География на България


Категория на документа: География


2. Фактори, определящи разнообразието на българската флора Разнообразието на флората се определя от преходното физикогеографско положение, палеогеографското развитие на територията на страната, разнообразния релеф и стопанската дейност на човека. Физикогеографското положението на България в юго-източната част на Европа, съседството и с Мала Азия обуславят миграционния произход на растителността във преходната ивица на евроазиатския континентален блок. Тук се осъществява постепенен преход на морфотектонските, хидроклиматични и биопочвени компоненти на Средна и Източна Европа към тези на Средиземноморието и Мала Азия. Съседството ни със Средиземно море е предпоставка за проникването на някои представители на вечнозелената дървесна растителност от средиземноморски тип. Връзката ни с румънските степи, а чрез тях и със степните земи на Руската равнина е определило наличието на тревна растителност от степен характер. Принадлежността на България към Югоизточната провинция на Средноевропейската флористична област обуславя широкото разпространение на средноевропейските широколистни гори. В районите на високите планини добре са развити иглолистните гори от северноевропейски тип, а в най-високия планински пояс се установява наличието на арктично-алпийска растителност. Тези различни по характер флористични влияния, поради сложната морфохидрографска структура и дълбокото разчленение на релефа, не показват постепенна преходност, а се отличават с добре изразени миграционни връзки и ясно обособени направления по които се е извършвало проникването на съответната нетипична за земите ни растителност. Чрез Карпатите и тяхната орографска връзка със Старопланинската система се е осъществило проникването и разселването на дървесни и тревни видове от Средна и Северна Европа. Това се потвърждава и от факта,че 82% от високопланинските растителни видове на Рила имат широко разпостранение и в Южните Карпати. Стара планина играе ролята на фитоклиматична бариера за проникването на по-топлолюбива флора на север и по-студенолюбива флора на юг. Същото се отнася и за Рила, Пирин, Западни Родопи, Осогово, Беласица, Славянка. Проникването на топлолюбивата средиземноморска растителност е станало през долините на Струма, Места, Марица и Тунджа, седловините на Източни Родопи и меридионално простиращото се Черноморско крайбрежие. Палеогеографското развитие на земите ни през плиоцена и кватернера е повлияло върху характера и географското разпределение на растителността в България. През плиоцена се развива, съобразно с климатичните особености, по-топлолюбива и влаголюбива растителност, разпространена предимно около езерните басейни. Съществени промени в растителността са настъпили през кватернера, когато северните части на континента Европа и планините са били покрити с ледници. Поради това растителните видове, обитаващи северните райони отстъпват на юг, а тези от високите части на планините отстъпват към подножията им. Освен това редица растителни видове загиват, а оцелелите се срещат и днес в най-високите части на Рила и Пирин. Тези видове се наричат реликти. В България реликтите са с терциерна и кватернерна възраст. Една част от тях се запазват в така наречените убежища /например Странджа планина/, които са им помогнали да преживеят неблагоприятните климатични промени, а друга част от реликтите са се запазили поради по-голямата си адаптивна способност. В Странджа се срещат около 30 терциерни растителни реликти - странджанска зеленика, лавровишня, източен бук и др., в Преславската планина /конски кестен/, в Славянка и Пирин /черна мура/, Рила, Пирин, Витоша /бяла мура/. Кватернерните реликти са разпространени във високопланинските части на планините - върбата джудже, снежната тинтява, алпийско велигденче и др. В България се срещат и растителни видове характерни само за нейната територия. Те се наричат ендемити. Наброяват около 250 вида - рилска иглика, българска капина, родопско велигденче и др. През холоцена в характера и географското разпространение на растителността настъпват значителни промени. През топлите и хладни периоди в равнинно-хълмистите територии се развиват дъбово-габъровите гори, а във високопланинските части се обособяват поясите на буковите и иглолистни гори. В края на холоцена промените са свързани със стопанската дейност на човека. Започва стихийна сеч и прекомерна паша, стихийно бране на билки и горски плодове в резултат на което се обезлесяват и обезтревяват значителни райони от страната. Променя се характера на растителността, като естествената растителност се заменя с културна. Налице са редица деградивни изменения и намаляване обхвата на полезната горска и тревна растителност и разпространението на плевелите.
3. Хоризонтално и вертикално разпределение на растителността Флората на България е сравнително разнообразна и много богата. Тя включва около 3600 вида висши растения. Различават се пет зонални растителни комплекса. Широколистни листопадни горски, смесени и храстови съобщества. Разпространени са в низините, равнините, ниските планини, дори на височина до 1500 м.н.в. /обикновен бук или смесен с иглолистни видове/. Дървесните видове с най-голямо участие са бук, дъб и габър, както и крайречните съобщества, основни представители на които са тополата и върбата, полски ясен и полски габър. Срещат се и липи, полски клен, дива ябълка и круша и др. Иглолистни и иглолистно-дребнолистни горски и храстови съобщества. Разпространени са главно в планините над буковия пояс. Съставени са от бял бор, смърч, бяла и черна мура /Пирин и Славянка/, макар и по-рядко се среща и елата и черния бор /обикновено в по-ниския планински пояс/. От иглолистните храсти най-широко разпространение има хвойната и клекът, който е ограничен само в субалпийския пояс на по-високите планини. Преходносредиземноморски /псевдомаквиси/ съобщества. Разпространени са в подножието на Източни Родопи, в средното поречие на р. Бяла /по протежение на границата ни с Турция/, в района на Харманли и Свиленград. Псевдомаквисите разпространени по долината на р. Струма /на юг от Кресненския пролом/, по долината на р. Места /при с. Дебрен / и в някои части на Странджа са с различен видов състав. В Източни Родопи са разпространени характерните видове: грипа /зеленика/, червена хвойна, кукуч /терпентиново дърво/ и драка. По долината на р.Струма и Места характерен вид е пърнарът. В Странджа характерни средиземноморски видове са пиренът, бодливата зайча сянка и дивият жасмин. Колхидско-средиземноморски тип листопадни гори /мезофитни горски съобщества/. Разпространени са в Странджа и в Източна Стара планина. Представени са от източен бук, който е терциерен реликтен вид. В Странджа е характерен и вечнозелен колхидски подлес, представен от странджанска зеленика, лавровишня, понтийско бясно дърво. С нарастване на надморската височина горите от източен бук преминават в гори от източен горун. Степоподобни тревисти съобщества. Разпространени са в крайните североизточни и северни придунавски части. В тях участват евразийски степни растения - различни видове коило, пирей, житняк, овсига, горицвет и др. Височинните растителни пояси в България са породени от вертикалното зониране на климата и почвите. Обособени са шест височинни пояси. Пояс на ксеротермните /сухолюбиви/ дъбови гори до 7700м.н.в. Развит в низините, хълмистите райони и подножията на планините. Основни формации, които го изграждат са тези на цера, благуна, вергилиевия дъб, келявия габър, косматия дъб, мъждряна, обикновения орех и др. Храстовите формации са представени от драката, люляка, смрадликата и др. От тревния пояс широко разпространение имат житните треви. Пояс на мезофилните / средновлаголюбиви/ и ксеромезофилни дъбово-габърови гори /от 600-700 до 900-1000 м.н.в./. Разпространени по северния склон на Стара планина, Средна гора, Родопите и западните гранични планини. В него най-разпространени са формациите на обикновения горун, габъра и явора. В Странджа и Източна Стара планина се срещат гори от източен горун и източен бук, а обикновения кестен е разпространен в планините Славянка, Беласица, Пирин и Западна Стара планина. Храстовите съобщества са представени от обикновена леска, обикновена хвойна, а тревните съобщества от садината, обикновената полевица, валезийската власатка и др. Пояс на буковите гори /от 900-1000 до 1300-1500 м.н.в./. Разположен по северните склонове на планините. Основните съобщества са представени от обикновен бук, на второ място - габър, черен бор, бреза и трепетлика. Към горната граница на пояса се срещат и смесени съобщества от бук, ела, от бук и смърч и др. Пояс на иглолистните гори /от 1300-1500 до 2000-2200м.н.в./. Представен в Рила, Пирин, Западни Родопи. Характерни представители за пояса са белия бор, смърча, бяла и черна мура. Срещат се и формациите на брезата, трепетликата и елата. От храстите значително разпространение имат сибирската хвойна, черната и синя боровинка. Пояс на субалпийските храстови съобщества /от 2000-2200 до 2500 м.н.в./. Развит във всички високи планини. Доминиращи са клековите формации, следвани от формациите на сибирската хвойна, боровинките, зелена елша и лапландска върба. Пояс на алпийската растителност/ от 2500 до 2925 м.н.в./. Представен предимно в Рила и Пирин. Най-разпространена е тимотейковата гъжава, извитата острица, голата острица и различните видове власатка. Среща се и синята боровинка, тревистата върба, мрежолистната върба и др. Азонални растителни съобщества са лонгозните гори, разположени около устията на черноморските ни реки. Характеризират се с голям брои дървесни видове /над 40/, наличието на лиани, като най-типични представители са бръшлянът, дивата лоза и др. Азонални съобщества са и псамофитната растителност, халофитната и антропофитната растителност.
4. Фитогеографско райониране България във фитогеографско отношение принадлежи към Средноевропейската и Средиземноморската фитогеографска област. На територията на страната са отдиференцирани осем фитогеографски райони. Добружански фитогеографски район, обхваща Южна Добруджа. Характеризира се със силно стеснени ареали на естествената лесостепна и степна растителност. Крайдунавски фитогеографски район. Заема по-голямата част от Дунавската равнина в обсега на льосовата ивица. Лесостепната растителност е запазена върху десените долинни склонове - дъбови и брястови гори. Севернобългарски фитогеографски район. Обхваща Лудогорието, Предбалкана и Стара планина. Преобладава средноевропейската широколистна растителност /представена от дъб, габър и бук/. На горната граница на бука са запазени и иглолистни гори и хвойнови храсти, във високите билни части на Стара планина е развита тревната растителност. Западнопланински фитогеографски район. Обхваща Витошкото и Ихтиманско Средногорие, планините в Крайще, Осогово, Рила и Западни Родопи. В по-ниския пояс на района се наблюдават средноевропейска широколистна растителност, за която свидетелствуват остатъци от дъбови и брястови гори. Над буковите гори са разпространени иглолистните и придружаващия ги боровинков подлес. Най-високите части от района са заети от алпийска и тревна растителност. Горнотракийски фитогеографски район. Обхваща източната част на Задбалканските котловини, Средногорието, Горнотракийската низина, Средното тунджанско поречие и Източните Родопи. Преобладаващи са преходно-средиземноморски растителни видове и много реликтни видове, като най типичен е силиврякът. Черноморски фитогеографски район. Обхваща черноморската крайбрежна ивица, където широко разпространение има преходно-средиземноморската растителност с опадливи листа. Добре развити са лонгозните гори, както и реликтната понтийска растителност. Странджански фитогеографски район. Заема разклоненията на Странджа. Растителността е представена от дъбови гори, придружени на места от източен бук и подлес, представен от понтийска реликтна растителност. Пиринският фитогеографски район. Заема средните части от долините на Струма, Места и оградните планини Огражден, Беласица, Пирин, Славянка. Ниският пояс е представен от вечнозелена, склерофитна храстова растителност с типични представители зелениката, дървовидна хвойна, вечнозеления дъб /пърнар/. По северното подножие на Беласица е разпространена кестенова гора, а в Пирин и Славянка реликтните гори от черна мура.
5. Растителни ресурси Естествената горска растителност е важен източник на дървесина за нуждите на промишлеността. Горският фонд заема около 1/3 (34,9%) от територията на страната и заема площ от 3 872 938 ха. Средната лесистост на страната е ниска - около 30%, но има и райони, където тя е под 10%. От залесената горска площ около 34% се пада на иглолистните, около 66% на широколистните гори. От площта на широколистните гори само 18% са заети от високостеблени широколистни видове, а около 23% са гори за реконструкция. Преобладават младите /1-20 години/ иглолистни насаждения . Те заемат около 60% от цялата площ на иглолистните гори. С най-малко участие са горите на възраст над 100 години, а при широколистните гори преобладават дърветата на възраст над 100 години. Дървесният запас на страната възлиза на 400млн. плътни м3. Най-големи са запасите в широколистните гори- 246 млн. плътни м3. В иглолистните те са 158 млн. плътни кубични метра. Горите със стопанско значение са 70% от горите, а горите със специално значение - 30%. От втората група с най-голяма площ са защитените гори /46% / и рекреационните гори /21%/. Общо за страната трябва да се посочи, че средния дървесен запас се съчетава с ниска средна възраст на горите, нисък среден бонитет и нисък среден прираст. С най-добри качествени и количествени характеристики са горските екосистеми в Западните Родопи, Рила и Пирин и Странджа.
6. Проблеми, породени от стопанската дейност на човека Неправилна експлоатация на горите поражда редица проблеми: - намаляване на лесистоста в южните склонове на Стара планина, Източни Родопи, Южен Пирин, Огражден; - Влошен е съставът на растителните съобщества /1/3 от всички гори в страната са нискостеблени, а от тях половината са закелевяли/. Повечето от 70% от церовите и дъбовите и около 20% от буковите гори са издънкови и малоценни . Силно деградирани са ливадите и пасищата /2/3 от тях подлежат на реконструкция/; - Извършва се подмяна на първичните растителни съобщества с производни, които са с по-ниска продуктивност и по-малоценни, особено в равнината част на страната; това довежда до намаляване на естественото разпространение на редица растителни съобщества; - Прекомерното развитие на насекоми - вредители, довежда до широко развитие на явлението “обезлистване” на дървесните видове. Особено засегнати са горските екосистеми в Южна България, Завалска планина, Плана, Същинска и Ихтиманска Средна гора, южните склонове на Сърнена гора, южните склонове на Стара планина; - Изтощаване на естествените ресурси на горските плодове и билки, поради неправилното им събиране.
II. ЖИВОТИНСКИ СВЯТ 1. Значение на фауната като природен компонент и природен ресурс Богатата и разнообразна фауна на България е неразривно свързана с богатата и разнообразна флора. Тя представлява много важен компонент на природната среда. Нейното хармонично съчетаване и дозиране с останалите компоненти на природната среда представлява важно условие за поддържане на екологичното равновесие в природната среда. Наблюдава се голямо единство между растителните видове и тревопасните животни и между хищните животни и тревопасни видове. Голяма част от насекомите са вредни за естествената растителност, селскостопанските култури, за домашните животни и човека. В същото време те представляват естествена храна за много птици. Дребните хищници са храна на по-едрите хищници и т. н. Между полезните за човека фаунистични видове са някои насекомоядни птици - розовият скорец, щъркелът, сивата яребица, прилепите и др. Дивите животни са обект на ловуване от човека - заек, лисица,дива свиня, сърна. От пернатия дивеч обект на ловуване са сивата скална яребица, пъдпъдък, дивите гълъби, гургулицата, дивите гъски и дивите патици.
2. Фактори за формирането и развитието на фауната Голямото фаунистично разнообразие е отражение на физикогеографското положение, палеогеографското развитие и разнообразния релеф. Физикогеографското положение на България е позволило да се разшири ареалът на животинските видове от съседните на нас територии. Междинното климатично положение на България е обусловило адаптирането и възникването на множество и различни по характер животински видове. През плейстоцена се развиват сравнително топлолюбиви животински видове. Една част от тях през ледниковита епоха се адаптират към суровите климатични условия, а друга част емигрира или напълно изчезва. Част от фауната в България е проникнала у нас от арктичните области. Запазените терциерни реликти у нас са някои видове паяци /във Варненския карстов район/, птицеядния паяк /Голо бърдо/ и др. Плейстоценски реликтни видове обитават най-високите части на Рила и Пирин - паяк тъкач и др. През плейстоцена орографската преграда на Стара планина е способствала за обособяването на средноевропейски фаунистични видове на север от нея и за средиземноморски - на юг от нея. При появата на човека нашите земи са обитавани от едри бозайници, които по-късно изчезват - мамонтът, вълнест носорог, пещерна мечка, пещерна хиена, пещерен вълк, северен елен. Човекът със своята стопанска дейност /директно унищожаване или промяна на условията на тяхното развитие / довежда до изчезването на редица фаунистични видове.
3. Вертикално разпределение В страната ни са установени над 15 000 животински вида, които съставляват около 15% от видовото разнообразие на континента Европа. Предполага се, обаче че действителният състав на фауната ни е около 35-50 хил. вида. Но поради недостатъчната изученост някои от тях не се включват във видовия състав. Най-многобройни са насекомите, следвани от паякообразните. Гръбначните видове са само 700, включително 200 вида риби. Животинския свят в България е обособен в четири основни пояса. Фауна на дъбово-габъровия пояс /на 900-1000м.н.в./. Този пояс е най-богатия във фаунистично отношение, независимо, че площта на обработваемите площи е значителна. От безгръбначните най-характерни са степните видове правокрили насекоми, богомолките, сухоземни охлюви и др. Гръбначните животни са представени от гризачите /хомяци, полски мишки, лалугери, порове и др/. Земноводните и влечугите са представени от зелената крастава жаба, гущери, шипоопашатата жаба и др. Степните птици са представени от пъдпъдъците , яребица, степен орел, дропла и др. С този пояс са свързани и единствените представители на термитите. Гръбначните животни се придвижват, но в по-голяма степен се придържат към този пояс, отколкото към следващия. Такива представители са горският сънливец, горският гущер, кълвачите, пепелянката, смокът и др. Фауна на буковия пояс. Характеризира се със сравнително по-бедна фауна, което е във връзка с промяната в климатичните условия. Пеперудите са типични представители на безгръбначните - пауново око, чиито гъсеници се хранят с листата на бука. Птичата фауна е представена от горския певец, горската дърволаска, големият синигер, зеленият кълвач, различни видове коприварчета и др. От влечугите са представени слепокът, бързият гущер, и др., а от бозайниците се среща глиганът, благородният елен, обикновеният сънливец, сърната и др. Фауна на иглолистния пояс. Представена от студоустойчиви фаунистични видове. Птичата фауна е представена от дърволазката, трипръстия кълвач, кръсточовката, червенушката и глухаря. Сокерицата гнезди в този пояс, но се придвижва по време на узряването на лешниците в ареала на смесените широколистни гори. Кафявата горска полевка, подземната полевка, както и придвижващите се в другите пояси сърни, елени, вълци, мечки и др. са представители на бозайниците. От влечугите характерна е усойницата, а от земноводните - алпийският тритон и планинската жаба. Фауна на субалпийския и алпийския пояс. Обитателите на този пояс се срещат и в иглолистния пояс. От безгръбначните се срещат скакалци, пеперуди, хоботници, листояди, бръмбари-бегачи и др. От гръбначните най-добре представени са птиците - орли, соколи, малък ястреб, скална лястовица, скален дрозд и др., а от бозайниците - дивата коза и снежната полевка. От земноводните и влечугите на най-голяма височина се среща дъждовникът, алпийския тритон, планинската жаба, живораждащият гущер и усойницата.
4. Зоогеографско райониране Голямото фаунистично разнообразие на България териториално е обединено в следните зоогеографски райони. Дунавскоравнинен фаунистичен район. Обхваща Дунавската равнина /без Добруджа/. Най-типични представители са сърната, глиганът, а най-характерни са сивите полевки, мишките, заекът, от птиците - яребицата, пъдпъдъкът и враната. Степните животински видове са представени от степния пор, европейския лалугер и обикновения хомяк. Старопланински фаунистичен район. Обхваща Предбалкана и Стара планина. Срещат се високопланински фаунистични видове - дива коза, алпийска гарга, врана, орел, от влечугите - усойница, от земноводните - пъстрият дъждовник и алпийският тритон. Западнобългарски фаунистичен район. Обхваща земите на юг от Западна Стара планина и на север от Осогово и Рила. Разпространени са както западно- така и средноевропейски и средиземноморски видове. Добружански фаунистичен район. В него преобладават степните фаунистични видове /лалугер, хомяк, заек, степен орел, лешояд/, едри хищници /вълк, лисица/, а от дребните - пъстрият и степният пор. Централен високопланински фаунистичен район. Обхваща планините Рила, Пирин, Западни Родопи, Витоша, Славянка и др. В северната му част са представени алпийски и карпатски видове, а в южната - средиземноморски фаунистични видове. Установени са 50 вида паяци . Горнотракийски фаунистичен район. Разположен между Стара планина и Родопите. Преобладават европейско-сибирските фаунистични видове /воден плъх, колхидски фазан, скална яребица /, но се срещат и голям брой средиземноморски видове /нощен гущер, гекон, жълтокоремен гущер, змията червейница, каспийска блатна костенурка/. Крайчерноморски фаунистичен район. Обхваща крайбрежната ивица. Характерни представители на фауната тук са средиземноморски паяци и влечуги. От бозайниците типичен представител е чакалът. Струмско-Местенски фаунистичен район. Обхваща долината на р.Струма и Места. Характерни тук са едрите паякообразни, македонски гущер, скорпионите и др. Долнотракийски фаунистичен район. Обхваща поречията на Марица и Тунджа в близост до южната ни граница. Характерни са влечуги и степни малоазиатски видове - мишевидният сънливец, сивият малък хомяк , а от насекомите - скакалците .
5. Фаунистични ресурси От животинските видове под режим на ползване са поставени 2 вида безгръбначни, 80 вида риби, 27 вида птици, 18 вида бозайници, по един вид земноводни и влечуги. Държавните дивечовъдни бази в България са 7 в страната. Площта им възлиза на 24 859 ха. и в тях обитават 4 061 броя животни. По-големите бази са Царево, Шумен, Девин и др. Повече от 2/3 от рибната сладководна фауна е съсредоточена в р.Дунав и притоците й. След периода 1970-1975 г. се установява нарастване на биомасата. Според биоразнообразието си Дунавските притоци се разделят на: - С богат и разнообразен видов състав: такива са реките Войнишка, Арчар, Скомля, Лом, Цибрица; - С беден видов състав в долните течения, но с по-богато разнообразие в горното течение: Вит, Осъм, Янтра; - С най-беден видов състав - Искър. От другите реки с най-голямо видово разнообразие е р.Марица /1263 вида/, р.Тунджа /662 вида/ и р. Арда /604 вида/. Крайморските езера са известни с уникалната си по своя състав ихтиофауна и изключително високата рибопродуктивност в миналото. Днес много от видовете са изчезнали, а рибните ресурси значително намалели. От изкуствените езера с най-висока рибопродуктивност се характеризират язовирите разположени в Стара планина и нископланинския пояс на страната. Общо в страната има 33 000 дка рибовъдни басейни.
6. Проблеми, породени от стопанската дейност на човека Тя довежда до възникването на редица проблеми: - Разрушаване на местообитанията и изолация на естествените местообитания в резултат от развитието на туризма, пътищата, промишлеността; - Промяна във видовия състав в резултат на унифициране на ландшафтите вследствие интензивното земеделие; - Унищожаване на отделни видове поради свръхексплоатация чрез лов, бракониерство и пряко унищожаване; - Изчезване на редица водни представители, поради пресушаване и замърсяване на водоемите или в резултат на снижаване на хранителните запаси. В Червената книга на България са включени 750 растителни и 150 животински вида, които са застрашени от изчезване.
 
7. Рационално използване и опазване на флората и фауната на България. Пътищата за преодоляване на негативните последици от дейността на човека са: - Създаване на защитени природни територии /заемат 3,4 % от територията на страната/. С поставянето под режим на защита на определени територии се цели да се опазят в естествено състояние комплексите от саморегулиращи се екосистеми, както и отделни растителни и животински видове. В България са създадени 89 резервата и 3 Национални парка, множество защитени местности /99/, природни забележителности /2272/ и исторически места /972/. От резерватите 17 са включени в системата на Юнеско - езрото Сребърна, Боатин, Царичина /в Стара планина/, Парангалица /Рила/, Байови дупки /Пирин/ и др. В тях се опазват както растителни, така и животински видове. Списъкът на защитените животни включва 472 вида, а на защитените растения 763 вида. Защитени са еделвайсът, пясъчната лилия, странджанската зеленика, дървовидната хвойна и др., а от животинските видове - тюленът монах, делфин, пеперуди, бръмбар рогач и др. Мрежата от защитени природни територии не обхваща в нужната степен всички региони на страната /Средна гора, Горнотракийската низина, Дунавската равнина/. Резерватите са с малка площ и не отговарят на международните изисквания. Значителни резерви съществуват за обособяване на територии с по-свободен режим, чиято цел е защита на природата, но се допуска и ограничена стопанска дейност. Необходимо е да се използва определения интерес на западноевропейски държавни и не правителствени организации към райони с високо биологично разнообразие за да се създават в тях защитени природни територии с тяхна помощ. Наложително е повишаване на ефективността на защита на тези територии. - Чрез създаване на действащи закони за защита на природната среда и в частност природните компоненти. - Чрез прилагането на конкретни мероприятия .

ДУНАВСКА РАВНИНА
1. Географско положение, граници, големина. Дунавската равнина е най-северната физикогеографска област в България. Простира се между р. Дунав на север и Предбалкана на юг, на запад достига до р. Тимок, а на изток - до Черно море. Докато на север, запад и изток равнината е ясно разграничена, на юг границата с Предбалкана на много места не е ясна и се прекарва условно. От запад на изток тази граница минава по северните подножия на предбалканските ридове Връшка чука, Венеца, Широка планина, Деветашкото плато, Търновските възвишения, Преславската планина и по р. Камчия достига до Черно море. В тези граници Дунавската равнина заема площ 31 500 км2. Дължината и от р.Тимок до Черно море е 500 км, а ширината й - от 20-25 км /в западната част/ до 120 км /в Лудогорието и Добруджа/. Географското положение на областта въздейства върху климатичните, а оттам и върху аграрната специализация на Дунавската равнина, върху развитието на селищата и транспортната мрежа.
2. Геоложки строеж и палеогеографско развитие Дунавската равнина е развита върху Мизийската плоча, която се отличава с плоско наслоен релеф. Основата й е изградена от нагънати палеозойски метаморфни скали. Върху тях са отложени седиментни скали с мезозойска и неозойска възраст, а върху тях е развита плейстоценска льосова покривка. Дебелината на льосовата покривка се изменя от 40-60 до 100м. Тя е най-голяма в крайдунавските низини. Льосът се отличава с голяма порьозност и вертикална цепителност, което създава условия за образуване на отвесни стени и свличания. Крайдунавските низини и широките долинни дъна са запълнени с алувиални глинесто-песъчливи и чакълесто-песъчливи наслаги с кватернерна възраст. В Мизийската плоча, в обсега на Дунавската равнина са установени две противоположни по знак локални структури - Ломска депресия на запад и Севернобългарската подутина на изток. През палеозоя земите на Дунавската равнина са залети от дълбок морски басейн, където се отлагат седименти със значителна мощност. Тяхното нагъване е в резултат на проявите на херцинския орогенен цикъл. По-късно е подложена на епейрогенно издигане и оттегляне на морския басейн. Продължителната проява на екзогенните процеси през палеозоя я превръщат в обширен пенеплен. Този пенеплен през мезозоя и терциера не е бил подлаган на нагъвателна дейност, играел е пасивна платформена роля, съпроводена с продължителни бавни земекорни колебателни движения. По-късно някои райони са били подложени на значително разломяване. През неогена поради колебателни движения и разломяване на платформата са се образували плиоценски езерни басейни, където се извършва активна седиментация. Поради по-късното всеобхватно епейрогенно издигане и оттегляне на езерните води се оформя нейният съвременен облик. По това време поради значителната морфогенетична дейност на по-пълноводните реки са били отложени широко разпространените чакъли, а продължителната еолична дейност довежда до образуването на льосовата покривка. На запад седиментните литоложки формации са с по-млада възраст /предимно миоценски и плиоценски/, а на изток /към долината на р.Вит/ те са с с еоценска, палеоценска и горнокредна възраст. Източно от р.Янтра се разкриват най-старите седименти на долната креда. Причина за това са различните по интензитет и посока движения на земната кора, които довеждат до по-малкото издигане и разчленяване на западната част на Дунавската равнина и обратно - по-високото издигане и по-дълбокото разчленяване в нейната източна част. В северната периферия на равнината се проследява льосовата и льосовидна покривка. Тя представлява ивица с ширина 25-60 км. На юг льосът преминава в льосовидна покривка.
3. Полезни изкопаеми Полезните изкопаеми в Дунавската равнина са свързани с нейния скален строеж и развитието й като платформена структура. Тук са създадени условия за образуване предимно на седиментен тип полезни изкопаеми - горива и нерудни изкопаеми. Разкрити са големи запаси на гипс /Видинско, Оряховско/, каолин /Русенско, Разградско/, каменна сол /Провадийско/, огнеупорни глини /Плевенско/. Дунавската равнина е богата на варовици и кварцови пясъци. Малки са запасите на нефт и природен газ /Плевенско и Добруджа/. Черни въглища са открити в Добруджанския басейн, а лигнитни в Ломския басейн.
4. Съвременен релеф 4.1. Обща характеристика Средната надморска височина на Дунавската равнина е 178 м. Тя в по-голямата част от равнината е между 100 и 250м. Към Предбалкана тя е между 300-400м. Най-високата точка в пределите на равнината е Шуменското плато /502 м/. Дунавската равнина има низинен, равнинно-хълмист и платовиден релеф. В северната и западната част преобладават низините, образувани от речните наноси на р.Дунав. Равнините в западната част /между долините на реките Арчар и Вит/ заемат плоските междудолинни пространства с наклон на североизток. Платата заемат най-големи площи на изток от долината на р.Янтра. Най-обширни са Лудогорското и Добруджанското плато. 4.2. Морфохидрографска подялба Въз основа на морфохидрографски различия Дунавската равнина се поделя на три части: западна /от р. Тимок до р. Вит/, средна /от р. Вит до р. Янтра/ и източна /от р.Янтра до Черно море/. Западната част се характеризира с равнинно-платовиден релеф с общ наклон на пластовете на север-североизток. В същата посока са ориентирани и главните реки /Вит, Лом, Цибрица, Огоста и др./. На запад от р. Лом реките са с тесни каньоновидни долини, а на изток от нея, речните долини са широки и асиметрични. Долинната асиметрия е резултат от взаимодействието между издигането на сушата през кватернера и всичането на реките в слабо наклонените пластове от варовици и глини. Следвайки наклона на пластовете реките са измествали своите легла от запад на изток, подкопавайки десните долинни склонове. По този начин са се образували асиметрични долини с полегат ляв и стръмен десен бряг. Характерни за релефа на тази част от Дунавската равнина са плоските долинни ридове - златии. Най-изразителна е златията между реките Цибрица и Огоста. На север край р.Дунав се простират редица алувиални низини - Видинска, Арчаро-Орсойска, Долноцибърска, Козлодуйска и Островска. Широко разпространение има и заливната речна тераса на р.Дунав и нейните притоци. Типични за дунавския бряг с дебела льосова покривка са и свлачищата. Те са разпространени най-силно в района на с.Орсоя. Средната част на Дунавската равнина има хълмист релеф, дълбоко разчленен от долините на реките Вит, Осъм, Янтра и техните притоци. В западната й част се простира асиметричната долина на р.Вит, а по на изток следват Плевенските височини, Павликенските възвишения и каньоновидните долини на реките Тученица и Чернелка. Още по на изток се намират широките меандриращи долини, сред които текат реките Осъм, Росица и Янтра. Хълмистият характер на релефа се допълва от 14-те базалтови могили между с.Драгомирово /Свищовско/ и гр.Сухиндол. Те са образувани по тектонска пукнатина и вероятно имат плиоценска кватернерна възраст. Особено изразена е могилата Сухиндолски връх /разположена североизточно от Сухиндол/. Тя е най-висока и отдалече наподобява купен. На север, край р.Дунав, между вододелните ридове се очертават крайбрежните алувиални низини. От тях най-просторни са Свищовско-Беленската и Чернополската низини. Източната част на Дунавската равнина се отличава от останалите части със своя разнообразен платовидно-хълмист релеф и с по-голямата си надморска височина /Шуменското плато 502 м/. Твърде изразителни в релефа са Поповско-Разградските и Самуиловските височини, Шуменското и Провадийското плато. На изток се издигат Моминото /Авренско/ и Франгенското плато. Поради по-силните издигания на фундамента се е оформила Севернобългарската подутина, оста на която минава по Поповско-Разградските и Самуилувските възвишения. На север от тях се простират Лудогорското и Добруджанското плато, които са дълбоко разчленени от речната мрежа. Приблизително по линията Тутракан-Добрич реките губят оттока си и продължават подземно да текат към р.Дунав. Техните суходолия са най-характерната особеност на релефа на Добруджанското плато. Широкото разпространение на варовиците е предпоставка за развитие на карстов релеф. В западната част на сводовото издигане се е формирал широкият водосборен басейн на р. Русенски Лом. Поради всичане във варовиковите пластове реката образуват живописни каньони, дълбоки до 100-120 м. По Дунавския и Черноморски бряг са развити големи свлачища. От крайдунавските низини най-обширни са Бръшлянската /Побрежието/ и Попино-Гарванската.
5. Климат Умерено-континенталният климат на Дунавската равнина се обуславя от значителната й отвореност на североизток към Руската равнина, разнопосочният атмосферен пренос и сравнително еднообразния в морфографско отношение релеф . Средногодишната температура е от 10оС /гара Самуил/ до 12,2оС /Оряхово/. Най-ниските зимни средномесечни температури се проявяват през м. януари. Поради безпрепятственото нахлуване на студени въздушни маси през зимата в равнината се установява за дълго студено време, нерядко придружено от устойчиви температурни инверсии. За това дори и при малка надморска височина /100-200 м/, януарските температури са отрицателни. Например станция Образцов Чифлик /Русенско/ има средна януарска температура - -2,2оС, а станция Кнежа - -3,3 Со. В източната част, поради климатичното влияние на Черно море и по-слабо изразените температурни инверсии, зимата е по-мека. Средната януарска температура за равнината е около -1оС. През останалите сезони преобладават океански въздушни маси от запад и северозапад. Най-високите летни температури се проявяват през юли, като в западната част на равнинната те достигат 23о-24о С. В Дунавската равнина е измерена най-високата годишна температурна амплитуда /25оС/. Прави впечатление нейното повишаване от запад на изток и отчасти от юг на север.Това подчертава нарастване на континенталността на климата в тази посока. Валежните суми са най-големи в западната и южна част на равнината /600-650 мм/. Постепенно на север и изток количеството на валежите намалява /550-500 мм/. Най-малки са те по брега на р.Дунав /в участъка от гр. Козлодуй до гр. Свищов/, поради валежната сянка, предизвикана от Карпатите и Стара планина, както и в Добруджа /450-500 мм/, поради засилване степните черти на климата. Режимът на валежите се характеризира с най-големи валежни количества през лятото и средномесечен майско-юнски максимум и февруарски минимум. Продължителността на снежната покривка е 40-50 дни годишно. Преобладават западните, северозападните и северни ветрове, които са много силни и през зимата отвяват снежната покривка. Характерни за Дунавската равнина са честите и продължителни мъгли, не само покрай р.Дунав, но и във вътрешните й части.
6. Води Дунавската равнина е богата на подземни води. Грунтови води се разкриват в алувиалните отложения на р.Дунав и по-големите вътрешни реки. Карстовите води са разпространени в покрития карст в източната и най-западната част на равнината. Тези води подхранват реките и обуславят както по-големите водни количества, така и по равномерен режим. Реки с карстово подхранване са Русенски Лом, Девня, Провадийска и др. В Дунавската равнина е формиран и обширен артезиански басейн с център Ломската депресия. Режимът, количеството и вида на валежите, както и величината на изпарението в съчетание с факторите на постилащата повърхнина определят малката водоносност на Дунавската равнина. Модулът на оттока се изменя в широки граници. Най-висок е той в западната част на равнината /2 -7 л/с/км2/, а най-нисък в източната част /0,5 -1 л/с/км2/. Това е и най-ниският модул в страната и е обусловен от малките валежни количества, значителното изпарение и водопропускливата карбонатна основа. По-голямата част от реките водят началото си от Старопланинската верига и Предбалкана /Огоста, Лом, Цибрица, Вит, Осъм, Янтра и др./. Североизточната част на равнината се характеризира с липсата на повърхностно течащи води. Реките са със смесено /дъждовно, снежно и карстово/ подхранване. Максимумът на оттока е през пролетта, обусловен от максимума на валежите и снеготопенето. Режимът на р.Дунав до голяма степен се формира извън територията на България /поради липса на големи български притоци/.
7. Почвена покривка Почвената покривка в по-голямата част от Дунавската равнина се е формирала върху льосова основа при наличие на степна и лесостепна растителност. Развити са главно черноземните почви /карбонатни, типични, излужени и оподзолени/ и по-малко сиви горски почви. Карбонатните и типичните черноземи заемат льосовите плата в близост до р.Дунав, а излужените и оподзолените са развити върху по-високо издигнатите южни и източни части на равнината и западно от гр.Белоградчик. Южно от зоната на черноземите са развити тъмносивите и сиви горски почви, разпространени предимно в западната част и на изток от долината на р.Камчия. По ниските тераси на по-големите реки и в крайдунавските низини са развити алувиалните почви.
8. Растителност и животински свят Специфичните почвено-климатични условия са обусловили прехода от широколистна горска растителност на запад към по-сухолюбива тревна растителност със степен характер на изток. Естествената растителност заема ограничени пространства /в места непригодни за земеделие/. По остатъчната естествена растителност се съди, че в миналото Дунавската равнина е била почти изцяло заета от просторни гори и ливадни степи. Особено гориста е била източната част на равнината - Лудогорието. Днес естествената растителност е запазена в Дунавските острови и неизползваните за земеделие части от крайбрежните низини, където нивото на подземните води е високо. В състава на тези гори влизат главно влаголюбиви видове - върба и топола. От дървесните видове най-разпространени са някои видове дъб /цер и по-малко благун/, бряст, габър, липа, леска и др. От степните видове най-разпространени са степните треви като садината, коилото, карагана, перуника и др. Фауната е представена от средноевропейски и степни видове, като на запад преобладават средноевропейските фаунистични видове. Типични представители на горските пространства са глухар, рис, сърна, дива свиня, язовец вълк, лисица и др. В Южна Добруджа са характерни степните видове - степен пор, гризачи, скакалци и др. Много разнообразен е птичия свят. Крайбрежните низини, блатата, островите, както горите в Лудогорието се обитават от повече от 200 вида птици. Типични представители са дивите патици, гъските, яребиците, гургулиците, пъдпъдъци. Много разнообразен е и птичият свят на езерото Сребърна - къдроглави пеликани, различни видове чапли, 11 вида патици и др.
9. Природни ресурси Природните условия в Дунавската равнина са позволили заселването й от дълбока древност. Равнинно-низинният и платовиден релеф в съчетание с континенталния климат и плодородните черноземни почви благоприятстват за развитието на многоотраслово растениевъдство, за специализация на областта в зърнопроизводство, зеленчукопроизводство, лозарство. В нея се намира житницата на България - Добруджа. Добре развитото растениевъдство е основа за развитие на животновъдството - говедовъдство, овцевъдство, свиневъдство, птицевъдство, пчеларство. Земеделието е важна предпоставка за развитието на някои промишлени отрасли - мелничарска, маслодобивна, захарна, винодобивна, консервна, млекопреработваща промишленост. Водите на р.Дунав създават предпоставки за изкуствено напояване, производство на електроенергия и рекреация, и като евтин воден път. Качеството и количеството на полезните изкопаеми в областта определят развитието на някои промишлени отрасли, като порцеланово-фаянсова, стъкларска промишленост, химическа промишленост, промишленост за строителни материали - цимент, тухли, керемиди, облицовъчни скални материали и др. Природните условия са позволили развитието на специфична селищна мрежа още от древността. Тук са възникнали селища-крепости и градове край Русе, Видин, Никопол, Силистра, Плевен, Разград, Плиска, Преслав и др. За съвременната селищна мрежа са характерни големи селища с обширни плодородни землища /тук се намират някои от най-големите села в страната/, градове разположени на голяма площ /Русе, Плевен, Шумен и др./ Равнинно-хълмистият характер на равнината и р.Дунав позволяват развитието на транспорта в областта - жп, шосеен, въздушен, речен. Река Дунав е важна предпоставка за развитието на речния товарен и пътнически транспорт. Най-големи пристанища са Русе, Лом, Свищов, Видин, Силистра и др. Важно е значението и на фериботните връзки по реката - Видин-Калафат, Оряхово-Бекет, както и Дунав-мост при Русе-Гюргево. Значителни са туристическите и рекреационни ресурси на равнината. Това са коньоновидните долини на реките Русенски Лом, Тученица, Чернялка, пещерата Орлова чука, дунавските острови, езерото - резерват Сребърна и др.
10. Екологични проблеми Хилядолетното използване на територията на Дунавската равнина дава съществено отражение върху съвременното състояние на природната среда. Горските и степни пространства са превърнати в обработваеми земи. Крайречните заблатени пространства са осушени и също се обработват. В резултат на неправилно използване на почвите в редица части на равнината се установява деградация /в резултат на ускорена ерозия и засоляване/ и замърсяване с тежки метали на почвите. Това води до намаляване на тяхното почвено плодородие. Обширни площи са превърнати в неизползваеми и пустеещи земи. Не са редки случаите, когато в резултат на човешката дейност се активизират свлачищните процеси, които са и природно обусловени. Особено активни са тези процеси в районите на градовете Оряхово, Никопол, Тутракан, Свищов. Профилът на релефа е нарушен от прокопаването на напоителни канали, в речните долини са изградени микроязовири. При открития добив на полезни изкопаеми се нарушават значителни територии в резултат на изземването и натрупването на земни маси. Поради това възникват нови форми на релефа /котловани, табани, терикони/. Развитието на промишлеността и химизацията на селското стопанство водят до сериозно замърсяване на всички компоненти на природната среда. Почти всички долни течения на реките протичащи в равнината /Огоста, Вит, Янтра, Русенски Лом и др./ са с критично замърсяване. Основни замърсители се явяват химическата промишленост, животновъдните ферми и селищата. Сериозен проблем е и замърсяването водите на р. Дунав. В Дунавската равнина се отделят редица територии с особено сериозни екологични проблеми. На първо място това са селищата разположени по р.Дунав, където екологичната обстановка се усложнява освен от местните източници на замърсяване и от транс граничния пренос на замърсители /Видин, Никопол, Русе, Силистра/. Основният проблем при всички тях е значителното замърсяване на въздуха. Освен по р. Дунав такива територии с екологични проблеми има и във вътрешността на равнината /Плевен и др./. За опазване на природната среда в Дунавската равнина са създадени редица резервати - “Сребърна”, “Ибиша”, “Бели Лом” и др.

II. СТАРОПЛАНИНСКА ОБЛАСТ
Старопланинската природно-географска област е разположена почти в средата на България. Представлява сложна система от успоредни вериги и ридове. Отнася се към Алпо-Хималайската младонагъната планинска система. Със своето разположение, надморска височина и голяма дължина, тя се явява своеобразна граница между природния облик на северната и южната част на страната ни. Чрез своите природни дадености тази област формира значителна част от природно-ресурсния потенциал на страната ни. Поделя се на две природно-географски единици - Предбалкан и Главна Старопланинска верига.
II.1. ПРЕДБАЛКАН 1. Географско положение Предбалканът заема преходно положение между Дунавската равнина и Стара планина. Тази преходност е изразена както в морфогрофията и морфометрията, така и в останалите компоненти на природната среда. На север границата не е ясно изразена - минава по северните подножия на предбалканските ридове Връшка чука, Венец, Широка планина, Маркова могила, Деветашкото плато, Търновките височини, Преславска планина и южно от Провадийското плато по долината на р. Камчия стига до Черно море. Южната граница от запад на изток се проследява от Салашко-Превалското структурно понижение, през долините на реките Бързия и Ботуня, южното подножие на Врачанска планина, по р.Искър до Зверино, заобикаля планината Ржана от север и навлиза в Ботевградската котловина. На изток от нея границата минава през Правешката котловина и р.Малки Искър, пресича най-горните течения на реките Вит, Осъм, Видима и Росица, продължава на изток през Габровското, Тревненското, Еленското и Герловското хълмисто-ридово понижение, следва северното подножие на Камчийска планина и по р. Двойница достига до Черно море. На запад Предбалканът граничи с държавната ни граница със Сърбия, а на изток - с областта на Черноморското крайбрежие. В тези граници Предбалканът заема площ около 14000 км2.
2. Геоложки строеж и палеогеорафско развитие на релефа Предбалканът е част от морфоструктурата на Балканидите, оформила се на границата между мезозойската и неозойската ера. Той се състои от правилни гънки /антиклинали и синклинали/, често наричани юротипни. Те са разположени успоредно едни на други. Северната структурна ивица се състои от няколко тесни и разломени антиклинали. В западната част са дълбоко денудираните антиклинали Владимировска и Маркова. Средната част обхваща Деветашката и Търновската антиклинали и Луковитското структурно понижение. В източната част гънкови структури не се наблюдават. Южната структурна ивица започва от запад с Белоградчишката антиклинала. В нейната денудирана ядка се разкриват палеозойски скали и гранитни плутони. Северното бедро на тази антиклинала изгражда Белоградчишкия венец, а южното - Ведернишки рид. На изток тази структура се състои от различно потънали и издигнати блокове. В средната част са Тетевенската, Микренската и Севлиевската антиклинали, а в източната - Еленската, Преславската и др. антиклинали. Те са изградени от долнокредни пластове, а в ядките им се разкриват юрски скали. Между посочените антиклинали се намират редица синклинали - Бързийско - Ботунско понижение, Мездренска и Луковитска синклинали. Развитието на релефа се характеризира с редица особености. През терциера той е бил подложен на трикратни издигания, които са се редували с периоди на относителен покои, като тогава се оформят денудационните заравнености, проломите на реките и скаровидната речна мрежа.
3. Полезни изкопаеми В Предбалкана има малки находища на черни въглища (Белоградчишко, Тетевенско, Троянско). По-голямо значение имат находищата на природен газ (с. Деветаки, Ловешко и в долината на р.Камчия). Почти е изчерпано нефто-газовото находище при с. Чирен. Малко находище на железни руди има в Троянско, а руди на цветни метали - във Врачанска планина. По долината на р. Огоста се добива златоносен пясък. Западната и средната част са богати на варовици. Много качествени глини имат разпространение в Троянско.
4. Съвременен релеф 4.1. Обща характеристика Областта на Предбалкана се отличава с хълмист, нископланински и отчасти планински релеф. Преобладаващата посока на простиране на планините и ридовете е западно-източна и с типично кулисообразно разположение. В посока от север на юг се увеличава височината и кулисообразното изражение на отделните орографски единици. Тектонските структури формират типичен юротипен релеф в Предбалкана. Продължителната ерозия е разрушила в голяма степен първичните структурни форми, поради което се срещат рядко антиклинални ридове и синклинални долини, които съответстват на тектонския строеж. Запазването на структурните форми, доколкото са останали такива, се дължи на “бронирането” им с устойчиви на ерозията юрски и крени варовици и варовити пясъчници. Типични антиклинални ридове са Търновската и Преславско-Драгоевската планина. По склоновете на антиклиналните ридове са образувани дълбоко всечени долове. На места те са прорязани напълно от речните долини. Типични за Предбалкана са моноклиналните ридове - Белоградчишки венец и Ведернишки рид в западната част, Севлиевските височини и рида Хайдут тепе в средната част и др. При разрушаване на сводовите части на антиклиналите, покритите с твърди варовици синклинални понижения остават да стърчат във вид на синклинални ридове и плата - Драгоица, Микренски рид. Много характерно синклинално възвишение е Стражата. В ядката на разрушената сводова част на Севлиевска антиклинала, изградена от долнокредни мергели е понижението, в което е разположен яз.“Ал. Стамболийски”. По този начин се е създал обратен на тектониката релеф, наречен инверсен релеф, който преобладава в Предбалкана. Наред с напречните долини, образувани при прорязаните структурни форми, в синклиналните понижения има и надлъжни долини. Ето защо много от реките по дължината си променят рязко посоките на своите долини или получават притоци почти под прав ъгъл. По този начин се създава характерната за Предбалкана скаровидна речна мрежа. Значителното участие на варовиците е обусловило широкото развитие на повърхностни и подземни карстови форми в западната част на Предбалкана. Голямата напуканост на варовиците и циркулацията на водите е довело до образуването на цял комплекс от повърхностни карстови форми - кари, валози, въртопи, понори, пропасти и карстови полета, а голямата им мощност и сложната хоризонтална и вертикална циркулация е създала големи и красиви пещери (Магурата, Съева дупка, Граденишката, Деветашката, Дряновската и др.) с чудни скални образования - сталактити, сталагмити и драперии. Подземната циркулация на карстовите води е довела до образуване на многобройни карстови извори - Палилула, Кобиляк, Топля, Глава Панега, Дряновски извор. В червените долнотриаски конгломерати и пясъчници, които се разкриват в ядката на Белоградчишката антиклинала, ерозията е изваяла едни от най-интересните и причудливи форми на релефа в България - Белоградчишките скали. Цикличното развитие на релефа в Предбалкана е протекло през няколко етапа на издигане, съчетани с относителен покой. Това е довело до образуване на три различни по възраст и височина денудационни нива. Най-старото ниво (с младомиоценска възраст) заема високите части на планините Василевска, Лествица, Лисец и ридовете Ведерника и Белоградчишки венец на височина от 800 до 1300 м. Второто ниво е развито на височина 700 - 1100 м във Веслец и Преславско-Драгоевска планина. Третото, най-младо ниво (с левантийска възраст), е на височина 450 - 900 м. Добре изразени в релефа са и 5 до 6 надзаливни и 2 заливни тераси. Те се наблюдават по долините на големите реки - Лом, Огоста, Бързия, Ботуня, Искър, Вит, Осъм и др. 4.2. Морфохидрографска подялба Предбалканът представлява система от ниски и високи планини и ридове, успоредни на Главната Старопланинска верига, прорязани от напречни долини и проломи. Между тях са разположени редица надлъжни долини, долинни разширения и вътрешно планински понижения и котловини. По морфографски белези Предбалкана се дели на три части: западна, средна и източна. Западната част на Предбалкана се отличава с хълмист и нископланински релеф. Преобладаващата посока на простиране е северозапад-югоизток. Сравнително сложната долинна мрежа, обуславя дълбокото разчленение на релефа и до известна степен подсилва неговия орографски ефект. Започва от Връшка чука (692 м). На юг от нея е планинският дял Бабин нос, който в юго-източна посока се доближава до Стара планина. На североизток се простират силно нарязаните от притоците Ведернишки рид и Белоградчишки венец (904 м). Източно от р.Лом е Широка планина, която продължава във Веренишко бърдо. На изток Предбалканът обхваща разчленена от притоците на р.Бързия и р.Ботуня хълмиста област. Тази област се огражда от север от рида Пъстрина и слабо издигнатия Владимировски рид. На североизток са ниските и продълговати ридове Милин камък (465 м) и Веслец (781 м), а на юг - масивната Врачанска планина. Средната част на Предбалкана е разположена между р. Малък Искър и р.Стара река (приток на Янтра). Това е най-широката част на Предбалкана. Тя се поделя на две надлъжни ивици от планини, ридове, долинни разширения и котловини. Северната ивица са Ловчанските и Микренски височини, Севлиевските височини и платото Стражата. Южно от Микренския рид е разположена най-високата в Предбалкана Василевска планина /Васильов връх (1490 м)/. На изток са Тетевенско-Габровските височини, които ограждат от север Еленската котловина. Източната част започва с широкия надлъжен рид Лиса планина, която заедно с Преславска и Драгоевска планина ограждат хълмистата котловина Герлово. На изток от р.Голяма Камчия е Роякското плато.
5. Климат В климатично отношение Предбалканът принадлежи към областта с умерено-континентален климат. Само земите над 1000 м попадат в планинската климатична област. Умерено-континенталният климат в Предбалкана се формира главно под влиянието на океански въздушни маси на умерените ширини, които нахлуват от запад и северозапад, и на континентални въздушни маси на умерените ширини, които нахлуват от североизток и много рядко от север. Независимо, че климатът на Предбалкана се определя от разглежданите циркулационни условия, специфичността му се дължи на особеностите на релефа (форма и надморска височина) и влиянието на горската растителност. Поради простирането си по посока на паралела и значително по-голямата надморска височина в сравнение с тази на Дунавската равнина, Предбалканът представлява съществен орографски фактор в модифицирането на характерния за цяла Северна България умерено-континентален климат. Условията на слънчевото греене в областта на Предбалкана, особено през зимата, са относително по-благоприятни в сравнение със съседната Дунавска равнина. Твърде често ридовете и платата остават над инверсионната мъгла и облачност, които при антициклонална обстановка покриват равнината. През лятото съществени различия в това отношение не се наблюдават. Температурите в Предбалкана доказват определена диференциация в зависимост от преобладаващите форми на релефа. По позитивните форми на релефа (без високите билни части) средната годишна температура е над 11о С, докато в обсега на негативните и особено в затворените земеповърхни форми тя е между 10о и 11о С. Това се дължи главно на по-ниската средна месечна температура през зимата, която през януари понякога достига до -3,1оС и абсолютен минимум – -35,4о С в Севлиевска котловина. През лятото средната месечна температура е в по-тясна зависимост от надморската височина, като се движи между 21,5о и 20 оС. Годишната валежна сума е между 750 и 800 мм. Характерна особеност е увеличаване на валежите в посока към Главната старопланинска верига (Ловеч - 590 мм, Троян - 740 мм, с.Черни Осъм - 1070 мм). Причината за увеличаване на валежите е не толкова увеличението на надморската височина, колкото доближаването до планинската преграда, където се проявява т. нар. орографски ефект при изваляванията. Подобен ефект се установява и в западната част на Предбалкана, особено в района на Вършец (900 мм). В източната част валежите са в рамките на 650 - 750 мм, като в близост до морето са под 600 мм. Във вътрешно-годишното разпределение на валежите се проявява типичен умерено-континентален режим - основен максимум през май - юни и минимум през февруари. Преобладаващите ветрове са западните. Интересно явление са честата проява на фьонови ветрове.
6. Води Зоналните особености на водния режим са обусловени от умерено-континенталния климат, но също са диференцирани от орографията и карста. Грунтовите води се формират при сложното съчетание от водопропускливостта на почвата, скалите, геоложката структура, ролята на някои земеповърхни форми, климатичните условия, растителната покривка и антропогенната дейност. Най-благоприятни условия за формиране на грунтови води съществуват в алувиалните наслаги на речните тераси. Релефът и петрографията внасят големи промени в зоналността на подземните води. Тя се характеризира със следното: първо - широкото разпространение на мергелни и глинесто-песъчливи наслаги обуславя липсата на подземни води дори на голяма дълбочина (южната част на Предбалкана до р.Голяма Камчия); второ - наличността на окарстени варовици, които участват в строежа на антиклиналите и синклиналите в редица райони е благоприятно условие за концентрация на подземни води. Те подхранват карстовите извори при Монтана, Ловеч и вторият по големина картсов извор в България - Глава Панега - 2500 л/сек. Важно богатство са минералните води при Шипково (Троянско), Вонеща вода и др. Местните реки се подхранват главно от повърхностни води. По-голямата част от преминаващите през Предбалкана реки водят началото си от Стара планина и се характеризират с добре изразен континентален режим - пролетно пълноводие и лятно-есенно маловодие. В Предбалкана те приемат значителен брой притоци и увеличават водоносността си. В Предбалкана се образуват и някои малки реки - Цибрица, Скът, Врана и др. В тези реки, поради малката височина на водосборните им басейни и незначителното снегозадържане, средномесечният максимум на оттока настъпва през март, а при р.Врана дори през февруари. В средната част на Предбалкана, поради обложните валежи през месеците май и юни, се формират значителни речни прииждания. На р.Росица при проливни валежи през 1939 г. е зарегистрирано най-големия модул - около 6000 л/сек/км2. Дренирането на голямо количество карстови подземни води в Предбалкана увеличава значително подземната съставка на реките. С обилно карстово подхранване са реките Калник, Каменика (десни притоци на р.Вит) и р.Панега. Повърхностните и подземните води се използват преди всичко за напояване и водоснабдяване. За регулиране на оттока на реките в Предбалкана са построени няколко язовира - яз.“Ал. Стамболийски”, яз.“Тича” и значителен брой малки язовири (“Сопот”, “Ястребино” и др.).
7. Почвена покривка Предбалканът се отнася към Северната почвена зона. Почвената покривка е представена от сиви горски почви, в чието разпространение се установява известна зоналност. За карстовите терени са характерни рендзините, а за по-просторните долинни дъна - алувиалните и алувиално-ливадни почви. Интензивността на ерозионните процеси е относително най-голяма по склоновите участъци. При отсъствие на достатъчно добре представени дървесни и тревни растителни формации, ерозията е в по-напреднали стадии.
8. Растителност и животински свят Обликът на растителната покривка се определя от дървесните и храстови формации, представени от благун, цер, келяв габър и др. и по-рядко от сребриста липа, габър, горун, бук. Днес тези видове представляват остатъци от просторни гори, които са съществували в миналото. В състава на подлесния етаж се срещат леската, шипката, глогът, дрянът и др. В областта са създадени иглолистни гори (около 30%) върху голи площи, а също и в насаждения. Представени са главно от черен и бял бор, по-рядко от ела, лиственица, смърч и други видове. Тревните екосистеми са формирани главно от садина, белизма, луковична ливаднина, власатка, полевица и др. Преобладаващият видов състав на фауната е от евросибирски или европейски тип, докато средиземноморските видове, поради бариерната роля на Стара планина, са малко на брой. Фауната на областта представлява смесица от равнинни с планински видове. От птиците се срещат малкия орел, горските гълъби, забулената сова, обикновената гургулица, различни видове коприварчета, мухоловки, дроздове и други, а от бозайниците - глиганът, благородният елен, сърната, сънливецът и горската мишка.
9. Природни ресурси В Предбалкана с най-голямо значение са почвените и агро-климатичните ресурси. Преобладаващият почвен тип са сивите горски почви и техните разновидности. Почвените ресурси се оценяват като не много благоприятни и средно благоприятни за развитие на земеделието. Тези почви са силно засегнати от ерозионни процеси, поради което само една малка част от тях са с нормален почвен профил. При средно и силно ерозираните почви мощността на почвения хоризонт достига до 40-50 см. Поради ерозирането им и водният им режим е много влошен - запасяват се с по-малко количество влага и значителна част от падналите валежи се оттича повърхностно. Количеството на валежите през вегетационният период е в границите 350-450 мм, а изпаряемостта - 550-650 мм. Тези стойности определят условията на овлажнение, характеризиращи се с коефициент на овлажнение. В зависимост от неговите стойности условията на овлажнение в Предбалкана се определят като оптимални, като най-добри са те в средната част на Предбалкана. Температурната сума през вегетационният период е между 3000о-3700оС и е напълно достатъчна за развитието и узряването на редица селскостопански култури. Като цяло почвените и агро-климатичните условия в Предбалкана са подходящи за отглеждането на зърнени, фуражно-тревни култури и особено за отглеждане на овощни култури /слива и др./. Много благоприятни са и за развитието на трайните култури - малина, ягода, касис и др. Разнообразните полезни изкопаеми са предпоставка за развитие на редица отрасли на промишлеността /предимно на циментовата промишленост/, а естествените ливади и пасища за развитие на животновъдството. Рекреационните ресурси и многобройните природни забележителности - Белоградчишките скали, пещерите Магурата, Съева дупка, Бачо Киро, красивите проломи на р.Янтра /Велико Търново/, р.Камчия, представляват възможности за развитие на туризма.
10. Екологични проблеми Екологичните проблеми в Предбалкана са свързани с разностранната стопанска дейност. Най-сериозният проблем е свързан с ерозията на почвата. Обработваемите земи са разположени върху наклонени терени, което обуславя проявата на плоскостната и линейна ерозия. Този процес застрашава преди всичко тези почви, които са разположени върху неустойчивия субстрат на хотривските мергели. В резултат на добива на полезни изкопаеми силно е нарушен профилът на релефа /Бели Извор, Златна Панега и др./. С промишлеността е свързано и замърсяването на природните компоненти, предимно на атмосферния въздух. Открояват се няколко територии със сериозни екологични проблеми - Враца, Ловеч, Троян, Габрово и Велико Търново. Основни замърсители са предприятията на химическата и циментовата промишленост. Разрешаването на тези проблеми може да стане чрез прилагането на конкретни мероприятия /усвояване на ерозиралите почви чрез зачимяване с фуражни култури, противоерозионни укрепителни и залесителни мероприятия, рекултивиране на нарушените земи, въвеждане на нови високоефективни технологии и др./. За запазване на редките растителни и животински видове на територията на Предбалкана са създадени няколко народни парка - Етъра и три резервата - Училищната гора, Патлейна и Конски кестен - Дервишът - Преславско.

ГЛАВНА СТАРОПЛАНИНСКА ВЕРИГА
1. Географско положение, граници, големина Главната Старопланинска верига е ясно очертана в морфографско и морфоструктурно отношение. Тя представлява широко отворена на север-североизток дъга с дължина около 500 - 550 км и ширина от 10 - 20 до 30 - 35 км. Има площ около 11000 км2. Простира се от Белоградчишкия проход на запад до Черно море на изток. От запад на изток северната граница с Предбалкана се проследява по Салашко-Превалското структурно понижение, което се простира южно от предбалканските ридове Бабин нос, Ведернишки рид и Широка планина и минава през долинното понижение на реките Бързия и Ботуня. След това границата следи южното подножие на Врачанска планина, като върви по р. Искър (до Зверино), след което заобикаля планината Ржана от север и навлиза в Ботевградската котловина. Източно от нея границата минава през Правецката котловина и пресичайки Етрополското долинно разширение на р. Малък Искър, се отправя на изток по надлъжните долини на най-горните течения на реките Вит, Осъм, Видима, Росица. Още по на изток границата минава през Габровско-Тревненското, Еленкото и Герловското хълмисто-ридово понижение, следва северното подножие на Камчийска планина и по р. Двойница достига до Черно море. Южната граница е ясна и се очертава от Задбалканския разлом. Главната старопланинска верига се свързва със Средна гора чрез редица напречни прагове - Гълъбец, Козница и др.
2. Геоложки строеж и палеогеографско развитие Геоложкото развитие на Стара планина е свързано с формираната през еоцена Старопланинска геосинклинала. Стара планина има сложен гънково - навлачен строеж. Като част от Балканидите тя е била подложена на Алпийското нагъване, започнало през триаса и завършило през палеогена. През неотектонския етап Главната Старопланинска верига е подложена на интензивни тектонски издигания със сумарна амплитуда между 500 и 2000 м. Поради тектонския натиск,който е идвал от юг, гънките на планината са наклонени и полегнали на север. В западната и средната част на Стара планина преобладават антиклиналите, от които по-важни са Берковската, Свогенската и Шипченската антиклинала. Вътрешността на антиклиналите е изградена от магмени и метеморфни скали, а периферията им - от мезозойски и терциерни седиментни скали (предимно варовици и пясъчници). В средната част на Стара планина през палеогена са били навлечени от юг средогорски гранитни маси (Богеввръшки гранитен навлак). В резултат от интензивните движения на земната кора на много места гънките са деформирани и разкъсани от разломи. В Стара планина ограничен обхват и орографски ефект имат синклиналните гънки. Това са Издремецката /в Западна Стара планина/, Чумернската /в Средна Стара планина/ и Лудокамчийската /Източна Стара планина/.
3. Полезни изкопаеми В Стара планина полезните изкопаеми са много разнообразни, което се дължи на сложния й геоложки строеж. Антрацитни въглища има в Свогенския басейн, а черни - в Балканбас. Установени са и неголеми запаси на кафяви въглища (в Източна Стара планина). Полиметални и железни руди има край с. Мартиново, Кремиковци и в Троянско, а медни руди - в Етрополския район. В Берковско се добиват мрамори.
4. Съвременен релеф 4.1. Обща характеристикаГлавната Старопланинска верига се отличава преди всичко с подчертаната си орографска изразителност. Морфографска особеност на областта е закономерното разпределение на речно-долинната мрежа. Във високопланинския пояс талвеговите линии са формирани в меридионална посока, ориентирани в две срещуположни направления, съответно от север на юг и от юг на север по двата склона. В среднопланинския пояс на много места преобладават речните долини, ориентирани по посока на паралела. Те са праволинейни и дълбоко всечени. Тази гъста речно-долина мрежа от скаровиден тип нарушава моноклиналността на областта и я разчленява на над 30 различно големи, повече или по-малко обособени планински дялове. В резултат на денудационните процеси през различните геоложки периоди са се образували четири денудационни нива и заравнености с различна възраст и височина. Най-високите върхове - Миджур, Ком, Вежен, Ботев и др., които имат плоски купеновидни очертания, представляват най-старото денудационно ниво. То е с долномиоценска възраст. През горния миоцен поради разрушаване на ядките на антиклиналите се е образувал плосък слабохълмист релеф, които представлява второто денудационно ниво. В западната част на планината то се разкрива около върховете Копрен, Сребрен и Ком на височина 1400-1600 м.н.в. В средната част на Стара планина това второ денудационно ниво е разположено на височина 1700-1900 м.н.в., а в източната част на много по-малка височина /700-800 м.н.в./. В по-ниските части на планината във вид на стъпала са разположени следите и на останалите две по-млади денудационни нива. Сводово-верижното издигане на планината е обусловило нейното проломяване от реките Искър, Луда Камчия, в резултат на което са се образували проломите на тези реки. Тези издигания са били съпроводени с оживяване на разломните линии и дълбокото грабеновидно потъване на Задбалканските котловини. В резултат на това се е получил стръмният тектонски обусловен стръмен южен склон, особено ясно изразен в средната част на планината. Тогава са се образували и стръмните стъпаловидни долини на реките по южния склон , както и големите наносни конуси в подножието на планината. Широкото развитие на карбонатните скали в Западна Стара планина са обусловили развитието на типичен карстов релеф с многобройни понори, въртопи, валози, пещери, карстови извори и др. 4.2. Морфохидрографска подялба По своите морфографски особености Стара планина се поделя на три части - Западна, Средна и Източна. Западната част има формата на изпъкнала на запад дъга. Простира се между Белоградчишкия проход на запад и Златишкия проход на изток. Състои се от няколко обособени дяла: Свети Николски, Чипровско - Берковски, Козница, Ржана, Мургашки и Етрополски. Най-високо издигнат е Чипровско-Берковският дял, където е най-високата точка на Западна Стара планина - в.Миджур - 2168 м. Веригата става по-широка при Козница, където южният склон се спуска към Софийската котловина на две стъпала - карстовото плато Понор и широкият заоблен рид Мала планина. Широка и сложно разчленена е Западна Стара планина и източно от Искърския пролом, а в Мургашкия и Етрополския дял - се стеснява. С особено значение за стопанските връзки между Южна и Северна България са проходите Петрохан и Витиня. Сред най-красивите природни забележителности тук са пещерата Темната дупка край гара Лакатник, Ритлите при с. Лютиброд и Искърския пролом. Средната част на Стара планина се простира между Златишкия проход на запад и прохода Вратник на изток. Това е най-тясната и най-висока част на Стара планина. От запад на изток тук се редят: Златишко-Тетевенският, Троянско-Калоферският, Шипченският, Тревненският и Елено-Твърдишкият дял. В Троянско - Калоферският дял се издига най-високият връх на Стара планина - в. Ботев - 2376 м. Тук склоновете са най-стръмни както на север, така и на юг. Скалите се изправят непристъпни и реките образуват в тях водопади.Най-високият от тях не само в Стара планина, но и в цялата страна е Райското пръскало със 125м височина. На изток билото постепенно се снижава и към прохода Вратник достига едва 1100 м. С най-голямо стопанско значение са Шипченският поход, прохода на Републиката и Елено-Твърдишкият проход. Известни природни забележителности са Големият и Малкият Джандем, Видимското пръскало и др. В източната част, Главната Старопланинска верига се раздвоява от долината на р. Луда Камчия, която единствена от старопланинските реки тече на изток към Черно море. Главното морфографско било се оформя от северния клон. Западно от пролома на р. Луда Камчия този склон се състои от Котленско-Върбишкия и Еминския дял, а южния клон започва със Сливенска планина (в.Българка - 1181 м) и на изток продължава в ниските Карнобатска и Айтоска планини. Сред природните забележителности тук най-известни са Сините камъни (Карандила) край Сливен и проломът на р.Луда Камчия. Предполага се, че Искърският и Лудокамчийският пролом са образувани в резултат от всичането на реките в издигащата се верига на Стара планина. Това означава, че реките Искър и Луда Камчия са по-стари от старопланинската верига. Такъв вид проломи се наричат антецедентни.
5. Климат Стара планина попада в умерено-континенталната климатична област. В по-голямата част от планината над 1000м.н.в. се формира типичен планински климат. Източните най-ниски дялове на планината и склоновете с южно изложение към Задбалканските котловини /на изток от Карловската/ се характеризират с преходно-континентален климат. За формирането на климата значение имат характера на въздушния пренос, особеностите на релефа в съседните райони, посоката на простиране на планината, както и нейната надморска височина и експозицията на склоновете. Средната годишна температура е в зависимост от надморската височина и експозицията на склоновете. Тя се изменя в широки граници от 13оС до- 4 оС. Средната януарска температура от минус 1о - 2 оС в подножните части, се понижава до –9 оС при връх Ботев в най-високата част на планината. Средните юлски температури се изменят в същата посока от 22оС до 7,5оС. Средномесечният максимум на температурата от месец юли в ниските части се измества през месец август във високопланинския район /над 1600 м. н. в./. Освен това по билото на планината месец октомври се явява по- топъл от месец април. Температурната амплитуда също показва зависимост с надморската височина, като намалява от 23оС в подножието до 17оС в най-високите райони. В зависимост от надморската височина е и количеството на валежите. В южното подножие на Стара планина, което попада под валежна сянка, количеството на валежите е около 550 мм до около 1000 мм във високите части. Във връзка с преобладаването на западни и северозападни въздушни маси, валежите са по-големи по северните склонове, в сравнение с южните на една и съща надморска височина. Преобладава умереноконтиненталният валежен режим. Летните валежи са максимални, месечното разпределение се характеризира с месечен максимум през май-юни, а минимални са зимните валежи със средномесечен минимум през февруари. В най-източните части на планината, поради малката надморска височина и влиянието на Черно море се наблюдава нарастване на зимните и пролетните валежи и намаляване на летните. Това определя преходността на климата в тази част. Продължителността на снежната покривка е от 1 до 7 месеца, средната й дебелина в среднопланинските и планински райони е от 30-50 см. Поради паралелното простиране на Стара планина е характерна проявата на падащи ветрове. Такъв е силният и поривист вятър, подобен на бора, който духа по южния склон при гр. Сливен. За западната част на планината е характерен местния вятър фьон.
6. Води Количеството и режима на валежите, величината на изпарението в съчетание със разнообразните фактори на постилащата повърхнина определят количеството, режима на речния отток и подземните води в Стара планина По-голямата част от Стара планина се явява главен вододел между Черноморския и Егейския басейн, което дава отражение върху речната мрежа, формирането и режима на оттока. Водосборните басейни на реките водещи началото си от Стара планина са малки и развити в стръмните северни и южни склонове на планината. Единствената по-значителна река, която има водосборен басейн развит изцяло в Стара планина е р. Луда Камчия. Макар и малки реките имат значителна водоносност, която показва изразена зависимост с надморската височина. Модулът на оттока в подножието от 5 л/с/к2м, достига 30 л/с/км2 в най-високите части на планината. Поради продължителното снегозадържане, обилните валежи и бързото им оттичане по стръмните склонове старопланинските реки се отличават с най-голяма водност в сравнение с реките в останалите планини при същата надморска височина. Реките във високите части имат снежно-дъждовно подхранване с максимум на оттока през май, а в среднопланинския пояс - дъждовно-снежно подхранване и отточен максимум през март - април. В най-ниската източна част реките се подхранват предимно с дъждовни води и максимумът на отока настъпва по-рано - през февруари. Река Луда Камчия показва максимален зимен отток с максимум през месец февруари и минимум през октомври. В карбонатните скали се формират напорни и ненапорни пукнатинни води. Най-значителен е басейнът на Искрецките карстови извори /среден дебит 2920 л/с/. Те са вторите по-големина групови извори в страната. Други по-значителни извори са Лакатнишкия - 660 л/с, Скакля - 255 л/с, както и карстовите извори във подножието на Врачанска планина /Бистрец, Бели извор и др/. В обсега на Стара планина разпространение имат и термалните води. Те са привързани към пет находища - Вършец, с. Бързия, с.Заножене и по протежение на Искърския пролом /Лакатник, Оплетня и др./.
7. Почви Изменението на климатичните условия и хидроложкия режим по склоновете на Главната Старопланинска верига е причина за височинното зониране на почвената покривка. По северните склонове на Стара планна се редуват кафяви горски, тъмноцветни горски и планинско-ливадни почви. Планинско-ливадните почви са образувани по най-високите заравнени била на Старопланинската верига (над 1800м). Речните тераси са заети с алувиално-ливадни почви. В ниските дялове на Източна Стара планина са разпространени канелени горски почви.
8. Растителност и животински свят В северните склонове на планината широко разпространение има букът, а в южните склонове дъбът и келявият габър. Иглолистната растителност е представена от смърч, бяла мура и лиственица.В най-високите райони значително разпространение имат храстите на хвойната В отделни райони са запазени и някои реликтни видове като бяла мура, силивряк, а по най-високите и труднодостъпни места в Средна Стара планина расте еделвайсът. В Берковския дял е запазена вековна гора от обикновен кестен. В горното поречие на р.Вит е разположен прочутия резерват с букова гора - Боатин, а в горното поречие на р. Бели Вит е известният резерват на иглолистна растителност /смърч, бяла мура и лиственица/ Царичина. Ендемични видове са българската къпина, балканска теменуга, старопланинска иглика и др, а в Източна Стара планина - айтоската ливадина и черноколевата тлъстига. В животинския свят преобладават средноевропейски видове, характерни за широколистния пояс - сърна, благороден елен, глиган, мечка, вълк, лисица, златка и др. Най-високият пояс се обитава от алпийски видове (дива коза). Голямо е разнообразието на птичия свят, влечугите, земноводните и насекомите. От птиците се срещат дроздът, малкият орел, горската зидарка, враната и др., а от влечугите - усойницата, смокът мишкар, слепокът. Старопланинската област се отличава с изключително разнообразна пещерна фауна - най-богатата в страната.
9. Природни ресурси Природните богатства на Стара планина са били използвани още от дълбока древност. От природните ресурси с най-голямо значение са горските, водните, рекреационните ресурси и др. Общият обем на водните ресурси в Стара планина е 6,3млрд.м3. Най- голям е обемът на водните ресурси на Средна Стара планина – 3,3 млрд.м3, като по-голямата част от тях се формират в северните склонове. Общият регулиран обем в Стара планина е 2 млрд.м3, което съставлява 32,4 % от водните ресурси на височинния пояс до 600 м.н.в. Значителни са регулираните водни ресурси в Източна Стара планина Водните ресурси на планината се използват за добив на енергия - Петроханската каскада, за водоснабдяване, балнеолечение и др. Значителни са водните запаси акумулирани в снежната покривка. Така например през март в пояса 1000-1600 м.н.в. се формират 240 млн.т3. снежни водни запаси, а в пояса над 1600 м.н.в. те значително намаляват 62 млн.т3. Почвените ресурси в Стара планина благоприятстват развитието на горското стопанство. Широко разпространение в Стара планина имат кафявите горски почви и техните разновидности. С най-добро плодородие и подходящи лесорастителни свойства се отличават тъмнокафявите горски площи. Поради биоклиматични, геоморфоложки и др. условия кафявите горски почви са покрити с гори. Малки площи от тях са вторично затревени и се използват за пасища. Съвсем ограничена е площта на нивите. Планинско-ливадните почви не би трябвало да се обработват, тъй като те са особено благоприятни за пасища. Широкото разпространение на широколистни и иглолистни гори е предпоставка за развитие на дърводобивната и дървообработваща промишленост. В по-голямата част от планината агро-климатичните условия /продължителност на вегетационен период, овлажнение, температурна сума и др./ не позволяват развитие на земеделието. Разпространение имат ливадите и пасищата, а над 1500 - 1600 м. н. в. са разпространени са само пасищата. По-благоприятни са агро-климатичните условия в Източна Стара планина, къдто продължителността на вегетационния период /температури над 10оС/ е 170-200 дни. Температурната сума е 3 000 - 3600 оС. Вегетационите валежи са малки - 350 мм, изпаряемостта е значителна /650-500 мм/. Поради това условията на овлажнение са неблагоприятни. Почвените ресурси се оценяват като слабо пригодени за селскостопанско използуване. Агро-климатичните и почвени условия в тази част на планината са подходящи за отглеждане на тютюн, картофи, ръж и др. по-малко взискателни към почвите култури. Стара планина предлага благоприятни възможности за развитие както на зимния, така и на летния отдих и туризъм.
10. Екологични проблеми Основните екологични проблеми са свързани с добива на полезни изкопаеми в Стара планина. Големи площи от територията й са нарушени /Чипровци, Своге, Кремиковци, Бухово, Челопеч, Елаците, Балканбас и др./ и превърнати в пустеещи земи. Сериозен е и проблемът с обезлесяването на южния склон на планината. Важен е и проблемът свързан с ниската първична продуктивност на стопанисваните букови гори. Те са с неколкократно по-малка продуктивност от тази в биосверните резервати “Стенето” и “Боатин”. По - нататъшният добив на дървесина е крайно нежелателен. Пътищата за разрешаване на проблемите са в прилагането на конкретни мероприятия, които да включват противоерозионни, залесителни мероприятия, рекултивиране на нарушените терени, пречистване на отпадъчните води и др. Природното разнообразие на Главната Старопланинска верига се опазва в национален парк (“Централен Балкан "), в резерватите ("Боатин”, “Царичина”, “Стенето”, “Джендема”, “Козята стена”) и защитени местности.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
География на България 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.