% от българските градове са разположени във височинния пояс 0-200м. Над 1000м. надморска височина са разположени само Смолян, Чепеларе и Доспат. Тези различия в разпределението на градовете се дължат основно на природните условия за стопанското им развитие. Б/.ФУНКЦИОНАЛНА КЛАСИФИКАЦИЯ НА ГРАДОВЕТЕ През вековете функциите на българските градове значително се променят и обогатяват. През Средновековието те имат основно търговски и административни функции. След Освобождението функциите им се усложняват значително, тъй като се появяват столичен град, индустриални центрове, транспортни средища, курорти и др. Днес, според функциите, които изпълняват, градовете се поделят на: столица /с уникални функции/, градове с комплексни функции /Пловдив, Варна, Стара Загора, Бургас, Русе, Плевен, Добрич и др./, градове със сложни функции /Ямбол, Видин, Враца, Габрово, В.Търново, Шумен, Пазарджик, Силистра и др./, градове с 2 основни функции - транспортно-промишлени /Горна Оряховица, Левски, Мездра, Червен бряг, Димитровград, Кнежа, Карнобат, Бяла, Айтос, Провадия, Попово, Велинград, Троян, Тетевен, Сандански и др./, градове с 1 основна функция – добивна промишленост,туризъм и др. /Бобов дол, Раднево, Гълъбово, Елена, Несебър, Созопол, Ахтопол и др./. В/.АДМИНИСТРАТИВНА КЛАСИФИКАЦИЯ НА ГРАДОВЕТЕ Почти всички градове имат важно място в ТАД на страната ни. На тази основа могат да се поделят на няколко категории, според мястото и ролята им в ТАД: столица, областни центрове, общински центрове, кметства /Ахтопол, Мелник, Килифарево, Дебелец, Плачковци и др./
VІ.УРБАНИЗАЦИЯТА В БЪЛГАРИЯ. Урбанизацията е сложен социален, стопански и демографски процес, свързан с нарастване ролята на градовете в селищната мрежа и в живота на страната. Същността на този процес е концентрация на население, производство и обслужващи дейности в градовете. Основните показатели за достигнато ниво на урбанизираност са делът на градското население, увеличаването на най-големите градове, концентрация на население в най-големите градове, формиране на градски агломерации и др. Урбанизационният процес в България има редица специфични особености. В урбанизацията могат да се разкрият 3 периода: 1/.От Освобождението до края на Първата световна война. През този период в страната ни няма град с повече от 100000ж., а с над 20000ж са едва 6 селища. Градовете нямат силно влияние върху развитието на селищната мрежа. 2/.От края на Първата световна война до края на Втората световна война. Ясно се очертават тенденции към териториално разширение на градовете и задълбочаване на урбанизационния процес в качествено отношение. Броят на градовете с над 20000ж. бързо нараства, а София и Пловдив надхвърлят 100000ж. 3/. През последните 50 години градските жители в България бързо се увеличават главно за сметка на миграциите от селата. Основната част от градовете /199 на брой/ имат под 25000ж. Между 25000 и 100000ж. имат 32 града, а над 100000ж – само 9. Процесът на концентрация на градските жители и цялото население в най-големите градове продължава и през последните 10 години. Днес в София живеят над 20% от градските жители и 15% от цялото население на България. Най-урбанизирани територии в България са регионите около най-големите градове. Такива са Пловдивско-Пазарджишкото поле, Софийската котловина, Пернишката котловина, Старозагорското поле, Бургаският и Варненският залив и др. Слабо урбанизирани са Лудогорието, Странджа, Сакар, Краището, Родопите и други земеделски райони.
VІІ.ТЕРИТОРИАЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ НА СЕЛИЩАТА. Съществуването на тесни междуселищни връзки до голяма степен се дължи на развитието на селищата в обща ТАЕ. Съгласно ”Закона за местното самоуправление и местната администрация” от 1991г. основните ТАЕ в страната ни са общините, защото в тях се осъществява местното самоуправление. Тези териториално-административни единици присъстват в ТАД на България през целия период след Освобождението и са наследници на каазите през периода на турско владичество. През последните 120 години общините имат различен териториален обхват и брой. През 1880г. те са 1354, а през 1885г-1786. Днес общините в България са 262. Между селищата в тях съществуват относително здрави и традиционни връзки. Тези ТАЕ се управляват от мажоритарно избрани кметове и пропорционално избрани общински съветници. Най-големи по територия ТАЕ в България са областите. Те съществуват като елемент на ТАД едва общо 23 години. За първи път се въвеждат като ТАЕ през 1934г. Новият закон за ТАД на страната определя 28 области в границите на бившите окръзи. Кметствата са най-малките ТАЕ, но и най-устойчиви във времето. Техният брой постоянно намалява успоредно с намаляването броя на селищата у нас. Само през последните 10 години кметствата са намалели със 100 и сега са 3900. Към тях се отнасят 1440 съставни селища. Кметствата се управляват от мажоритарно избрани кметове. След Освобождението в продължение на общо 94 години като ТАЕ присъстват окръзите. Те оказват най-силно въздействие върху развитието на междуселищните връзки през периода 1959-1987г., като това въздействие се чувства и до днес. В продължение на 79 години след Освобождението като ТАЕ съществуват околиите, които също оказват силно влияние върху селищната мрежа. Техният териториален обхват е оптимален за мащабите на България, поради което може да бъдат възстановени като междинна ТАЕ между областите и общините.

ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА СТОПАНСТВОТО В БЪЛГАРИЯ
І.Същност и характерни особености. Стопанството на България е система от човешки дейности с различен характер, имащи за цел подобряването на условията за живот на хората. Тези дейности са обединени и целенасочени от държавната стопанска политика. Развитието на стопанството е отражение на състоянието на държавата и фактор за развитието й. Основните стопански характеристики на всяка държава са: 1/. oтраслова структура на стопанството, отразяваща ресурсите на страната и нивото на социално-икономическото й развитие; 2/. териториална стопанска структура, която дава представа за зрелостта на стопанското развитие; 3/. динамика на стопанското развитие; 4/. тенденции в развитието. Нивото на стопанско развитие се определя с помощта на няколко основни съизмерими показатели: 1/. БВП - представлява стойността на произведените стоки и услуги + стойността на производствените услуги и данъци /акцизи и оборот/ + стойността на ДДС и митата по вноса + брокерските услуги по реализацията на стоките и услугите във финансовата област; 2/.БДС - стойността на крайната произведена продукция и услуги - разходите за производството им /суровини, транспорт, заплати и др.; 3/.БНД - крайният резултат от дейността на отрасъл или НС + доходите от задграничните финансови операции; 4/.БП - крайният резултат от дейността на отделен стопански субект или отрасъл.
ІІ.Условия и фактори за развитие. Върху развитието и териториалната организация на стопанството в България влияят множество фактори - природни, демографски, обществено-икономически, политически, екологични, технологични и др. Географското положение има различно през отделните исторически етапи, но винаги силно влияние. Важен фактор са и ограничените природни ресурси за развитието на промишлеността и основно на добивните й отрасли. Същевременно климатичните, почвени и хидроложки условия са благоприятен фактор за развитието на селското стопанство. Демографските ресурси влияят върху стопанското развитие чрез потреблението, работната ръка и др. Много силно влияние върху развитието на стопанството оказва транспорта и състоянието на транспортната инфраструктура. В настоящия етап НС на България се характеризира с промени по отношение финансирането му, пазарната ориентация, номенклатурата на произвежданата продукция, производителността на труда, схемата на разплащане и редица други особености. Успоредно със създаването и развитието на българската държава се развива и стопанството й. То преминава през няколко исторически етапa.
ІІІ.Основни етапи в развитието на националното ни стопанство. 1/. Развитие на стопанството преди 1878г. През ранното Средновековие България е една от най-развитите в икономическо отношение държави в Европа. С падането й под турско владичество в края на XIVвек, нейното демографско, политическо и стопанско развитие са нарушени и това довежда до значителното й изоставане в сравнение с държавите от Централна и Западна Европа. Турското владичество забавя в продължение на векове развитието на занаятите, търговията, манифактурата и фабричната индустрия. През този период основа на стопанството са примитивното земеделие и скотовъдство, а цялото българско население е във феодална зависимост от турски феодали. При ползването на земята властва спахийско-ленната система, при която цялото производство е подчинено на военните нужди на Османската империя. При тези условия развитието на занаятите и манифактурата е ограничено. В края на XVIIIв. с премахването на спахийско-ленната система се създават условия за навлизане на западни капитали в стопанството и развитие на индустрията и занаятите. Това дава тласък за стопанското развитие на българските земи чрез разширяване на пазарите за земеделската и занаятчийска продукция. От края на XVIIIв. и началото на XIXв. се появяват едри земеделски собственици - българи, които отделят значителна част от продукцията си за пазара. Този подем се дължи и на промененото географско положение на българските земи като резултат от политическите и стопански промени в Османската империя. Близостта до Цариград, излазът на Черно и Егейско море и плаването по река Дунав стават благоприятни предпоставки за стопанското развитие на българските земи. Водещ стопански отрасъл преди Освобождението е селското стопанство. В структурата му преобладава животновъдството, защото продукцията му е търсена на пазарите /месо, кожи, вълна, мляко и млечни продукти/, а многобройните стада имат осигурена паша чрез излаза на Егейско море. В крайна сметка този отрасъл дължи водещото си място и на ограниченото разнообразие от отглеждани земеделски култури /предимно зърнени, използвани за храна от хора и животни/. През този период основната част от селскостопанската продукция се използва за нуждите на производителите или за натурална размяна, което ограничава бързото й нарастване. Преди Освобождението се развиват и занаятите. През ХVв. и ХVІв. те западат поради стопанската разруха в българските земи през първите векове на турското владичество. Едва в края на ХVІІв. се развиват абаджийството, тепавичарството, гайтанджийството, папукчийство, кожарство и др., като продукцията им е търсена навсякъде в Османската империя. В края на XVIIIв. и началото на XIXв. богатата суровинна база и огромните пазари дават възможност за развитието на манифактурата в българските земи. Последната е предпоставка за появата на текстилната фабрична индустрия, която е базата на индустриалното производство в България след Освобождението. Началото на фабричната индустрия се поставя с пускането на текстилната фабрика на Добри Желязков /Фабрикаджията/ в град Сливен през 1834г. Преди Освобождението са открити още няколко текстилни фабрики, работилници за амбалаж, кибрит, спирт, стъкло и др. През този период са създадени и множество шивашки работилници, спиртоварни, водни и парни мелници, ремонтна работилница за вагони и други индустриални предприятия. Те стават основата на българската индустрия след Освобождението. Развитието на селското стопанство, занаятите и фабричната индустрия преди Освобождението е немислимо без развитие на транспорта. В началото на XIXв. р.Марица е все още плавателна за лодки и салове. По нея се превозват стоки към Егейско море. През 1834г. се открива редовното корабоплаване по река Дунав. През 1866г. е пусната в експлоатация ж.п. линията Русе-Каспичан-Варна /223км/, а през 1873г. - и линията Любимец-Марица /Симеоновград/-Пловдив-Белово, с отклонение от Марица за Нова Загора. Преди 1878г. са прокарани трасетата на 2511км коларски пътища, които са основа на шосейната мрежа през ХХв. Преди Освобождението се развива и търговията. Като търговски и фабрични центрове изпъкват Русе, Габрово, Пловдив, Скопие и редица други градове. Всичко това дава основание българските земи да бъдат определени като най-развитата част от Османската империя в средата на XIXв. 2/. Развитие на стопанството от Освобождението до края на Втората световна война. След Освобождението се създават значително по-благоприятни условия. Селското стопанство се развива по екстензивен път чрез оземляването на населението за сметка на турското население и разораването на ливади, пасища и изкоренени горски масиви. Руско-турската освободителна война нанася удар върху занаятите и търговията, които губят обширните си пазари и са принудени да се конкурират с европейските фабрични стоки. В тази връзка още през първите години след Освобождението българските правителства са принудени да приемат протекционистични мерки, осигуряващи развитието на стопанството при по-силна конкуренция отвън. Към тези мерки се отнасят повишаване на вносните мита; задължително снабдяване на полицията, армията и държавната администрация със стоки, произведени в България и др. До Балканската война стопанството на България има земеделски облик, защото единствено този отрасъл има вътрешни и външни пазари /развиваща се местна индустрия, нарастване на населението, запазване на традиционните пазари в Европа и др./. В тази връзка хората се стремят към увеличаване на продукцията за сметка на разширяваните обработваеми площи и увеличените стада с животни. Водещ отрасъл на селското стопанство е растениевъдството, специализирано в отглеждането на зърнени култури, овощарство и зеленчукопроизводство. Развити са говедовъдството и коневъдството, поради необходимостта от работен добитък и теглителна сила. След Освобождението започва да се развива бързо фабричната индустрия. В края на XIXв. в България има 340 предприятия с 19500д. заети в тях. Развиват се главно добивни промишлени дейности с участието на чужди капитали /немски, белгийски, френски/. Част от тези капитали постепенно се насочват към индустриални отрасли /хранителната, текстилната, кожаро-кожухарската/, разполагащи с местна суровинна база. Над 90% от ОПП през периода се произвежда в леката промишленост. Основни индустриални центрове стават София, Русе, Пловдив, Габрово и др. През този период са построени 1964км нови ж.п. линии, а дължината на пътищата достига 8945км. От 1901г. в София е развит трамвайният транспорт. През периода се поставят основите на банковата система в България. Развива се и туризмът след създаването през 1895г. на БТС. Обемът на външната търговия се увеличава 3 пъти, страната е с активно търговско салдо. Вътрешната търговия обаче е слабо развита. Запазва се натуралната размяна на стоки и услуги. По времето на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война стопанството на страната е почти изцяло разрушено. По-голямата част от мъжете в активна трудова възраст са мобилизирани, а хиляди загиват по фронтовете, с което се нарушават както работната сила, така и пазарът. По политически причини е нарушена и външната търговия, а инфлацията и гладът достигат огромни размери. Същевременно войните повишават потребителското търсене на храни, дрехи и други продукти, което е стимул за нов стопански подем. Само за 4 години след края на Първата световна война /до 1922г./ промишленото производство възстановява довоенното си равнище от 1912г. Стопанският подем се отразява и върху инфлацията, чиито стойности са нулеви още през 1923г. През разглеждания период водещ отрасъл е селското стопанство, което се развива по екстензивен път /чрез нарастване броя на заетите в него, обработваемите площи и стадата/. Развитието му се дължи на вътрешното търсене и на запазените външни пазари. През периода започва отглеждането и на високодоходни технически култури като слънчоглед, тютюн и др., а търсенето на суровини от индустрията нараства. Това също допринася за развитието на отрасъла. От средата на 20-те години се засилва процесът на раздробяване на земеделските земи, което е пречка за широко навлизане на агротехника . През периода бързо се развиват рудодобива и въгледобива, а в индустрията нараства делът на кооперативните и държавни предприятия. До края на 20-те години в страната са построени пет ТЕЦ и един ВЕЦ. През същия период е построена и корабостроителницата във Варна. Само за 6 години /1923-1929г/ промишленото производство в България нараства с 88% . От 1926г. в България започва развитието на международния туризъм, а след края на Първата световна война външната търговия бързо нараства. Основен търговски партньор на страната е Германия. През посочения период продължава да властва натуралната размяна във вътрешната търговия. По време на Световната стопанска криза /1929-1934г/ българското стопанство е силно засегнато. Стопанската депресия в България се проявява по специфичен начин /спад на цените и производството, бързо нарастване на инфлацията и др./. През този период се прекратява протекционистичната стопанска политика спрямо местната индустрия. Въпреки външната конкуренция текстилната промишленост се развива бързо, разчитайки на местни суровини и осигурените си пазари. През периода продължава процесът на раздробяване на земеделските земи. Държавата освобождава от поземлен данък стопанствата до 100дка. Обработването на земята е примитивно /с рало и работен добитък/, а навлизането на агротехника е незабележимо. Спадът в продукцията по време на кризата довежда до спад в повечето индустриални отрасли, с изключение на текстилното производство. Икономическата криза се отразява негативно и върху развитието на обслужващите отрасли и дейности, тъй като липсват средства за здравеопазване, образование и др. През същия период западат туризмът и транспортът, за които липсват капиталовложения и потребители на услугите им. След 1934г. в страната се създават вътрешни и външни предпоставки за бързо стопанско развитие. В земеделието започва процес на уедряване за сметка на дребните стопани. Това довежда до бързо нарастване на скритата безработица. От друга страна в отрасъла се отбелязва известна специализация в лозарството, овощарството, зеленчукопроизводството и отглеждането на тютюн. През 1939г. този отрасъл произвежда 59% от обществения продукт в страната, а почти 60% от произвежданата продукция се използва за задоволяване потребностите на производителите. Причина за стопанския подем през втората половина на 30-те години е разширяването на търговските връзки с Германия. Общият обем на външната търговия на България през 1939г. е 2,5 пъти по-голям от този през 1919г. През 1939г. в България има 3433 индустриални предприятия. Над 75% от ОПП идват от ХВП и леката промишленост. Над 50% от тяхната продукция се произвежда в София, Пловдив, Варна, Русе и Бургас. По икономически и стратегически причини през втората половина на 30-те години бързо се развива и транпортът, изгражда се основата на транспортната мрежа. Дължината на ж.п. линиите достига 4426км /3477км - нормални линейни пътища и 215км - теснолинейни/. Подвижният състав обаче е остарял и силно амортизиран, което ограничава скоростта на превозите. През този период продължава развитието и на автомобилният ни транспорт. През 1939г. в България има 2503 леки автомобила, 2415 товарни и 780 автобуса. С развитието на транспорта се създават предпоставки за развитието и на туризма. Като курортни селища се оформят Пампорово, Юндола, Карандила, Чамкория. Като балнеоложки центрове изпъкват Банкя, Вършец, Кюстендил, Костенец, Момин проход, Хисаря, Велинград. Развитие получават и морските курорти Варна, “Св.Константин” и др., където в края на 30-те години летуват около 15000 чужденци годишно. Стопанският подем през този период се отразява благоприятно и върху финансовата сфера. Българският лев става конвертируем, а инфлацията е сведена до нула. 3/.Развитие на стопанството от края на Втората световна война до 1989г. По време на Втората световна война територията на България остава встрани от театъра на бойните действия, поради което стопанството й не понася преки последствия от войната, за разлика от много други европейски държави. Налагането обаче на нова политическа и стопанска система в страната довежда до обвързването й с държавите от “източния блок”. Само за 4-5 години са премахнати частните стопански субекти и свободната пазарна конкуренция. Започват процеси на “национализация” /23.ХІІ.1947г/ в индустрията и обслужващата сфера и на “колективизация” /1946г/ в селското стопанство. От началото на 50-те години се пристъпва към бърза “индустриализация” на страната, която не е съобразена с природните и демографските й ресурси. Повечето индустриални предприятия са построени в големите градове, което предизвиква масови миграции от селата към тях. Същевременно повечето промишлени предприятия са оборудвани с остаряла техника, което води до ниска производителност и негативно въздействие върху природната среда. През този период е извършено бързо редуциране на броя на промишлените предприятия в България - от 7000 през 1947г. на 2200 в края на 1989г., главно за сметка на уедряването на предприятия и строителството на огромни за мащабите на страната промишлени мощности. България, по линията на СИВ, е специализирана в областта на ХВП, каростроенето, електрониката и текстилната промишленост. В тази връзка над 80% от външнотърговския й оборот в края на 80-те години е именно със страните от СИВ и Близкия изток, а тези пазари не стимулират високо качество на продукцията. В страната са развити през този период и производства главно от ВПК, за които са необходими вносни западни технологии. По тези причини България е принудена да взема заеми в долари, а да изнася продукция за преводни рубли. Това довежда до бързото нарастване на външния й дълг от 2 млрд.долара през 1980г. на над 10 млрд.долара в края на 1989г. През периода се появяват редица нови индустриални центрове като Перник, Девня, Димитровград и др. Започва формирането на промишлени агломерации: Софийско-Пернишката; Варна-Девня; Пловдив-Асеновград и др. Във връзка с процеса на “колективизация” в селското стопанство, който завършва в края на 50-те години, този стопански отрасъл отбелязва бърз упадък след края на Втората световна война. Довоенното му производство е достигнато едва в края на 50-те години, а това е свързано с множество проблеми по изхранването на населението и осигуряването на суровини за преработващата промишленост. Същевременно трябва да се посочи, че уедряването на обработваемите площи чрез създаването на ТКЗС и ДЗС позволява бързото навлизане на земеделска техника и химизация на растениевъдството. Използването обаче на тежки селскостопански машини и химикали води до разрушаването на структурата на почвите в много райони от страната и тяхното осоляване. По тези причини до края на 80-те години обработваемите площи намаляват с около 2 млн.дка. През посочения период селското стопанство е специализирано и превърнато в суровинен придатък на ХВП и леката промишленост. Въпреки това, за периода 1959-1989г. ОССП нараства около 2,5 пъти, но делът на отрасъла в НД спада до 12%. Значителен спад е отбелязан и в заетостта - до 20% от заетите в НС в края на 80-те години. До края на 80-те години са постигнати значителни успехи в областта на транспорта. През този период 61% от ж.п. линиите са електрифицирани, а 957км - удвоени, с което значително е повишена скоростта на превозите. От края на 70-те години започва строителството и на автомагистралите “Хемус”, ”Тракия” и “Марица”, както и на панорамния път от Варна до Малко Търново. Значително развитие през този период отбелязва морският транспорт. Неговият тонаж нараства от 30000т. през 1939г. на 1,9млн.т. в края на 1989г. През периода е развит и въздушният транспорт в България, като дължината на външните авиолинии достига 165000км, а на вътрешните - 2700км. От 1948г. датира развитието в България на така наречения “стопански туризъм”, ориентиран към привличането на чуждестранни туристи в морските и планинските курорти. В края на 80-те години държавната туристическа фирма “Балкантурист” е сред 10-те най-големи собственици на хотели в света. Същевременно обаче, туризмът е развит едностранно - създадени са огромни туристически комплекси с множество хотели по Черноморието, което не отговаря на бързопроменящата се конюктура в туристическото търсене и предлагане. Въпреки политическите и стопански ограничения през този период, България разширява значително “географията” на външната си търговия, като в края на 80-те години тя поддържа търговски връзки със 120 държави, като над 80% от обема на външната търговия е със страните от СИВ и Близкия изток. Търговското салдо през периода е положително. България изнася основно машини и преработени селскостопански продукти, руди и други суровини, а внася нефт, земен газ, машини, въглища. През посочения период са постигнати значителни успехи и в редица други обслужващи отрасли и дейности /здравеопазването, образованието, културата, спорта, науката/. Въпреки постигнатите успехи в почти всички области на икономиката, от началото на 80-те години се проявяват редица негативни тенденции в стопанското развитие на страната, породени както от вътрешни, така и от външни фактори. Тези тенденции са заложени още от началото на 50-те години с премахването на частната собственост и свободната пазарна конкуренция. При тези условия за периода от 1984г. до 1989г. външният дълг на България нараства над 3 пъти - от 2,923 млрд.долара през 1984г. на 10 млрд.долара в края на 1989г. Този огромен за мащабите й дълг, натрупан до края на периода, днес е основната пречка за бързото излизане на страната от стопанска криза. 4/.Развитие на стопанството след 1989г. Развитието на стопанството през периода 1990-1998г. се характеризира с преход от “планово и централизирано” към “пазарно” стопанство, при което съществува свободна конкуренция между стопанските субекти, а цените на стоките и услугите се определят от търсенето и предлагането им на пазара. Този преход е силно затруднен от наследените негативи в стопанския, културен и политически живот на България. Израз на затрудненията в прехода е изоставането на страната в сравнение с редица други страни от Източна Европа в процесите на приватизацията и връщането на земеделските земи, което забавя и интеграцията й в НАТО и ЕС. През този период са приватизирани 4115 обекта, 1500 от които до 1995г. Основната част от приватизираните обекти са общинска собственост, държавна собственост са само 600 обекта. В тази връзка бързо е променена структурата на регистрираните в БУЛСТАТ стопански субекти. В края на 1998г. в страната има над 500000 активни стопански субекта, от които 9000 са държавни,10000 - общински, а останалите - частни. Почти 25% от тези стопански субекти са регистрирани в град София, а около 15% - в Пловдивски регион, което е отражение на регионалните различия в трудовата активност, породени от традициите и местните условия. През същия период значително се променя обемът на БВП/1жител, който от 943 долара през 1991г. достига до 1543 долара през 1995г., а през 1998г. спада на 1484 долара/1 жител. По този показател България изостава над 20 пъти в сравнение с Норвегия, Дания, Люксембург, Швейцария и други напреднали страни. През последните 10 години значително намалява обемът на промишлената продукция, който през 1998г. достига едва 55% от този през 1989г. Най-голям спад е отбелязан в отрасли, разчитащи предимно на скъпи вносни суровини - машиностроене, черна металургия и др. Спадът в промишленото производство продължава и през 1998г. В повечето промишлени отрасли обемът на производството през същата година е с около 14% по-малък в сравнение с предходната година, с изключение на електро- и топлопроизводството, където той е нарастнал с около 10%. Същевременно през последните 10 години бързо нараства делът на частния сектор в промишлената продукция, който през 1998г. достига 42,4%. Този сектор произвежда и около 20% от БДС, създадена в частния сектор на икономиката. Нарастването на дела на частния сектор в промишлеността се дължи основно на приватизацията на предприятия от ХП и ХВП. Същевременно повечето предприятия от металургията и машиностроенето са непривлекателни за евентуалните купувачи, тъй като те имат огромни дългове към банките и неосигурени пазари за продукцията си. През периода след 1989г. започва продължителен и мъчителен процес на връщане земеделските земи на старите им собственици, което довежда до спад на селскостопанската продукция и дефицит на храни в страната. През последните няколко години този процес е ускорен и в края на 1998г. правото на собственост е възстановено върху около 80% от земята, а издадените нотариални актове са за около 23% от земеделската земя. Връщането на земята позволява бързото нарастване дела на частния сектор в селскостопанската продукция до 95-98% през последните 2 години. Той дава около 32,5% от БДС, създадена в частния сектор на икономиката. Развитието на частния сектор в селското стопанство обаче е възпрепятствано от липсата на средства за машини, торове и химикали. Това се отразява в намаляването на средните добиви в растениевъдството, промяна на неговата структура чрез нарастване дела на зеленчукопроизводството, картофопроизводството, зърнопроизводството и други подотрасли, чиято продукция е най-търсена. През последните 10 години значителен спад е отбелязан и в туризма, с което значително е ограничен притока на валута за страната. Спадът на производството в селското стопанство, промишлеността и ограниченият приток на валута от туризма довежда до ограничаването на външнотърговското салдо и на бюджетните субсидии за важни обслужващи дейности като здравеопазването, образованието, науката. През 1998г. България има търговски взаимоотношения с 194 страни, като основните й търговски партньори са страните от ЕС /49,7% от износа и 45,0% от вноса/ и държавите от Централна и Източна Европа /23,1% от износа и 32,3% от вноса/. Износът на страната е насочен основно към Италия, Германия, Гърция и Русия, а вносът е предимно от Германия, Русия,Украйна и Франция. Дълбоката и продължителна стопанска криза в България налага в крайна сметка въвеждането от 1.VІІ.1997г. на режим на строга финансова дисциплина, наречена още “валутен борд”. Стопанската криза, корупцията и законовата неуреденост са пречка и пред желаещите да инвестират в България чужди инвеститори, а липсата на инвестиции пък забавя развитието на страната и ограничава реалните доходи на населението. През последните 10 години България е привлякла едва 1402795868 долара чужди инвестиции или около 170долара/1жител. По обем на инвестициите общо и на 1 жител страната значително изостава от Полша, Чехия и Унгария, привлекли около 10 пъти повече инвестиции. Това е показателно за цялостната обстановка в България, за тенденциите в стопанското й развитие и инвестиционния климат. Най-големите инвеститори са Белгия и Германия, на които се падат над 1/3 от общия обем на инвестициите в страната. Чуждестранните инвеститори насочват ресурсите си главно в индустрията /55% от инвестициите/, търговията /17,2% от инвестициите/, финансите /9,5% от инвестициите/. В крайна сметка, като основни проблеми пред стопанското развитие на България след 1989г. изпъкват: промяната на пазарната ориентация на българските производители; липсата на инвестиции; остарели технологии и ниско качество на повечето произвеждани продукти; липса на местни суровини и енергоносители, което налага внос на такива и др.
ІV.Отраслова и секторна структура на стопанството. Стопанската структура се определя от редица съизмерими стопански показатели /характер на дейността; вид и качество на продукцията; характер и особености на използваните суровини и др./. До скоро стопанството се поделя от икономистите в България и в СИВ на 2 сфери: материална и нематериална. Материалната сфера обхваща отрасли и дейности, произвеждащи основно веществени продукти. Към нея се отнасят промишленост, транспорт, селско стопанство, строителство и др. Нематериалната сфера /обслужваща/ обхваща здравеопазването, образованието, културата, спорта и др. Днес, според характера на производствената дейност, стопанството се поделя на 3 икономически сектора: първичен /добивен/; вторичен /обработващ/ и третичен /услуги/. Според собствеността всички стопански отрасли се поделят на 2 сектора: частен и обществен. 1.Първичният стопански сектор произвежда /добива/ основно суровини или храни за пряка консумация от населението. В него се произвеждат около 23,1% от БДС, като водещо е селското стопанство, което дава около 20,7% от БДС, създадена в НС. В този сектор се произвежда и около 25% от цялата продукция на частния сектор в НС. Заетите в първичния сектор са 853000д. или 27,5% от всички заети в НС. Към първичния икономически сектор се отнасят следните стопански отрасли и дейности: селско стопанство, горско стопанство, рудодобив, лов и риболов, въгледобив, добив на нефт, газ и други суровини. 2.Вторичният икономически сектор /обработващ/ обхваща обработващите промишлени отрасли и дейности, занаятчийски дейности в домакинствата и строителството. Този сектор се нарича още “индустрия”, което в буквален превод означава “машинна обработка на суровини”. В него се създават 26,7% от БДС, произведена в НС и 19,8% от БДС, създадена в частния стопански сектор. В посочените отрасли и дейности са заети около 902000д. или 29% от заетите в НС на страната. В частния сектор на индустрията в края на 1998г. работят 510000д. или 56,6% от заетите в нея и 28% от всички заети в частния сектор на страната. 3.Третичният сектор обхваща отрасли и дейности “произвеждащи” услуги за населението, които пряко подпомагат човешкия живот. В този сектор сега се създават 50,2% от БДС, създадена в НС и над 47,7% от БДС, създадена в частния стопански сектор. В него са заети 1351000д. или 43,5% от всички заети в НС. В частни фирми са заети 558000д. или около 31% от заетите в частния сектор на НС. Към сектора се отнасят: транспорт, съобщения, търговия, туризъм, образование, наука, култура, спорт, здлавеопазване, управление, жилищно стопанство, финанси и застраховки. Водещи отрасли в сектора са търговията и транспортът, в които се създава над 15% от БДС в сектора.
V.Териториална структура на стопанството. Под въздействието на природните, демографски, политически и редица други фактори се е формирала териториалната структура на НС. Тя е представена от различни форми на териториална организация на отделните стопански отрасли и подотрасли - райони, подрайони, зони, центрове, възли и др. Тези форми се създават на базата на съчетаването на най-благоприятни условия и ресурси за развитието на определени отрасли и дейности от 3-те сектора. Същевременно между отрасловите форми на териториална организация съществува тясно взаимодействие, при което се формират интегрални форми на териториална организация на стопанството. В тази връзка в страната съществуват региони, които са значително по-развити в стопанско отношение в сравнение с други. Такива региони са София, Перник, Пловдивско-Пазарджишкото поле, Старозагорско, Варна-Девня, Бургаско, районът на В.Търново, Габрово и др.

ГЕОГРАФИЯ НА ЗЪРНОПРОИЗВОДСТВОТО В БЪЛГАРИЯ
І. Значение и място на зърнопроизводството в структурата на земеделието. Зърнопроизводството е основен подотрасъл на растениевъдството в България, тъй като зърното е основната част от хранителните запаси на страната. Зърнените култури осигуряват храни за животните и хората. Хлябът и тестените изделия осигуряват около 80% от калориите и белтъчините в храната на българското население. През 1939г. около 65% от обработваемите площи са заети със зърнени култури, около 27% от общата селскостопанска продукция се дава от тях. Във връзка с промените в хранителния баланс на българското население площите със зърнени култури намаляват след края на Втората световна война. Успоредно с това значително нарастват средните добиви, което увеличава производството на зърно до 10млн.т в края на 80-те години. В началото на 90-те години производството на зърно спада почти 2 пъти, поради неблагоприятните природни условия и преструктурирането на селското стопанство. През 1999г. са произведени 5млн.т от 18154000дка. Посевните площи със зърнени култури са 42,8% от обработваемите земи и 64,4% от посевните площи в страната. Важното място на зърнените култури се определя и от редица техни особености, които ги правят по-привлекателни за отглеждане. Такива особености са: ниското им водно съдържание, което ги прави транспортабилни - тази особеност позволява повсеместното им отглеждане; силна зависимост от природните условия и главно от почвите и климата; запазват продължително време посевните си качества, ако бъдат съхранявани при подходящи условия; предлагат относително благоприятни условия за механизирана обработка, защото не изискват напояване, окопаване и други трудоемки дейности - това ги прави независими от фактора “трудови ресурси”; важно предимство пред останалите култури е високата им рентабилност.
 ІІ. Условия и фактори за развитие на зърнопроизводството Върху развитието на зърнопроизводството оказват влияние множество фактори Те могат да бъдат обединени в 2 групи: 1. Природни . В България съществуват благоприятни почвени и климатични условия за отглеждането на разнообразни зърнени култури - пшеница, ечемик, царевица и др. Отглеждането им зависи до голяма степен и от релефа, надморската височина, плодородието на почвите и тяхната влажност и от редица други фактори. В тази връзка зърнените култури се отглеждат в равнинните райони от страната, само ръжта - в полупланински региони. Най-благоприятни за отглеждане на зърнени култури са черноземните почви /пшеница, царевица/, сивите горски почви /ръж, овес/, смолниците и канелените горски почви /пшеница, ечемик, царевица и др. /. 2. Обществено-икономически фактори са начинът на производство, държавната политика в областта на земеделието, работната сила, пазарите, механизацията и химизацията, наличието на преработвателни мощности и др.
ІІІ. Отраслова структура на зърнопроизводството. През последните 50 години настъпват значителни промени в отрасловата структура на зърнопроизводството. До средата на 60-те години преобладават площите и производството на зърнено-хлебни култури /главно пшеница и ръж/. През 70-те години бързо нараства делът на зърнено-фуражните култури, като те имат водещо място до края на 80-те години. През последните 10 години отново преобладават зърнено-хлебните култури, което е във връзка с нарастналите потребности на населението. 1. Зърнено-хлебни култури. Основна зърнено-хлебна култура в България е пшеницата. Преди Втората световна война площите й са около 15млн.дка, а до края на 70-те години спадат 2 пъти. През последните 11 години площите й се задържат около 11-12 млн.дка, а добивите са около 3млн.т. Пшеницата е чувствителна към природните условия и то главно към почвите, климата и надморската височина. Най-благоприятни са богатите на хумус почви. Тези почви се срещат из цялата страна, но преди всичко са разпространени в Дунавската равнина, Горнотракийската низина и Югоизточна България. Именно в тези региони се произвежда по-голямата част от пшеницата в страната. През 1999г. в Североизточния Приморски регион са произведени 30% от пшеницата, в Североизточния Придунавски регион - около 17%, а в Югоизточния регион - около 14% от пшеницата в страната. Пшеницата издържа на краткотрайни студове до –200С, но често измръзва. Тази култура не понася високи температури, поради което най-подходящи за нея са условията в Дунавската равнина. Тя реагира слабо на изкуствено напояване и има ниски добиви в районите над 1000м височина. По тези причини специализирани в отглеждането й са Североизточна България, Средна и Западна Дунавска равнина. Днес около 2/3 от пшеницата се добива в Северна България и главно в Североизточния Приморски регион. У нас се отглеждат сортовете “Садово”, “Левент”, ”Русалка” и ”Кубрат”. За разлика от пшеницата ръжта има слабо стопанско значение за страната. Тази култура има ограничени биологични възможности, дори при оптимални условия. Отглежда се върху слабопродуктивни плитки почви, каквито се срещат в планинските и полупланинските райони. Ръжта има и редица достойнства: развива се по-рано от останалите зърнени култури; има къс вегетационен период; изкласява високо и стъблата й се използват както като зелен фураж, така и за плетенето на рогозки, използвани в зеленчукопроизводството и др. Основните райони на отглеждане на тази култура са Родопите и Югозападна България. По-слабо разпространена е в Средна Стара планина. В началото на 40-те години на ХХв. площите й са около 2,7млн.дка, от които се добиват около 280хил.т зърно. До края на 80-те години площите намаляват над 11 пъти, а добивите - около 10 пъти. През последните 11 години нарастват както площите, така и добивите, което се дължи на нарастналото търсене на вътрешния пазар . 2. Зърнено-фуражни култури. Зърнено-фуражни култури са царевицата, ечемика, овеса, соята, просото, соргото, фий и лимец. Основна култура е царевицата. Тя е втора по значение след пшеницата, защото служи като суровина в ХВП, фураж за животните, храна за хората. Царевичните зърна се използват и за производство на декстрин, глюкоза, растителни масла, лекарства, спирт, хартия, нишесте, витамини и др. През последните 40 години царевицата е отглеждана основно като фуражна култура. Тя се отличава с редица особености и специфични изисквания. Нуждае се от изкуствено напояване и може да се получат 2 реколти за година. По тази причина до края на 80-те години почти 1/3 от площите й се напояват. Царевицата дава възможност за използване на механизация, за наторяване, за бързото внедряване на нови сортове. Средните й добиви са около 350кг/дка. Най-високи са добивите в поречието на Марица. Основен район за отглеждане е Дунавската равнина, поради най-благоприятни почвено-климатични условия. Най-неблагоприятни за отглеждането й са условията в поречията на Струма, Места и в Родопите. Основните сортове, отглеждани в България, са “Конски зъб”, ”Твърда” и др. Ечемикът е традиционна зърнено-фуражна култура за България. Зърното му е богато на скорбяла и белтъчини, а някои сортове се използват в пивопроизводството, за производството на грис и други ценни продукти. Ечемикът се отглежда в районите на пшеницата, но той е по-малко взискателен към почвено-климатичните условия. В Южна България ечемикът узрява още в края на месец май, а в Северна България - към края на юни. Основната част от площите му се намират в Югоизточна България, където почвено-климатичните условия са най-благоприятни. По тази причина в Карнобат функционира НИИ по ечемика, в който са селектирани редица сортове. Най-известните от тях са “Краси 200” /използван в пивопроизводството/, ”Алфа” / издържа на засушавания/, ”Мираж”, ”Хемус”, ”Оглон”, ”Обзор”, ”Гербел” и др. Ечемик се отглежда и в Дунавската равнина, Предбалкана, Югозападна България и дори в Родопите и по горното течение на Места. Добивите му нарастват през 60-те и 70-те години на ХХв. и достигат до 1,5 млн.т. През последните 10 години обаче площите и добивите намаляват значително, а производството в частния сектор достига около 98%. Овесът също е традиционна фуражна култура за страната. Използва се за фураж на животните и за храна на хората. Той има ограничени биологически възможности и дава ниски добиви. По тази причина площите и добивите му през последните години бързо намаляват. Основните достойнства на тази култура са непретенциозността й към природните условия и дългият вегетационен период. Това дава възможност да се отглежда в територии с надморска височина от 1300 до 1500м. През последните 11 години площите и добивите на овеса нарастват, поради увеличеното му търсене . Делът на частния сектор достига над 98% от производството. Важна зърнено-фуражна култура за България е соята. Тя се развива върху дълбоки и плодородни почви, които се напояват. Отглежда се единствено в Дунавската равнина и по-конкретно в Русенско, Търновско и Плевенско. В Павликени функционира институт по соята. Соята обогатява почвите с азот и ги предпазва от ерозия. Въпреки тези ценни качества, площите и добивите й през последните 11години намаляват, но производството в частния сектор нараства до 97, 7% от общата продукция. Към зърнено-фуражните култури се отнасят още просото, лимецът, соргото и фият. Тези култури са слабо застъпени. Годишно се добиват около 10000т. и то единствено в частните земеделски стопанства 3. Зърнено-бобови култури. Към тях спадат фасулът, лещата, грахът, баклата, нахутът и др. Фасулът е традиционна култура за България. Заема важно място в хранителния баланс на населението. Тази култура е трудоемка и се отглежда главно в Североизточна и Централна Северна България, където почвено-климатичните условия са най-благоприятни. Отглеждането й в Южна България е затруднено от засушаванията през периода април-юни, когато е вегетационният му период. Основните сортове, отглеждани в страната, са “Добруджански-2”, ”Бисер”, ”Русе13и17”, ”Добруджа-3” и др. През 70-те години производството на фасул се задържа около 40000т. годишно, а през 80-те спада 2 пъти. През последните 11 години добивите са около 18-20000т. /24000т. през 1998г. /, като 100% от производството е в частните стопанства. Грахът служи основно за храна на хората. Той се отглежда върху плодородни влажни почви, каквито са почвите в Централна Северна България. У нас се отглежда както градински, така и фуражен грах. През 80-те години производството на грах е около 50000т. годишно, но през последните години то спада 5 пъти, което се дължи на ограничения износ на консерви за страните от Източна и Централна Европа. Значителният спад на добивите е свързан и с коренни промени в структурата на производството. Лещата е традиционен елемент от хранителния баланс на българското население. Тази култура е богата на белтъчини, скорбяла, мазнини и витамини. Отглежда се повсеместно, но най-добри са условията в Североизточна и Северна Централна България . Баклата е култура, която се отглежда основно за храна. Нейните семена и шушулки са богати на белтъчини и въглехидрати. Отглежда се повсеместно, но най-добри условия за развитието й има в Североизточна България. Баклата е трудоемка култура и е застъпена почти 100% в частните стопанства. През последните години твърде рядко срещана зърнено-бобова култура е нахутът. Той се отглежда в Централна и Североизточна България от частни стопани. 4. Оризопроизводство. Оризът е топлолюбива и влаголюбива култура, поради което най-благоприятни условия за отглеждането й има в Пловдивско-Пазарджишкото поле и поречието на Тунджа. В миналото се правят опити за отглеждане на ориз в Дунавската равнина, но поради недостига на топлина, добивите са ниски, а себестойността е значително по-висока. През последните години добивите намаляват около 2 пъти, въпреки че търсенето на ориз на вътрешния пазар е повишено.
ІV. Териториална структура на зърнопроизводството. Под влиянието на природните и обществено-икономическите фактори в България се формират 3 зърнопроизводителни райони: 1. Североизточна България. Това е най-изявеният зърнопроизводителен район, специализиран в отглеждането на пшеница, царевица, ечемик, фасул, бакла и нахут. В него са концентрирани над 1/3 от площите със зърнени култури и около 37-38% от добивите им. В района се получават най-високи добиви, а продукцията е с най-ниска себестойност. 2. Среден и западен дял на Дунавската равнина. В района се намират около 30% от площите със зърнени култури и в него се добиват около 30% от общото им количество. Специализиран е в отглеждането на царевица, ечемик, пшеница и отчасти на соя и ръж. На базата на зърнопроизводството районът изпъква и със силно развито животновъдство. 3. Югоизточна България. Това е най-малкият зърнопроизводителен район в страната. В него са концентрирани около 14% от площите и се получават почти 15% от добивите на зърнени култури. Районът е специализиран в отглеждането на пшеница, ечемик и царевица. В него се добиват 14% от пшеницата, 5% от царевицата, 25% от овеса и 26% от ечемика в страната. От района се изнася зърно за Родопите и Пловдивско-Пазарджишкото поле.
V. Проблеми и перспективи пред зърнопроизводството в България. В развитието на зърнопроизводството през последните 11 години могат да се разкрият следните основни проблеми: забавено връщане на земята; липса на средства за агротехника, торове и препарати; забавеният процес на връщането на земите пречи и за внедряването на най-новите научни постижения в подотрасъла; през периода на преход са разрушени редица връзки между зърнопроизводството и ХВП; през последните 11 години спадът на зърнопроизводството в България до голяма степен се дължи и на загубата на пазари за продукцията; всички горепосочени проблеми се отразяват негативно върху производството на важни зърнени култури като пшеницата, което води и до появата на проблеми в изхранването на населението; въпреки посочените проблеми, перспективите за развитие пред зърнопроизводството са благоприятни, защото отглеждането на зърнени култури в България е традиционно, а и повечето от тях са неизменна част от ежедневното меню на българина.

ГЕОГРАФИЯ НА ТЕХНИЧЕСКИТЕ КУЛТУРИ В БЪЛГАРИЯ
І. Същност, място и значение. Техническите култури спадат към основните производства на растениевъдството в България. Названието на тези култури произлиза от факта, че те преминават през техническа /промишлена/ преработка, преди да станат суровина за индустрията /тютюнева, маслодобивна, захарна, етерично-маслена, ленено- и памуко-текстилна и др./. През ХХв. мястото и значението им постоянно нарастват. В началото на века те заемат около 1% от обработваемите площи, а в навечерието на Втората световна война - над 8%. Днес техническите култури заемат около 14,2% от обработваемите земи и дават 13,1% от общата селскостопанска продукция. Отглеждането им е трудоемко и все още недостатъчно механизирано. Това е предпоставка за по-пълното ангажиране на работната сила. Отглеждането на технически култури позволява по-рационалното използване на обработваемите площи в страната, тъй като те имат по-високи доходи от 1дка в сравнение със зърнените култури и трайните насаждения. Тези данни показват ефективността на техническите култури. Отглеждането на технически култури е оправдано и поради това, че след преработката им в ХВП, те са ценен фураж за животните - цвеклови резанки, кюспе, част от малца в пивопроизводството и др. Отглеждането на тези култури е мотивирано и от факта, че някои от тях след преработка участват в износа на България /тютюн, етерични масла, нерафинирано олио и др./. Тези и редица други факти доказват важното им място в структурата на растениевъдството.
ІІ. Фактори и условия за развитие и географско разпространение на техническите култури. Върху отглеждането им влияние оказват множество фактори, които могат да бъдат групирани в 2 групи: природни и обществено-икономически. 1. Природни фактори са всички природни компоненти. От тях най-силно влияние имат почвено-климатичните условия. Високите температури през пролетта и лятото в някои региони на страната влияят благоприятно върху отглеждането на тютюн, памук, захарно цвекло и др. Относително по-ниските температури и високата влажност на въздуха в други региони са благоприятен фактор за отглеждането на лен, коноп и др. Черноземните почви са подходящи за отглеждането на слънчоглед и захарно цвекло. Смолниците са база за отглеждане на слънчоглед, а алувиално-ливадните почви благоприятстват отглеждането на коноп. Значително влияние върху отглеждането на технически култури оказват надморската височина и релефът. По тази причина ленът вирее най-добре в Самоковското поле, а памукът - в района на Димитровград и Стара Загора. 2. Обществено-икономически фактори. Към тази група се отнасят: държавната политика в областта на селското стопанство; чуждите инвестиции, подпомагащи отглеждането на технически култури; потреблението на продукцията; състоянието на транспортната инфраструктура; състоянието и капацитетът на преработвателните мощности; броят и производственият опит на работната сила, опазването на природата и др. Силно влияние върху техническите култури оказва “колективизацията”, започнала от 1946г. Тя до голяма степен определя структурата им и специализацията на отделните региони в тяхното отглеждане. През последните години отглеждането им е в силна зависимост от процеса на “деколективизация” и от политиката на държавата. От голямо значение за отглеждането на технически култури в България е наличието на осигурени вътрешни пазари. По-голямата част от продукцията намира приложение като суровина в ХВП, леката, химическата промишленост /парфюмерийна, фармацевтична, производството на бои и лакове/ и в животновъдството. България има и традиционни външни пазари за някои технически култури /етерично-маслените, тютюна и др./. Важен фактор е приложението на най-новите научни достижения, с което се повишава качеството на продукцията и ефективността на производството.
ІІІ. Развитие и отраслова структура на техническите култури. Техническите култури могат да бъдат класифицирани според вида на продуктите, получавани след тяхната преработка на: маслодайни, влакнодайни, етерично-маслени и лекарствени, захародайни и тютюн. Според основното предназначение на продуктите от технически култури, те могат да бъдат поделени на: хранително-вкусови и култури изцяло за технически цели. Към маслодайните култури се отнасят слънчогледът, фъстъците, рапицата, сусамът и макът. Към влакнодайните култури спадат памукът, ленът и конопът. Към етерично-маслодайните и лекарствени култури спадат маслодайната роза, лавандулата, ментата, анасонът, кориандърът, кимионът и церегрунът. От захародайните култури в България се отглежда единствено захарното цвекло. Повечето култури намират приложение както за храна на хората, така и за чисто технически цели или за производство на лекарствени препарати и парфюмерийни средства. Във връзка с търсенето на вътрешните и външни пазари през последните години площите с технически култури нарастват за сметка увеличаването на площите със слънчоглед и памук. Тези култури отбелязват и нарастване на добивите. Същевременно е значително намаляването на площите и добивите на захарно цвекло, маслодайна роза, лен, коноп и тютюн. В тази връзка водещи са маслодайните култури. Маслодайни култури. Те имат важно място в хранителния баланс на населението, тъй като над 70% от ползваните мазнини са с растителен произход. Тези култури са висококалорични. Калоричността на 1кг фъстъци или слънчоглед се равнява на 2,5кг захар, 4литра мляко или на 8кг картофи. Полученото масло се използва за храна и в редица отрасли на ХВП, ХП /за производството на стеарин, сапуни, бои, безир/ и леката промишленост. Много от отпадните продукти се използват и като концентриран фураж в животновъдството. Някои култури се отглеждат и като втори култури /основно за фураж/. Маслодайните култури заемат над 80% от площите с технически култури и дават около 75% от производството им в натура. Основна маслодайна култура е слънчогледът. Тя е относително нова за страната, тъй като стопанското й значение е оценено едва след края на Първата световна война. Дотогава слънчогледът се отглежда като декоративно растение, а населението използва за хранителни нужди зехтин. През 1920г. площите със слънчоглед са едва 48000дка, но до края на 30-те години те достигат около 1,8млн.дка. Бързото им нарастване е свързано с използването на слънчогледа за добив на олио. Ценните му качества са основен фактор за нарастване на площите му и след 1944г. До края на 80-те години те варират от 2,5 до 2,9 млн.дка, а през последните години нарастват почти двойно. Успоредно с нарастването на площите, нарастват и добивите от слънчоглед. Преди Втората световна война те са около 150000т годишно, а в края на 80-те достигат над 400000т. Днес се добиват годишно около 600000т. Слънчогледът дава възможност за механизиране на болшинството от дейностите по отглеждането му, поради което работната сила няма силно влияние. В България се отглеждат сортове с висока масленост -“Прогрес”, ”Рамсун-53”, ”Сорем-80”, ”Албена” и др. Основен район на отглеждане на слънчоглед е Дунавската равнина, където се добиват 75% от тази култура. Най-благоприятни са условията в североизточните й части /черноземни почви, малък дефицит в атмосферното овлажнение, средни температури около 200С през вегетационния период и др/. Тези природни условия определят по-ниска себестойност на продукцията и високи средни добиви (над 100кг/дка през 1999г. при средно за страната - 97,4кг/дка). В тази връзка в Североизточния Приморски и Придунавски регион се добиват 45% от слънчогледа в страната. Преработката му се осъществява в маслодобивните предприятия в Добрич, Провадия, Русе, Шумен и Попово. В централните и северозападните части от Дунавската равнина се добиват около 30% от слънчогледа в България. Поради недостига на валежи /валежната сянка на Карпатите/, голяма част от площите в Северозападна и Централна Северна България се напояват, което оскъпява крайната продукция. В Южна България по-голяма част от площите са в Югоизточния регион. В него се добиват около 14% от слънчогледа в страната. През последните 20 години се отбелязва тенденция към ограничаване на площите със слънчоглед в Пловдивско-Пазарджишкото поле и поречията на Струма и Места, където природните условия не са така благоприятни за отглеждането на тази култура. Фъстъците са светлолюбива и топлолюбива култура. Развиват се най-добре върху рохкави почви, каквито има в Санданско-Петричкото поле и Пловдивско. Семената имат висока масленост - от 40% до 60%. Листата и стъблата на фъстъците се използват за фураж, а фъстъченото масло се употребява за храна и за производство на маргарин. По тази причина площите постоянно се увеличават и достигат 100000дка. Успоредно с нарастването на площите производството се увеличава над 2 пъти през последните 20 години. През последните години значително е променена и “географията” на отглеждането на тази култура. Днес около 4/5 от площите и производството са концентрирани в Пловдивска, Хасковска и Старозагорска област. Отбелязва се намаляване на площите в Санданско-Петричкото поле, по Южното Черноморие, в Разградско. Сусамът е най-старото маслодайно растение в България. То има висок рандеман, тъй като семената му имат над 50% масленост. Сусамовото масло е близко по качествата си до ореховото и намира твърде широко приложение. Сусамът е топлолюбива култура, която се сее през месец юни и се прибира през септември. Късият му вегетационен период позволява отглеждането му като втора култура или като предшественик на зърнените култури. Площите са главно в района на Харманли, Свиленград, Ивайловград и Хасково. Сее се и в Петричко. През последните години сусамът губи мястото си сред техническите култури, поради ограниченото му потребление на вътрешния и външния пазар. Рапицата е също важна техническа маслодайна култура. Полученото от преработката й масло се използва за храна и като суровина в химическата промишленост /при производството на сапун и др./. Зелената маса и кюспето при преработка се използват като фураж в животновъдството. Рапицата се сее през месец септември, реколтата се прибира през май или юни. Освободените от нея площи се засяват обикновено с фуражна царевица. Рапицата се отглежда основно в Северна България. През последните години площите и добивите й са силно ограничени, поради ограниченото търсене на пазара. Все по-рядко срещана маслодайна култура в България е макът. Той се отглежда основно в района на Сандански и Петрич. През последните години площите му нелегално се увеличават. 2. Етерично-маслени и лекарствени култури. Общата площ, засята с тези култури, е около 90000дка, като през последните години се отбелязва трайна тенденция към намаляването им. Основна култура от тази група е маслодайната роза. Тя е позната в българските земи от Средновековието, като основното й приложение е за добиването на розово масло. То има специфичен аромат, определен от специфичните природни условия, при които вирее розата - висока атмосферна влажност и умерена температура през месеците май и юни /период на цъфтеж/. От 1дка с маслодайна роза се получават 150-200кг розов цвят, който при преработка дава около 3г. розово масло. За получаването на 1кг розово масло са необходими около 600т розов цвят, което определя високата цена на маслото по световните пазари. Тази висока цена се поддържа и от трудоемкостта на отглеждането на розата. Брането на рози се извършва “на ръце” сутрин рано, а обработката им - веднага. Единственият район от страната, в който се отглежда маслодайна роза, е Карловско и Казанлъшко, където природните условия са най-подходящи. Лавандулата е многогодишно храстовидно растение, което вирее по планински склонове до 800м надморска височина върху плитки почви. Отглеждането му се използва и като средство за борба против ерозията. Основните райони на отглеждането й са Казанлъшко, Гоце Делчев, Разложко, Кърджалийско. Най-голям е масивът с лавандула край село Драгомир /Пловдивско/. При преработката на листата се получава качествено масло, което намира приложение в ХВП, при производството на парфюмерия и в медицината. Лавандулово масло се добива в Казанлък, Карлово, с.Розино, с.Каравелово, Стрелча, Шумен. До началото на 80-те години България изнася над 150т масло годишно, а през последните 10 години износът е спаднал до около 2-3 т. Ментата е култура, която се отглежда в Карловско, Казанлъшко и Пловдивско. При преработката й се получава масло, намиращо приложение в ХВП и ХП. Годишното му производство е около 10т, като голяма част от него се изнася. Масло се добива в селата Дъбене и Чернозем. Анасонът е разпространен в Хасковско, Пловдивско, Старозагорско и Ямболско. Добивите му не задоволяват нуждите на българската фармацевтична промишленост. 3. Влакнодайни култури. Основната влакнодайна култура в страната е памукът. Той е едновременно влакнодайна, маслодайна и фуражна култура. Семената му представляват около 2/3 от теглото на неомаганения памук. При тяхната преработка се получава масло, което намира приложение както в ХВП, така и при производството на глицерин, сапун, стеарин и др. При добиването му се получава и шрот, който намира приложение като фураж в животновъдството. В развитите страни от семето и листата на памука се произвеждат целофан, изолационни материали, лакове, стъкло и др. Отглеждането на тази култура в България датира от ХVІІІв., като се предполага, че е пренесена от търговци на Узунджовския панаир. През ХІХв. площите с памук са около 8000дка. С развитието на памукотекстилната промишленост след 1932г. площите бързо нарастват и в навечерието на Втората световна война са 340000дка. В средата на 50-те години памук се отглежда дори в Северна България. През последните 20 години площите се задържат между 140000-160000дка. До Втората световна война се добиват около 20000т годишно, а от края на 60-те до края на 70-те години - около 40000т. Днес добивите са 4 пъти по-ниски. Памукът е топлолюбива култура. Той се отглежда върху черноземи, смолници, канелени и алувиални почви. Най-подходящи за отглеждането му са природните условия в Старозагорско, Хасковско и Чирпанско. В тези райони се отглеждат сортовете “Чирпан433”, ”Бели извор”, ”Гарант”, ”Огоста” и други. Добивите от тази култура задоволяват едва около 10% от нуждите на българската текстилна промишленост, поради което страната внася тази суровина от Египет, Гърция и други страни. Конопът се отглежда в днешните български земи от хилядолетия. Конопените влакна намират приложение в производството на амбалаж, в строителството и др. От коноп се изработват брезентови покривки, риболовни мрежи, торби и редица други груби тъкани. Конопените семена се използват за производството на различни масла, от които се получават безир, лакове, бои, лекарства. Кюспето от преработката на семената се използва като фураж в животновъдството. Конопът се развива върху рохкави влажни почви, каквито са алувиалните. В тази връзка основната част от площите са концентрирани в крайдунавските низини и основно в Никополско. В миналото тази култура се отглежда и в Пазарджишко, Провадийско и други райони от страната. Площите и добивите от коноп спадат драстично от средата на 50-те години. Днес се сеят едва 200дка, от които се получават около 60т стъбла. Ленът намира широко приложение в бита на хората и преработващата промишленост. Ленените стъбла са суровина за текстилната промишленост и производството на изолационни материали и плоскости, а от семената се добива масло, намиращо приложение при производството на бои, лакове, сапун. Ленът вирее при прохладен и влажен климат с малки температурни амплитуди. Той не е взискателен към почвите. По тези причини най-добри условия за неговото отглеждане има в Самоковската котловина, Пернишко, Добруджанското крайбрежие и Западни Родопи. През последните 10 години площите и добивите от лен драстично намаляват. 4. Тютюнопроизводство. Тютюнът е важна техническа култура, осигуряваща доскоро значителна част от износа на България. Тютюнопроизводството бележи значително развитие след края на Първата световна война във връзка с развитието на тютюневата промишленост и разширяването на външните пазари за нейната продукция. Специализацията на страната в отглеждането на тютюн е най-силно изразено през периода от края на Втората световна война до края на 80-те години, когато България е специализирана по линията на СИВ. Тази специализация се основава главно на природните условия и производствения опит на населението. Природните условия в голяма част от територията на страната са благоприятни за отглеждането на тютюн. Тази култура е взискателна към климатичните условия. Обилните валежи през месеците май и юни спомагат за прихващането й, а засушаванията през юли, август и септември съдействат за натрупването на ароматни вещества и за по-бързото изсушаване на обраните листа. Тютюнът се характеризира с голяма ксерофитизация, поради което най-горните му листа зреят през август и септември. Това налага беритбата му да се извършва на “ръце” /етапи/, като се започва от най-горните листа. Тази особеност е една от основните пречки за по-голяма механизираност на отглеждането и беритбата на тютюна. В тази връзка тютюнопроизводството може да бъде определено като трудоемко, тъй като за обработката на 1дка ориенталски тютюн са необходими около 50 човекодни. Най-подходящи за отглеждане на тютюн са канелените горски почви. Във връзка с почвените и климатичните условия най-благоприятни условия за развитие на тютюна има в Родопите и по долините на реките Струма и Места, по южните склонове на Средна гора, в Сакар и Странджа. Едролистният тютюн от сорта “Виржиния” вирее предимно в Североизточна България. Широколистният сорт “Бърлей” се отглежда основно в Северозападна България. Основният сорт тютюн, отглеждан в страната, е “Ориенталският”. Площите му са над 80% от общата площ с тютюн, а добивите от този сорт са около 88% от добивите в страната. Освен горепосочените сортове, в страната се отглеждат и сортовете: ”Басма”, ”Джебел”, ”Башибали”, ”Харманли”, ”Неврокопска басма”, ”Рила” и др. В България се култивира и махорка, чиито листа се използват в ХП. Функционират опитни станции в Джебел, град Рила и с.Козарско /Пещерско/. В края на 80-те години износът на тютюн достига 33000т, а днес, поради намалелите добиви, се изнасят около 20000т. Под влиянието на природните, демографските и социално-икономическите условия при отглеждането на тютюна се формират 3 тютюнопроизводителни района в страната: Югоизточният район обхваща Източни Родопи, Сакар, Странджа. В него се добиват почти 50% от ориенталския тютюн. Изсушените тютюневи листа се обработват във ферментационните фабрики в Кърджали, Хасково, Пловдив, Асеновград. Производството на цигари и други тютюневи изделия в района е застъпено в Стара Загора, Хасково, Пловдив и Асеновград. Югозападният район обхваща поречията на Места и Струма. В него се намират около 25% от площите и се добиват около 26% от тютюна в страната. В района се отглеждат основно сортовете “Басма”, ”Неврокоп”, “Рила”и местни сортове. Преработката на добития тютюн се извършва в Благоевград, Дупница и София. Североизточният район обхваща територията на Североизточния Приморски и Придунавски район. Преди Втората световна война в него се намират едва 3% от площите с тютюн в страната, а в края на 70-те години - над 20%. Сега в този район се намират около 29% от площите с тютюн в България. Отглежда се главно сортът “Виржиния”, който е по-непретенциозен към почвено-климатичните условия. Основен проблем пред тютюнопроизводството в България е изкупуването на тютюна. То предизвиква и социални проблеми в тютюнопроизводителните райони, основно в Родопите. Липсата на мотивация в тютюнопроизводителите води до намаляване на производството и ограничаване на износа. 5. Захародайни култури. Те са представени в страната единствено от захарното цвекло. Отглеждането му е свързано с развитието на захарната промишленост в България. През 1898г. е пусната в действие захарна фабрика в София и за нейните нужди започва отглеждане на захарно цвекло. Тази култура е едногодишна и кореноплодна. При преработката й се получават захар, спирт, глицерин, дрожди и др. От 1дка със захарно цвекло се получават около 350кг захар, 1200кг цвеклови резанки, 130кг меласа и 500кг зелени листа. Цвеклото се развива най-добре върху карбонатни, излужени и типични черноземи, смолници и алувиално-ливадни почви. Тази култура изисква малко количество валежи (около 400мм/м2) и относително невисоки температури през юли и август. В тази връзка най-добри условия за отглеждането му има в Дунавската равнина, където се намират 77% от площите и около 75% от добивите. Над 50% от площите и добивите от захарно цвекло днес са концентрирани в Северния Централен регион и по-конкретно - в близост до захарните заводи в Горна Оряховица и Долна Митрополия. Основният фактор за отглеждането на захарно цвекло в България през последните 50 години е наличието на преработващи мощности. Основните масиви с тази култура са в близост до захарните заводи в Лом, Русе, Горна Оряховица, Долна Митрополия, Девня. В Южна България захарно цвекло се отглежда в близост до заводите в Камено /Бургаско/ и Пловдив. В тази връзка в Югоизточния регион се добиват около 16% от цвеклото, а в Западния Тракийско-Родопски - около 7%. Основните сортове са “Тича”, ”КЗС-732” и др. През последните 20 години има трайна тенденция към намаляване площите и добивите от захарно цвекло. До края на 80-те години това се дължи на вноса на захарна тръстика от Куба. През последните 10 години причина е липсата на мотивация в частните земеделски стопани да отглеждат тази култура.
ІV. Райони, специализирани в отглеждането на технически култури. Формирането на райони, специализирани в отглеждането на различни технически култури, е на базата на специфичните им природни, демографски и социално-икономически условия. Дунавската равнина е район, който има ясно изразена специализация в отглеждането на захарно цвекло /централните й части/, слънчоглед, тютюн ”Виржиния” /източните й части/, коноп /крайдунавските низини/. Поречието на Струма и Места, Родопите и Сакар са район, специализиран основно в отглеждането на ориенталски тютюн и фъстъци. Северните склонове на Източни Родопи са специализирани в отглеждането на тютюн, памук, анасон и сусам. Старозагорското поле и низините в Югоизточна България са специализирани в отглеждането на памук, слънчоглед, захарно цвекло. Карловското поле, Казанлъшкото поле, част от Пловдивското поле и южните склонове на Средна гора са район, специализиран в отглеждането на маслодайна роза, лавандула, мента и други етерично-маслодайни и лекарствени култури. Специализацията на тези райони е с доказана икономическа ефективност, дори в условията на преход към пазарно стопанство.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
География на България 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.