География на България


Категория на документа: География


ГЕОГРАФСКО ПОЛОЖЕНИЕ И ГРАНИЦИ НА БЪЛГАРИЯ
1. Същност и особености на географското положение. Географското положение изразява пространственото отношение на България спрямо други географски обекти /страни, региони, морета, протоци, големи реки и др./ с важно стопанско значение. Географското положение е системна категория и се състои от взаимосвързани и взаимозависими елементи /подкатегории/. Едни от подкатегориите се променят /икономогеографско и политикогеографското положение/, а други са относително постоянни /астрономическо, природно географско положение/. В пространствено отношение България се намира в Югоизточна Европа и в Североизточната част на Балканския полуостров. Тя е европейска, балканска, черноморска и дунавска страна. Това й географско положение я поставя на кръстопът спрямо Европа, Азия и Африка. Кръстопътното положение определя и нейното стратегическо място на политическата карта на Европа и Балканския полуостров, спрямо райони богати на суровини и световни пазари. Това определя и интереса на съседните държави, САЩ, Русия, Япония, страните от Западна Европа към нейната територия, както в миналото, така и на съвременния етап от нейното развитие.
2. Оценка на географското положение на България В зависимост от обектите, географското положение може да бъде астрономическо, природно географско, икономогеографско и политикогеографско положение. Астрономическото географско положение се определя спрямо главните земни координати - основния меридиан Гринуич и екваториалната окръжност. Чрез него се определят географската ширина /спрямо Екватора/ и географската дължина /спрямо Гринуич/. За астрономическото географско положение съдим по географските координати на крайните точки на България /табл.1/. Между тези точки по въздушна линия дължината на страната е около 520 км., а ширината - 330 км. Географската ширина поставя страната ни по-близо до Екватора, отколкото до полюса. Това определя и особеностите на природните условия на страната. България заема южната част на умерения климатичен пояс с влияние на субтропика. Положението й на прехода между два климатични пояса се отразява върху климата, почвите, растителността и животинския свят. Всички те се характеризират с много голямо разнообразие. Астрономическото положение обуславя и сравнително големия ъгъл на падане на слънчевите лъчи, което определя страната ни като слънчева. Географската дължина определя часовото време в което се намира България. Положението й спрямо Гринуичкия меридиан я поставя в обсега на Източноевропейското часово време. Географската дължина е свързана и с климатичните процеси /с преобладаващия западно-източен въздушен пренос и свързаното с него количество на валежите/. Природно географското положение е в тясна връзка с астрономическото положение и отразява отношението на територията на страната ни към големите физикогеографски обекти - океани, морета, плавателни реки, планински вериги, равнини и др. Водните обекти, оказващи влияние върху територията на страната, са Атлантически океан, Черно море и Средиземно море. Атлантически океан и Средиземно море имат голяма роля като климатичен фактор чрез циркулацията на океански въздушни маси, носени от Исландските и Средиземноморски циклони, формирани над тях. Влиянието на Средиземно море е определящо за формиране на климата в южните части на страната. Влиянието на Черно море е осезаемо в меридионална ивица с ширина около 40 км от брега. Това влияние определя специфичния черноморски климат, разнообразна флора и фауна. Река Дунав, като физикогеографски обект има значение за страната с водните ресурси, богатото видово разнообразие. Тези ресурси се използват за напояване, добив на електроенергия, промишлено водоснабдяване, риболов и др. Природно географското положение отразява и влиянието на планинските вериги, разположени извън територията на страната /Динарските планини и Карпатите/. Динаро-Пиндската планинска система изолира територията на страната ни от влиянието на Адриатическо и Западно Средиземно море, а Карпатите спират настъпващите от северозапад океански въздушни маси, като създават валежна сянка в Дунавската равнина. В заключение можем да кажем, че поради благоприятното природно географско положение на България от север на юг се наблюдава промяна в морфографските, климатични, почвени и растителни компоненти на природната среда. Това създава много благоприятни предпоставки за нейното стопанско развитие. Икономогеографското положение включва транспортно, търговско и туристическо географско положение. Изразява отношението на страната ни към обекти, имащи значение за икономическото й развитие /това са райони богати на суровини, пазари, международни магистрали, световни и икономически общности, икономически връзки със съседни страни/. Особено благоприятно е транспортното положение на България. Като част от Източна Европа, България се явява транспортен кръстопът и транзитна територия между Западна Европа, Близкия и Среден Изток и Средиземноморието. Тук се пресичат пътищата от ОНД към Южна Европа и Африка. През България преминават редица транспортни коридори: Германия – Чехия – Унгария – Румъния - България през Гърция и Турция /минаващ през "Дунав мост"/, Албания – Италия - бивша Югославия – Македония - България /свързва Адриатическо и Черно море/ и Рейн - Майн - Дунав. По тези транспортни коридори преминават международните магистрали от Западна и Централна Европа /през Белград – София - Свиленград/ за Близкия и Среден Изток /с клон до Багдат и Басра на Персийския залив/; от Балтийско море /през Москва – Киев – Букурещ – Русе - София - Солун/ за Егейско море и за Адриатическо море /София - Скопие - Драч/. С важно транспортно значение е пътят Кюстенджа – Варна – Бургас – Царево - Малко Търново - Истанбул. В транс европейската мрежа България е свързана чрез отсечките Берлин - Прага – Будапеща – София - Солун и Истанбул и отсечката Дуръс – Тирана – Скопие - София - Варна и Бургас. Основните транспортни направления, пресичащи страната се дублират с железопътни линии. Освен това широкият излаз на България на Черно море я свързва с всички причерноморски страни. То предлага изключителни възможности за развитие на транспортната и товаро-разтоварната дейност чрез големите заливи Бургаски и Варненски. Чрез река Дунав страните от Източна Европа се свързват с вътрешните водни пътища на Западна Европа. Значението й нарасна особено след завършването на плавателния канал Рейн – Майн - Дунав. По реката се извършват комбиниран пренос на товари по схемата река-суша и река-море. За нормалното функциониране на транспортната мрежа на страната значение имат и гранично-контролните-пропускателни пунктове /ГКПП / с митници. В страната сега те са 19 /по границата със Сърбия -5, с Македония - 3, Гърция - 2, Турция - 2, Черно море -2, Румъния - 5/. Търговското географско положение се развива през различните исторически етапи. В наши дни външната търговия е с европейска ориентация. Значително предимство ни носи членството в Световната търговска организация /есента на 1996г./, асоциирането ни към Европейския съюз, членството ни в Черноморската икономическа зона за сътрудничество и в икономическите организации на ООН. С важно стопанско значение са транзитните превози на хора, стоки и информация през територията на страната ни. Създадените безмитни зони в Драгоман, Видин, Бургас, Русе, Свиленград и Пловдив предоставят определени митнически и други облекчения, които стимулират развитието на търговията на територията на страната. Благоприятното кръстопътно положение на България е от особено значение за развитието й като туристическа страна от световен мащаб. Големи са възможностите за развитие както на транзитния, така и на активния международен туризъм с цел почивка. Предпоставка за това са значителните природни и културно-исторически забележителности. В прехода към пазарно стопанство, обаче, благоприятното туристико-географско положение не се използва достатъчно. Политико-географското положение на страната е нейното отношение с политическите общности. То отразява нейното политическо обкръжение. От него зависят границите, големината и националната култура на страната. Значението на съвременното военностратегическо и геополитическо положение трябва да се оценява в контекста на демократичните промени, настъпили в Източна Европа след 1989 г. След разпадането на Варшавския договор България търси нови пътища за осигуряване на военна и политическа сигурност, ново място в раздирания от конфликти Балкански регион. Новите военнополитически реалности изискват разработването на нова геополитическа стратегия на страната и утвърждаването на нови приоритети и принципи във външната и политика. Тя трябва да гарантира сигурност на нейните граници и добри взаимоотношения с нейните съседи. Сегашното геополитическо положение й носи нови предимства, особено след асоциирането й в Съвета на Европа /май 1992г./. Интегрирането на страната в евроатлантическите структури и европейското политическо пространство ще осигури политическа независимост и стопански просперитет на страната. От 1994г. започва изпълнението на инициативата “Партньорство за мир”, чрез която се преодолява съществувалата десетилетия военна конфронтация между Изтока и Запада. Пряко свързани с политико-географското положение са и политическите граници на България. Те са особена категория, която се налага като необходимост на съвременния етап на обществено-икономическо развитие. Държавните ни граници до 1989г. имаха по-скоро бариерен характер поради блоковото разделение и противопоставяне в Европа и света. Това доведе до външнополитическа и икономическа изолация на страната от развитите европейски държави, до обезлюдяване на крайграничните територии. След 1989г. политическите граници постепенно изменят своя характер и функции. От разделителни, те постепенно се превръщат в обединяващи, интегриращи интересите, капиталите и усилията на съседните държави, така както са отношенията между демократични държави. Общата дължина на българските граници е 2245 км. От тях 1181 км. са сухоземни, 686 км. са речни и 378 км. са морски. На север България граничи с Румъния. От устието на р.Тимок до гр.Силистра /470 км/ северната ни граница следи течението на р.Дунав. Към територията на страната принадлежат и 57 големи дунавски острови - Белене, Вардим, Богдан, Близнаци и др. Река Дунав създава големи възможности за развитие на водния транспорт. Тя е най-големият международен речен път, чрез който България се свързва със страните от Западна и Източна Европа. Това създава условия за оживени търговски връзки с тези страни. Дунавското крайбрежие създава възможност за развитие на редица промишлени отрасли, използващи вносни суровини и употребяващи много вода /производство на електроенергия, дървообработваща промишленост, химическа и др./. Във връзка с това е и голямото стопанско значение на пропускателните пунктове - фериботната връзка Видин - Калафат, Оряхово - Бекет, моста между Русе и Гюргево. Фериботният комплекс Оряхово - Бекет е най-големият ферибот в нашия участък на реката. Чрез него се осъществява най-пряка връзка между Солун и страните от Централна Европа. От 1994г. функционира и фериботна връзка между Русе и Гюргево на частното транспортно дружество “Комко”. В строителство е и фериботният комплекс "Лом - Раст”. Голямо е и стопанското значение на пристанищните комплекси в Лом, Видин и Русе. Чрез Ломското пристанище се осъществява транспортирането на внесените суровини и стоки за вътрешността на страната. Водите на р.Дунав се използват и за напояване. Изградени са редица напоителни системи - Видинска, Козлодуйска, Свищовска, Беленска и др. От коритото на реката се добиват инертни материали, много разнообразно е рибното богатство на реката. Дунавското крайбрежие е обект на вътрешен и международен туризъм, свързан с намиращото се близо до гр. Силистра езеро Сребърна и стари исторически крепости и селища. Сухоземната ни граница с Румъния преминава през Добруджа, започва от гр. Силистра и завършва до румънското село Вама веке, разположено на черноморския бряг /дълга 139 км./. Равнинният релеф на Добруджа позволява прокарването на шосейни и железопътни пътища. Тази граница се пресича от железопътната линия Разделна - Кардам – Меджидия - Унгени /най-късият път между България и ОНД/ и шосейния път Истанбул – Бургас – Варна - Констанца. Тук преминават електропровод от Украйна и газопровод от Русия. Основен проблем е транс граничното замърсяване на градовете Никопол, Русе и Силистра и замърсяването на водите на р.Дунав. За разрешаването му се ангажират редица правителствени и неправителствени организации, както и правителствата на двете страни. Проблем е и осигуряването на безопасна работа на АЕЦ Козлодуй. Перспективите за развитие на северната ни граница са свързани със създаване на условия за увеличаване на стокообмена чрез зоните за свободна търговия /Видин и Русе/ и подобряване на транспортната система през границата. Източната ни граница е изцяло морска. Започва от нос Картал /южно от Вама веке/ и завършва до устието на р.Резовска. Дълга е 378 км. Обхваща ивица от крайбрежните води с ширина 20км. Черно море има важно стратегическо значение. Чрез протоците Босфора и Дарданелите то ни свързва със Средиземноморието, а от там със Световния океан. Чрез Черно море се реализира 40% от вноса и 30% от износа на страната. По евтиния воден път се доставят в страната нефт, въглища, кокс, железни руди, дървен материал и др. По-голяма част от товаро-потока е от Русия и Украйна. Чрез ферибота Варна-Иличовск икономическите връзки се подобриха. Черноморското крайбрежие се превърна във важна промишлена зона. Развиват се отрасли на химическата промишленост, машиностроенето и др. Черно море е предпоставка за развитие и на риболова. Главни средища са Бургас, Варна и риболовната база в Созопол. Добиват се значителни количества сол, йодо-съдържащи водорасли и др. Черноморското крайбрежие предоставя отлични условия за развитие на туризма. Освен морска рекреация, тук има възможност и за организиране на медицински туризъм, леко водолазен спорт, риболов и др. Развитието на границата ни е свързано и с редица проблеми. На първо място това е тежкото екологично състояние на Черно море, предизвикано от големите реки Дунав, Днепър, Днестър и др. Немалък дял в замърсяването имат и отпадъчните крайбрежни води от наша територия. Поради ограничената самопречиствателна способност на морето, силно е намаляло рибното богатство, а промените в биоценозата заемат застрашителни размери. Освен това недостатъчни са транспортните връзки с вътрешността на страната, което довежда до недостатъчно използване на крайбрежните земи. Много сериозен проблем са свличащата, както и замърсяването на природните компоненти в района на Варна - Девня и Бургас. На юг България граничи с Турция и Гърция. Границата ни с Турция /259 км./ започва от устието на р.Резовска, като на запад следи нейното течение. Преминава по билата на Странджа и Дервентските възвишения, пресича р.Тунджа и при Капитан Андреево достига до р.Марица. Южната ни граница с Гърция /дълга 493 км./ започва от р.Марица, пресича р.Арда, завива на запад и преминава през поредица от родопски ридове, седловината Маказа, минава близо до връх Циганско градище, следи вододела на р.Арда и Въча с беломорските реки и притоците на р. Места. Пресича реките Доспат и Места, изкачва се по планината Славянка, преминава р.Струма /близо до Кулата/ и по билото на Беласица стига до връх Тумба. Въпреки пресечения релеф, през тази граница преминават важни шосейни и железопътни пътища. През Турската граница преминават транзитните превози между Западна Европа и Близкия Изток. Част от пътя от Белград за Одрин и Инстанбул е отсечката Свиленград - Капитан Андреево - Къпъ Куле - Одрин. Важно е значението и на международният път Констанца – Варна – Бургас - Малко Търново - Лозенград за Истанбул. Проходът Маказа и долините на р.Места и Струма създават добри възможности за връзка с Егейско море. На границата с Турция са изградени две ГКПП /при Малко Търново и Капитан Андреево/. През 1993 г. се постигна договореност за откриване на нов ГКПП между с.Лесово /южно от Елхово/ и Хамзабейли. Освен това съществуват и стари пътища, които могат да бъдат възстановени. Например линията от Ямбол и Елхово може да продължи до Одрин, както и пътищата по долините на р.Места и Струма. Отношенията ни с двете южни съседки днес придобиват нови измерения. Добросъседските отношения се развиват като отчитат новите политически реалности. Основен проблем е замърсяването на водите на р.Марица и техния транс граничен пренос. Във връзка с това, а и с регулирането на водите на р.Струма и Места се подготвят съвместни проекти. На запад България граничи с Македония и Сърбия. Границата е дълга 506 км. Започва от връх Тумба, пресича р.Струмешница, следи билата на планините Огражден, Малашевска, Влахина и Осогово, спуска се във Велбъжката седловина и достига връх Китка, пресича Крайщето, долината на р.Драговищица, следи билото на Милевска планина, пресича долината на р.Ерма, заобикаля Трънската котловина, пресича Руй планина, Завалска планина и долината на р.Нишава. Изкачва се по билото на Западна Стара планина, пресича седловината Връшка чука и се спуска по долината на р.Тимок. По нейното течение достига р.Дунав. На границата с Република Македония има изградени три ГКПП: при Златарево /Петрич - Струмица/, Станке Лисичково /Благоевград - Делчево/ и при Гюешево /Кюстендил - Крива паланка - Скопие/. До момента няма ж.п. линия, свързваща Македония и България. Предстои изграждането на такава между Гюешево и Куманово. Готов е участъкът Куманово - Беляковци. При Калотина границата се пресича от международната транспортна магистрала /жп и шосейна/ от Западна Европа през Белград и София за Истанбул и страните от Близкия Изток. Все още не се използват ефективно граничните пунктове между Кула - Зайчар и Брегово - Неготин. Не съществуват ограничения от българска страна за възстановяване на връзките между Белоградчик и Княжевац, Трън - Клисура и Драговищица - Босилеград. Свободната икономическа зона при Драгоман трябва да се използва по-ефективно в двустранните отношения между България и Сърбия. Крайграничните райони са с ниска степен на развитие на стопанската дейност, с лош демографски потенциал, с ниска степен на изграденост на социалната инфраструктура. Формирането на българската територия през вековете. В това отношение най-важната особеност, която дава отражение върху икономическото, политическото и културно развитие на страната е нейното кръстопътно положение /на границата между Европа и Азия/. Още по време на Първата Българска държава България изпитва влиянието на географския и исторически детерминизъм. Тя среща противодействието на Византия, която не допуска съществуването в съседство на друга държава. Това е една от причините за продължилото около два века византийско робство. Нова политико-географска обстановка на Балканите се създава след завладяването на Балканите и Южна Европа от турците. В продължение на векове България е в зависимост от османската феодална система, характеризираща се със силен централизъм. Ранно-феодалните отношения в Османската империя връщат българското обществено-икономическо развитие няколко века назад, което предопределя значителното и изоставане от Европейските страни. От края на XVIIIв. българското обществено развитие силно се влияе от т.н. Източен въпрос. Повече от два века Балканите и Европейския Югоизток са зона на съперничество между Русия и Западните Велики сили. Първият официален документ, който описва границите на българската държава е Султанският ферман от 1870 година. С него се създава българската екзархия. След Априлското въстание и Цариградската конференция /1876-1877г./ Великите сили очертават първите граници на българската народностна общност. След Руско-турската освободителна война /1877-1878г./ подписаният Санстефански мирен договор определя първите договорни, а същевременно и етнически граници на новата българска държава. В пределите на България са включени Южна Добруджа /до линията Черна вода - Мангалия/, Северна и Южна България и територията й възлиза на 160 хил.кв.км. На Берлинския конгрес /1878 г./ е подписан Берлинският договор, който разкъсва Санстефанска България на две части - Княжество България /включва Северна България и Софийско с площ 63 хил.км2/ и Източна Румелия /васална на Турция/. След Съединението на Княжество България и Източна Румелия /площ 98 хил.км2/, границите на България се признават от всички Велики сили. Така България остава без излаз на Егейско море. След Балканската война и Лондонския мир /1913 г./, Турция връща на България около 23 хил.кв.км., а Македония е поделена между Гърция и Сърбия. Към България са присъединени Пиринска Македония и Западните покрайнини. Територията й възлиза на 111 хил.км2. Неудовлетворението от крайните резултати на Балканската война предизвиква избухването на Междусъюзническата война. Тя завършва с поражение за България. Според решенията на Букурещкия мирен договор на България се отнемат Южна Добруджа /7700 кв.км./, Източна Тракия, Егейска Македония и Западните покрайнини. Територията й остава 103 хил.км2. Ньойският мирен договор отново разпокъсва страната ни, като от България се отнема Южна Добруджа /дадена на Румъния/, Западните покрайнини и Македония /присъединени към Сърбия/ и Източна Тракия /присъединена към Гърция/. По този начин от страната ни се отнемат около 50 хил.км2 площ, населена с българи. През 1940 г. към България се присъединява Южна Добруджа /според Крайовската спогодба/. Територията на България възлиза на 111 хил.км2. В периода 1941-1945 г. към България временно са присъединени Македония и Егейска Тракия, но след Парижкия мирен договор /1945г./ тези земи се връщат на Югославия и Гърция. Новата геополитическа ситуация на Балканите и в Европа след 1990 г. налага съществени промени в междудържавните отношения. Държавните граници и приграничните територии се превръщат в контактни зони на интензивно сътрудничество. В резултат на това се извършва процес на регионално /балканско/ и континентално /европейско/ интегриране на балканските страни, включително и България.

РЕЛЕФ НА БЪЛГАРИЯ
Същност и значение на релефа като природен компонент и природен ресурс Релефът е съвкупност от формите на земната повърхнина, които са различни по очертания, височина, произход и история на развитие. Той е предпоставка за развитие на останалите природни компоненти. Особено добре изразено е влиянието му върху климата. Стойностите на климатичните елементи /температура, валежи, ветрове и др./ са в тясна зависимост от посоката на простиране на релефните форми, от надморската височина, от експозицията на склоновете и др. Значително е влиянието му и върху формирането и режима на речния отток, състоянието на почвите и растителната покривка. Разнообразният релеф е предпоставка за развитие на редица отрасли на материалното производство и непроизводствената сфера. Равнините, низините и котловините са подходящи за стопанска дейност. Те предполагат развитието на високо механизирано селско стопанство. Благоприятни са и за изграждане на селища, шосейни и железопътни магистрали. Хълмистите и нископланински райони са предпоставка за развитие на горското стопанство и животновъдство. Високопланинският релеф като цяло е важна предпоставка за развитие на туризма, но затруднява развитието на транспорта.
Видове скали Скалите, изграждащи земната кора, са твърде различни по произход, възраст и минерален състав. Те са най-устойчивият компонент на природния комплекс. В България са разпространени трите основни вида скали: магмени /масивни/, седиментни /утаечни/ и метаморфни /преработени/. Магмените интрузивни скали са с палеозойска възраст, разпостранени са в Централно Средногорие, Западни Родопи, Рила, Пирин, Странджа, Осоговска планина /там те се наричат южнобългарски гранити/ и в Западна и Средна Стара планина /наричани старопланински интрузии/. Южнобългарските гранити представляват големи интрузивни тела /батолити/ с голяма степен на разкритие, разположени сред докамбрийски метаморфни скали. Старопланинските интрузии представляват интрузивни тела /плутонити/, характеризиращи се с големи различия в химичния състав. Ефузивни скали с мезозойска възраст са привързани към дълбочинните разломи на север и юг от Средногорието, а на места са в съчетание със седиментните скали /Средногорие, Сакар, Странджа/. Ефузивните скали с палеозойска възраст са със седиментно-вулканогенен произход и са разпространени предимно в Стара планина. В Източни Родопи /по-малко в Централни и Западни Родопи/ са разпространени ефузивни скали с терциерна възраст. Вторият основен вид скали – седиментните, са с различна възраст /палеозойска, мезозойска, палеогенска, неогенска/ и са повсеместно разпространени. През кватернера се образува най-младата скала в България - льос, разпространена в Дунавската равнина. Метаморфните скали са с допалеозойска /главно кристалинни шисти в Югозападна България/, палеозойска /гнайси, слюдени шисти, мрамори, широко разпространени/, мезозойска и неозойска възраст. Основните видове скали и тяхното териториално разпространение са във връзка с палеогеографското развитие на релефа.
Основни етапи в палеогеографското развитиe Релефът се формира в резултат на взаимодействието между ендогенните и екзогенни релефобразуващи процеси. Ендогенните процеси /чрез движенията на земната кора/ създават едрите форми на релефа, а екзогенните процеси ги разрушават и моделират. Движенията на земната кора са различни по посока, интензитет, направление и се проявяват с различна сила и продължителност. Така в продължение на дълъг период от време релефът на България се е променял. Обособяват се три главни етапа в неговото развитие : донеогенски, неогенски и кватернерен. Донеогенският етап. Образувани са главните тектонски единици, които изграждат земната кора - Мизийска плоча и отделни дялове на Балканидите. Започва формирането на седиментната покривка на Мизийската плоча, като този процес продължил и през следващите геоложки периоди. Проявявала се е активна магмена и вулканска на дейност и вместване в по-горните части на земната кора на отделни магмени интрузии. Топлолюбивата растителност през карбона е била подложена на овъгляване, като се образуват антрацитните въглища в Западна Стара планина /Своге/. Неогенски етап. През този етап варненското крайбрежие е било залято от плитко море, което по-късно залива почти цялата Дунавска равнина. В него се отлагат предимно варовици, мергели, глинести пясъци. През втората половина на неогена територията на страната е подложена на епейрогенни вертикални издигания, което довежда до образуването на отделни високо издигнати земекорни блокове на Стара планина, Витоша, Рила, Пирин, Беласица и др. Те били оградени от грабенови понижения, запълнени с вода. Такива плиоценски басейни се образуват във Видинско, Ломско, Плевенско и Русенско. Плиоценски езерни басейни са представлявали и Задбалканските котловини, котловините привързани към долините на Струма и Места, Горнотракийската низина, Бургаската низина, Ямболското и Елховското поле. В тях, заедно с процеса на седиментация, е протичало и фосилизиране на големи количества биомаса. Това довежда до образуването на дебели плиоценски наслаги от пясъци и глини и на лигнитни въглища в Ломската депресия, Горнотракийската низина, Софийското поле и др. Така в края на този етап са се оформили съвременните очертания на едрите форми на релефа. Кватернерен етап. През него окончателно се е оформил съвременният релеф. Поради потъване на черноморското и егейското дъно, съпроводено с диференцирани издигания, се активизира ерозията и заедно с всичането на реките изтича езерната вода и се образува съвременната долинна мрежа. През време на младия плейстоцен при преобладаващи североизточни ветрове върху стария разчленен релеф се извършва льосонавяване и се образува льосовата покривка. По това време, поради застудяване на климата, високите части на Рила и Пирин се заледяват. В резултат на разрушителната и акумулативна дейност на ледниците в тези планини се образуват редица ледникови форми. Най-важното събитие през този етап е появата на човека.
Главни морфоструктури По време на така наречения алпийски нагъвателен цикъл, при взаимодействието на големите литосферни плочи - Евроазиатска и Африкано-Арабска, се образува Алпо-Хималайският ороген. Това е станало в началото на мезозоя и продължава и днес. Територията на България попада в обхвата на северния клон на този ороген. Северният клон включва Карпатите, Балканидите и Голям Кавказ. Земната кора на територията на България е изградена от няколко тектонски единици: Мизийска плоча, Балканиди, Краищиди, Рило-Родопски масив и част от Сръбско-Македонския масив. Мизийската плоча е част от Евроазиатската плоча и изгражда земната кора между Карпатите и Предбалкана. В нейния обхват е разположена Дунавската равнина. Тя е относително стабилна и не е била засегната от интензивни нагъвателни процеси. В строежа й се разграничават фундамент и седиментна покривка. Фундаментът представлява силно нагънати допалеозойски и палеозойски скали, разкъсани от разломи, които образуват отделни земекорни блокове. Седиментната покривка е изградена от хоризонтално разположени утаечни скали с мезозойска и неозойска възраст. Дебелината на покривката е различна в различните части на плочата. Поради по-голямата дълбочина на фундамента в западната част, дебелината й надхвърля 10 хил.м, а в източната, поради по-високото му издигане /Североизточно българска подутина/, дебелината й е по-малка от 1000м. Балканидите представляват сложна нагъната система, формирана от края на палеозоя до неогена. Отличават се с интензивни нагъвателни процеси, внедряване на плутонични тела, активна вулканична дейност, хоризонтални и вертикални движения на земната кора с голяма амплитуда. Към тях през различните геоложки периоди са били присъединявани части от съседни области. Балканидите, в частта им Западен Предбалкан и Западна Стара планина, са изградени от гънкови структури /така наречения юротипен релеф/, образувани предимно през палеогена. Състоят се от домезозойски и мезозойски скали. Със сложен геоложки строеж се отличават и Централният и Източен Предбалкан. В края на долната креда и през палеогена са били подложени на нагъване. В резултат, върху мезозойските седиментни скали са били навлечени от юг по-стари палеозойски гранитни маси /Ботеввръшки гранитен навлак/. Главното образуване на междинните зони на Балканидите е станало през къснокредната епоха, а окончателно са моделирани в края на средния еоцен. В Източна Стара планина преобладават синклиналните гънкови структури, оформени от седименти с късномезозойска и терциерна възраст. Скалите, които изграждат Средногорието, са метаморфни и магмени с докъснокредна и къснокредна възраст. Крайщенската област има сложен гънково-навлачен строеж. Изградена е от метаморфни и магмени скали. През палеогена земната кора е била разделена от разломи с направление СЗ - ЮИ. В резултат на това са се образували грабенови понижения, изпълнени с млади седиментни скали. Рило-Родопският масив е изграден от система навлачни структури, съставени от магмени и метаморфни скали /гранити, гнайси, шисти, мрамори и др/ и оформени в края на ранната креда. След внедряване на гранитоидните плутонични тела в началото на палеогена той е бил подложен на разтягане и разломяване. Това води до образуване на понижения, изпълнени със седиментни и вулканогенни скали. Сакаро-Странджанската област се състои от няколко гънково-навлачни структури и е изградена от нагънати и метаморфозирани палеозойски, триаски и юрски магмени, вулканични и утаечни скали. Сръбско-Македонският масив обхваща Малашевска планина, Огражден и Беласица. Изграден е от метаморфни скали и вместени в тях отделни гранитни или гранодиоритни тела. По-голямата част от пониженията са линейно ориентирани и ограничени с разломи. Те са добре изразени в съвременния релеф и се наричат линеаменти. Крайщидният линеамент е система от неоген-кватернерни грабенови понижения с посока север-северозапад и юг-югозапад. Добре изразени са линеаментите по долините на р.Струма и Места. Задбалканският линеамент представлява верига от млади грабени със субпаралелна посока на простиране. Те са разпространени на юг от Стара планина, в обхвата на Задбалканските котловини. Горнотракийското понижение представлява обширна депресия, изпълнена с езерни неогенски и кватернерни утайки. Оформянето на линеаментите се е извършило едва след изграждането на основните черти в релефа на България.
Съвременен релеф Обща характеристика В морфографско отношение релефните форми показват голямо разнообразие. Характерно за релефа е редуването от север на юг на земи с равнинно-хълмист, планинско-котловинен, низинен и високопланински релеф. Преобладаващата посока на простиране е запад-изток, а второстепенно значение има посоката северозапад-югоизток. В посока запад-изток намалява и надморската височина на основните морфоструктури /с изключение на Дунавската равнина/. В зависимост от надморската височина територията на страната ни се поделя на пет хипсометрични пояси, като всеки от тях има свои характерни белези: Низинен /0-200 м.н.в./, който заема 31,5% от територията на страната. Обхваща части от Дунавската равнина, Горнотракийската низина, Бургаската низина, крайбрежната черноморска ивица и др. Равнинно-хълмист /200-600 м.н.в./, който заема най-голямата част от територията на страната - 41% и обхваща части от Дунавската равнина, Задбалканските полета /Карловско, Казанлъшко, Твърдишко и др/, част от котловинните полета на р.Струма /Благоевградско, Симитлийско/, част от земите на Източното Средногорие, средното поречие на р.Тунджа и др. Нископланински /600-1000м.н.в./, който заема 15,2% от територията. В него са включват сравнително високата част на Предбалкана, значителна част от Стара планина, Средногорието, планините в Крайщето, Рила, Пирин и др. Среднопланински /1000 - 1600м.н.в./, заемащ 9,8% от територията на страната. В него се включват части от най-високата част на Предбалкана, значителна част от Стара планина, средно-планинския релеф на Средногорието и др. Високопланински /над 1600м.н.в./, заемащ само 2,5% от територията. В него се включват най-високите части на планините в България. Следователно 2/3 от територията на страната се отнасят към ниския и равнинно-хълмист релеф. Средната надморска височина на страната е 470 м. Като цяло тя намалява от юг на север и от запад на изток.
Съвременни релефообразуващи процеси Съвременният релеф на България е подложен на въздействието на ендогенните и екзогенни процеси. От ендогенните процеси релефообразуващо е значението на: земетресенията и съвременните вертикални движения на земната кора. Земетресенията са резултат от освобождаването на енергия, акумулирана в различни нива на земната кора и мантията, в резултат на хоризонтално или вертикално разместване на литосферните плочи или отделни земекорни блокове. Територията на страната ни попада в Средиземноморската зона на Алпо-Хималайски ороген. За него е характерно непрекъснато взаимодействие между Евроазиатската и Африкано-Арабската платформа. Най-високо сеизмогенна територия е Преходната област. В нея се очертават няколко сеизмични огнища - Софийско, Пловдивско, Чирпанско и Ямболско. Други сеизмогенни области са Родопската /Кресненско огнище/, Черноморска /Шабленско огнище/. На границата между Старопланинската морфоструктурна област и Дунавската равнина се намира Горнооряховското сеизмично огнище. В нашата страна са се проявили едни от най-силните земетресения в Европа: Шабленското /1901г./, Крупнишко /1904г./, Ямболско /1909г./, Горнооряховско /1913г./, Софийско /1917г./, Чирпанско-Пловдивско /1928г./ и др. Значителни са щетите в България от земетресението във Вранча /1977г./. Земната кора на територията на страната е подложена на бавни съвременни издигания и потъвания. Като цяло съвременното издигане се проявява в обсега на позитивните форми на релефа, а потъването е характерно за негативните форми на релефа. Така например Бургаската низина и Ломската депресия потъват с около 1-2мм/год., а Западна и Средна Стара планина, западните части на Средногорието и Рило-Родопският масив се издигат с 2-3мм/год. Екзогенните процеси чрез своята разрушителна, транспортна и акумулираща дейност моделират големите морфоструктури. Техният интензитет и географско разпространение са свързани с проявата на зоналността и азоналността на територията на страната. Екзогенните процеси са: изветряне, денудация, ерозия, екзарация, абразия, дефлация, карстови процеси. Изветрителните процеси са най-интензивни във високопланинските райони на Рила, Пирин, Витоша, Стара планина. Там се проявява мразово изветряне, в резултат на което се натрупват големи количества скален материал. Под силата на тежестта той се придвижва по планинските склонове и се образуват каменни реки /Витоша/, сипеи и сипейни покривки /по южните склонове на Стара планина, Рила, Пирин/, каменопади и др. Денудационно-гравитационните процеси са в основата на образуването на свлачища и срутища. Свлачищата у нас са разпространени по Черноморското крайбрежие /свързани са с наклонените водоносни хоризонти към Черно море, с активизацията на процесите, свързани с морската абразия и с повишената сеизмичност на Варненското крайбрежие и Добружанското крайбрежие/, по Дунавското крайбрежие /Оряхово, Никопол, Тутракан/ и дунавските притоци, в Софийската котловина, Кюстендилската котловина, и др. Срутищата са характерни за стръмните и разломно обусловени склонове /Южностаропланински, Севернородопски, склоновете на Рила, Пирин, Осогово и др/. От ерозионно-акумулативни процеси е засегната 70% от територията на странта. Проявяват се чрез плоскостна и линейна ерозия. Те са най-силно проявени в обезлестните райони на Източна Стара планина, Сакар, Източни Родопи, Огражден и Малашевската планина. В резултат на ерозията се образуват речните долини с типичните си форми - ждрела /Триградско, ждрелото на Ерма, Вратцата и др/, каньони и проломи /Искърски и др/, както и ровините и доловете. В резултат на ерозионно-акумулативната дейност на повърхностно течащи води са образувани многобройни наносни конуси в подножията на планините. Абразионните процеси формират крайбрежието, съвременната брегова линия, подводния брегови склон и бреговата зона. Поради абразионните процеси по Черноморското крайбрежие, територията на страната бавно намалява. В най-северните части на българския черноморски бряг скоростта на преместване достига до 1 м/год. В резултат на абразионната дейност по крайбрежието е развит комплекс от осем морски тераси. В следствие на акумулативната дейност на морската вода се формират плажовите ивици и клифовете /между н.Шабла и н. Емине/. Карстовите процеси имат азонално проявление. От тях е засегната 25% от територията на страната, където широко разпространение имат карбонатните скали. В резултат на протичането им се образуват разнообразни карстови форми - кари, валози, ували, понори и др. Срещат се в Предбалкана, Западна Стара планина, Пирин, Западни Родопи , Сакар и др. Екзарационните процеси са свързани с рушителната и акумулативна дейност на ледниците. През плейстоцена Рила и Пирин са двукратно заледявани. В резултат се формира типичен ледников релеф с характерни форми: циркуси, трогови долини, морени. Дефлационните процеси се контролират от силата на вятъра. Типични форми са дюните по Южното Черноморие, льосонавяването в Дунавската равнина през плейстоцена, причудливи скални форми като скални групи, гъби, мостове.
Антропогенни изменения на релефа Разнообразната стопанска дейност води до изменения в релефа. Измененията в повечето случаи са природно обусловени /големи наклони на склоновете, разредена растителна покривка и др./, а стопанската дейност само активизира протичането на екзогенни процеси. От разрушителната стопанска дейност се образуват негативни форми на релефа /изкопи, кариери, котловани/, а от акумулативната дейност се образуват позитивни форми /насипи, табани и др/. Широко разпространение тези форми имат в Горнотракийската низина, Софийското поле и др.
Геоморфоложки области В съвременния релеф на България се обособяват следните геоморфоложки области: Дунавската равнина се простира от долината на р.Дунав на север до най-ниските ридове на Предбалкана на юг и от долината на р.Тимок на запад до Черноморското крайбрежие на изток. Формирана е върху южната част на Мизийската плоча. Нейната основа е изградена от силно нагънати допалеозойски и палеозойски масивни и метаморфни скали, припокрити от дебели мезозойски и неозойски седименти. Почти без прекъсване от края на палеозоя до неогена е дъно на воден басейн. Части от нея потъват /Ломската депресия/, а други бавно се издигат /Северобългарската подутина/. Дебелината на льосовата покривка постепенно намалява на юг /от 60-100м по Дунавския бряг - до 3-5 м при Предбалкана/. С нея са свързани и формите на релефа - льосови блюдца, вертикални откоси и свлачища, както и асиметрични и каньоноподобни /на р.Русенски Лом/ речни долини, алувиални крайбрежни низини /Видинска, Арчаро-Урсойска, Козлодуйска и др./, плата и възвишения /Плевенски, Поповски, Разградски, Самуилови и др./, алувиални острови. Дунавската равнина се поделя на три подобласти - западна, средна и източна. Старопланинската област се простира между Дунавската равнина на север и Преходната планинско-котловинна област на юг и от западната граница /долината на р.Тимок/ до Черно море. Представлява част от Алпо-Хималайската планинска система и гънковата структура на Балканидите. Включва Предбалкана и Главната Старопланинска верига. Предбалканът през мезозойската ера е част от геосинклинала, където се утаяват седиментни скали. През неозойската ера се нагъва от Алпийски тектонски цикъл. През кватернера се издига, образуват се денудационните заравнености и речните тераси. Скалите, които го изграждат, са седименти с мезозойска и неозойска възраст. Характеризира се с хълмист и ниско-планински релеф. Най високата точка е в.Васильов връх /1490 м./. Състои се от отделни успоредни помежду си ридове и планини. Между планинските ридове и по-големите долини са образувани добре обособени котловини. Изграден е от правилни антиклинални и синклинални гънки, които са изразени непосредствено в релефа. В надлъжните ридове и плата са всечени дълбоки проломи. Формите на релефа са представени от многобройни карстови форми, изветрително-денудационни форми, речни тераси, денудационни заравнености и ерозионни форми. Старопланиската верига е част от геосинклинала през мезозойската ера, където се утаяват седиментни пластове. През Алпийски тектонски цикъл се нагъва. През кватернера се издига и се образуват речните тераси и денудационни заравнености. Скалите, които я изграждат, са представени от палеозойски седиментен скален комплекс, палеозойски и мезозойски плутонити, мезозойски и неозойски седименти и метаморфити. Представлява широко отворена на север и североизток дъга. Стара планина се поделя на три части – западна, средна и източна. Високият релеф в западната и средна част е формиран върху гранитни скали. Тектонските структури са представени от силно полегнали на север гънки или навлаци, които в релефа се представят от стръмни склонове и скални откоси. Средната й надморска височина е 720м. Най-високият й връх е връх Ботев /2376 м/. Характерни форми на релефа са денудационните заравнености, речните тераси, карстовите форми, изветрително-денудационни, денудационно-гравитационни и ерозионни форми. Преходната планиско-котловинна област е разположена между Стара планина на север и Рило-Родопската област на юг. Тя е част от Балканидите и Крайщидите. Поделя се на следните подобласти: Задбалканските котловини, Средногорието, Крайщето, Горнотракийско-Тунжанска с Бургаската низина и Странджанско-Сакарска подобласти. Задбалканските котловини /Бурелска, Софийска, Саранска, Камарска, Златишка, Карловска, Казанлъшка, Твърдишка, Сливенска, Карнобатска, Айтоска/ имат ясно изразена орографска затвореност и обособеност. В посока от запад на изток надморската им височина постепенно намалява. Най-високата е Златишко-Пирдопската /750м/, най-ниска - Айтоската /80м./, а най-обширна е Софийската. Отделени са една от друга посредством напречни ридове – Гълъбец, Козница и др., които свързват Стара планина и Средна гора. Задбалканските котловини представляват грабени, оформени през неоген-кватернера чрез грабеновидно хлътване по Задбалканския разлом. Основните скали, които ги изграждат, са припокрити с плиоценски наслаги от глини и пясъци. Характерни релефни форми са наносните конуси, речните тераси и др. Средногорието е разположено между Задбалканските котловини на север и Крайщето и Горнотракийско-Тунджанска подобласт на юг. Включва планините, разположени западно от долината на р.Искър - Плана, Витоша, Люлин, Вискяр, Завалска, както и Средна гора и нископланинските ридове на Бакаджиците. Отличава се с мозаечна морфоструктура. Представлява част от геосинклинала през мезозойската ера, когато се утаяват дебели седиментни пластове. През Алпийския тектонски цикъл се нагъва, а през кватернера се издига. Тогава се образуват речните тераси и денудационни заравнености. Освен тях други характерни форми на релефа са речните проломи. За Витоша са характерни каменните реки и наносни конуси /по северния й склон/. Крайщето е разположено между Витошкото Средногорие на север и Рило-Родопската област на юг. Ихтиманска Средна гора служи за източна граница, а на запад то достига до държавната граница. Започва да се образува през мезозойската ера. Следва сложно тектонско развитие, съпроводено с трансгресии през цялото палеогеографско развитие на България. През палеогена се формират грабени и ровове. Представлява пъстра мозайка от планини и котловини, обособени в планински редици и котловинни ивици. Планините са изградени предимно от седиментни скали с мезозойска и неозойска възраст и метаморфити, а котловините са запълнени с акумулативни материали. Характерни форми са речните проломи, карстовите форми, акумулативните форми в котловините, ерозионните форми, речните тераси, денудационните заравнености и др. Горнотракийско-Тунджанската подобласт е разположена между Средногорието на север, Рило-Родопския масив на юг и Странджанско-Сакарската подобласт на югоизток. Представлява дълбок грабен, запълнен с неозойски наслаги. Характерни форми са акмулативните повърхнини и речните тераси. Днес низината бавно потъва. Доказателство за това е заблатяването в поречието на р. Марица. Странджанско-Сакарската подобласт е разположена в югоизточната част на страната. Включва планините Странджа, Сакар и Дервентските възвишения. Представлява нископланинска и хълмиста земя. Планините и възвишенията са изградени от допалеозойски и палеозойски масивни и метаморфни скали. Характерни форми за подобластта са денудационните заравнености, карстовите форми, речните тераси. Рило-Родопската област заема югозападната и южната част на страната. Представлява част от Македоно-Тракийския масив. Характеризира се с блоково-разломна структура. Изградена е от допалеозойски и палеозойски масивни и метаморфни скали и палеогенски масивни и седиментни скали. Характерни форми на релефа са денудационните заравнености, земните пирамиди, карстовите и глациалните форми. Поделя се на четири подобласти: Осоговско-Беласишката планинска редица, която включва планините Осогово, Влахина, Малашевска, Огражден и Беласица. Към нея се включва и разломната долина на р.Струма и привързаните към долината грабеновидни котловини. Планините представляват хорстове и са изградени от най-старите у нас масивни и метаморфни скали. Характерни форми на релефа са денудационните заравнености, проломите и наносните конуси. Някои учени считат, че този район от страната, на запад от р.Струма, попада в границата на Сръбско-Македонския масив. Рило-Пиринската подобласт обхваща Рила и Пирин и грабеновидната долина на р.Места с привързаните към нея Разложка и Гоцеделчевска котловини. Планините Рила и Пирин са хорстови планини. В Северен Пирин широко разпространение имат мраморите, а в Югозападен Пирин - плиоценските песъчливи наслаги. Най-висок връх на Пирин е вр.Вихрен (2914м.). Рила е най-високата планина на Балканския полуостров (вр.Мусала – 2925м.). Изградена е от допалеозойски и палеозойски скали. Важно значение за съвременния релеф има кватернерното заледяване. Характерни форми на релефа са денудационните заравнености, карстовите и глациалните форми, а в плиоценските наслаги - земните пирамиди /при гр.Мелник и с. Стоб/ . Западно-родопската подобласт е най-обширната блоково-разломна структура. Скалите, които я изграждат, са с допалеозойска и палеозойска възраст - гранити, гнайси, слюдени шисти, мрамори, риолити и др. Характерни форми на релефа са денудационните повърхнини, речните долини с речни тераси и ждрела, карстовите форми и др. Източно-родопската подобласт представлява морфоструктурно понижение, дълбоко разчленено от р.Арда и притоците й. Скалите са с допалеозойска възраст, широко разпространени са и делувиалните наслаги. Характерни са денудационните заравнености, речните тераси, скалните гъби и др.
Оценка на релефа като природен ресурс Различните видове стопанска дейност имат различни, често противоположни изисквания към геоморфоложките условия. За количествена оценка на релефа във връзка с обработването на земята се отделят няколко типа релеф. Низинен релеф, в който низинният хипсометричен пояс заема 70% от общата площ. Към него спадат предимнно Дунавската равнина и Горнотракийската низина. Средната надморска височина на този тип релеф е 130-170 м.н.в. Равннинно-хълмист тип релеф, в който хълмистите и равнини земи заемат 50% от общата площ. Към него спадат източната част на Дунавската равнина, земите в най-източната част на Преходната област и Източния Предбалкан. Средната надморска височина на този пояс е 200-290 м.н.в. Хълмисто-нископланински тип релеф, в който хълмистите земи заемат 70% от общата площ, а нископланинските - 30%, е развит в западната и средната част на Предбалкана, източната част на главната Старопланинска верига, Задбалканските котловини, Средна гора и Източните Родопи. Земите, отнесени към тези типове релеф, се характеризират с благоприятни условия за обработване. За целта не са необходими особени мероприятия за предпазване от почвена ерозия и използваната техника не се нуждае от специални приспособления. Изключение правят стръмните долинни склонове в Дунавската равнина, хълмистите райони, разположени на изток от р.Янтра и периферните склонове на котловинните полета. Особено благоприятни за обработване са льосовите плата и широките вододели на Дунавската равнина и слабо разчленените части на Горнотракийската низина. Планински тип релеф, в който нископланинският и среднопланинският релеф заемат над 70% от общата площ, е развит в западната и средна част на Главната Старопланинска верига, западната част на Преходната планинско-котловинна област, Осогово-Беласишката крайгранична област и Западните Родопи. Характеризира се със средна надморска височина 800-1000м. Високопланински тип релеф, в който високопланинският пояс заема 30% от площта му. Към него спадат високите планини Рила и Пирин. Средната надморска височина е около 1260м. Земите, характеризиращи се с двата тип релеф, са с неблагоприятни и твърде неблагоприятни условия за обработване на земята. Използването на селскостопанска техника в тези райони е почти невъзможно. Необходимо е прилагането на сложни и скъпи противоерозионни мероприятия на големи площи. Едновременно с това неблагоприятни за стопанска дейност са и останалите природни компоненти /климат, почви и др./. По отношение оценката на релефа по пригодност за промишлено и битово строителство, с благоприятни условия се характеризират районите с низинен и равнино-хълмист релеф. В някои части на тези райони се проявяват свлачищни процеси, които затрудняват строителството. Хълмистите и нископланински пояси на Предбалкана, Стара планина, Крайщето и др. се характеризират със средно благоприятни условия за строителство. При тях са необходими допълнителни инженерно-технически мероприятия за строителство. Неблагоприятни са условията за строителство в планинския и високопланинския пояс. Това са райони, където трудно се използва строителна техника, необходими са предварителни подготвителни, скъпоструващи работи . Релефът в съчетание с останалите физикогеографски компоненти в планинските райони е особено благоприятен за развитие на туризма, курортното дело и рекреацията. В планинските райони на страната има по-големи възможности за изграждане на язовири.
Екологични проблеми породени от стопанската дейност. Значителни екологични проблеми създават: изземването на скален материал от откритите рудници; нарушаване профила на релефа от изкопи, прекарване на пътни трасета и напоителни канали; натрупването на скален материал /табани, терикони и др/. Значителни екологични проблеми създават огромните изкопи и насипи в Марица-изток, Марица-запад, в Пернишки, Пирински, Бобовдолски, Бургаски и др. въглищни басейни, както и в Медет /котлованът е с размери 2300-1300 м и дълбочина 60-200 м/. Вследствие на това се нарушават големи площи от територията на страната. Общо нарушените площи в резултат на добива на полезни изкопаеми са 890 хил.дка. От тях най-голям дял се пада на площите, нарушени от минно-добивната дейност - 183 хил.дка.Пътищата за разрешаване на екологичните проблеми са свързани с конкретни мероприятия /залесяване, терасиране на склоновете, изграждане на баражи и отводнителни канали в определени участъци на склоновете, рекултивация на нарушените терени/ и солидна законова основа, която да гарантира опазването на природната среда /в частност и релефа/.

ПОЛЕЗНИ ИЗКОПАЕМИ НА БЪЛГАРИЯ
1. Значение на полезните изкопаеми. Видове полезни изкопаеми Полезните изкопаеми са природни минерални образования в недрата на земната кора. Поделят се на изкопаеми горива /основен източник на енергия/, рудни полезни изкопаеми /за добив на метали/ и нерудни полезни изкопаеми. Голямото разнообразие на полезните изкопаеми е свързано с различното по характер геотектонско развитие на нашите земи /земекорни движения, проява на магматизма и вулканска дейност, екзогенни процеси/. Полезните изкопаеми са природната база, върху която се развива цялото ни стопанство. Рудните полезни изкопаеми представляват суровинен източник за развитие на черната и цветна металургия, с голямо значение са и горивните полезни изкопаеми за развитие на металургията, енергетиката, химическата промишленост. Голямото разнообразие на нерудните полезни изкопаеми е база за развитие на химическата, порцелановата, циментовата и строителната промишленост. С други думи находищата на полезни изкопаеми определят до голяма степен териториалното разположение на промишлените отрасли. Поради това се налага извършване на икономогеографска преценка на полезните изкопаеми. Тя включва количествена и качествена характеристика на полезните изкопаеми и условията за техния добив. Количествената оценка включва оценка на техните запаси. Запасите биват промишлени, балансови и геоложки. Геоложки са всички запаси, които са проучени, но не са установени точно техните размери. Промишлени са тази част от геоложките запаси, които са добре проучени по количество и могат да се експлоатират при съвременните научно-технически достижения. Балансови са част от геоложките запаси, за които е доказана икономическата им ефективност. Те са утвърдени от държавната комисия по запасите за използване. Качествената оценка се извършва на базата на показатели, които са специфични за всеки вид полезни изкопаеми. Например, за горивните полезни изкопаеми това са: степен на въглефикация, калоричност, съдържание на влага и пепел и др. За рудните полезни изкопаеми - процентно съдържание на метал в рудата, съдържание на примеси и условия за експлоатация.
2. Развитие на геоложките проучвания в България Използването на някои находища на полезни изкопаеми е започнало отдавна. Първите сведения за рударска дейност датират от бронзовата епоха. Тази дейност се разширява през VII-VIв. пр.н.е., когато се добиват желязо, олово, сребро и мед. По-късното разработване на находищата на полезни изкопаеми е било свързано със социално-икономическото развитие на страната. След Освобождението в България започва проучването на отделни въглищни басейни и на редица находища на нерудни изкопаеми. В резултат на това се откриват находища на нефт, барит, гипс, каменна сол. В навечерието на Втората световна война започва по-сериозно проучване на находищата на железните руди. Преди това проучвания на железните руди е правила държавната концесия “Крумово” - Ямболско. След Втората световна война се установяват редица находища на руди на черните и цветни метали и нерудни изкопаеми. Започва проучването и на първите находища на нефт и земен газ.
3. Характеристика и географско разпространение на основните видове полезни изкопаеми Геоложкото и геоморфоложко развитие на страната ни предопределят закономерностите в географското разпределение на полезните изкопаеми. Всяка група полезни изкопаеми е привързана към определен вид скали, определени геоложки структури и морфоструктори. Например, в Дунавската равнина, която е платформа и най-широко разпространение имат седиментните скали, преобладават нерудните полезни изкопаеми. В нейната източна част на площ от 1800 км2 се установяват манганови рудопроявления със седиментно-вулканогенен произход. Тук са установени и находища на нефт и земен газ, както и големи находища на черни въглища. В Стара планина, като част от морфоструктурата на Балканидите, проявите на магматизма са довели до образуването на железни, полиметални, златни, медни руди, а седиментационните процеси - на черни и антрацитни въглища. В Средногорието са разположени находищата на медни, медно-молибденови, баритови и манганови руди, както и находища на нерудни изкопаеми - гипс, облицовъчни камъни и др. За Крайщето са характерни рудни находища на боксит, мед, живак, злато, а от нерудните - находища на барит и бентонитови глини. Родопската зона се отличава с оловно-цинковите находища, групирани в рудни полета, както и находища на хром, волфрам, молибден и др. Широко са представени и нерудните полезни изкопаеми - талк, азбест, магнезит и др. 3.1. Горивни полезни изкопаеми Те са основен енергиен източник. Срещат се в твърдо, течно и газообразно състояние. Калоричността на енергийните източници се оценява чрез така нареченото “условно топливо”: приравнява се към калоричността на черните въглища по формулата:, където X – количеството условно топливо (в тонове), H – количеството на енергийния ресурс (в тонове), Q – средна калоричност на енергоресурса, 294 KJ – топлината при изгаряне на 1 кг черни въглища. Въглищата са най-важният енергиен източник за нашата страна. Тяхното образуване е свързано със следните фази от геоложката история на земята - къснопалеозойска, юрска, къснокредна, палеогенска и неогенска. Условията на експлоатация на въглищните басейни зависят от тяхната възраст. По-старите находища са с влошени условия, обратно по-младите /неогенски/ находища се отличават с незначителна тектонска обработка. Това позволява прилагането на кариерен способ на експлоатация. В България са открити всички типове въглища, които според степента на въглефикация се поделят на антрацитни, черни, кафяви и лигнитни. Най-широко разпространени в България са лигнитните въглища. Лигнитните въглища са с ниско съдържание на въглерод /55 - 65%/ и ниска калоричност /1500-2200 кал/кг/. Те са с младотерциерна възраст, разположени са на малка дълбочина с дебели пластове. Характеризират се с високо съдържание на влага и пепел, което затруднява горенето и замърсяването на въздуха. Поради високата влажност те са трудно транспортируеми. Запасите им възлизат на 4,5 млрд.т. Най-големи са промишлените запаси на лигнитни въглища в Източномаришкия басейн /около 70% от запасите на страната или 3,2 млрд.т./. Въглищата са с калоричност 1450-ккал/кг., висока влажност /50-60%/ и високо пепелно съдържание /20-40%/. Въглищните пластове са със значителна дебелина /20-25 м./, което позволява добива да се извършва по открития способ. Западномаришкия лигнитен въглищен басейн е по-беден по промишлени запаси /170 млн.т. или 3,4% от запасите/. Въглищните пластове са с малка дебелина /1,4 до 2,5 м/ и са разположени на дълбочина 250-290 м. Всичко това налага подземна експлоатация, което довежда до значителното оскъпяване на продукцията. Въглищата в двата басейна са основа за развитие на промишлено-енергийния комплекс Марица-Изток и за добив на електроенергия в ТЕЦ Марица-Изток 3. Софийският лигнитен басейн обединява въглищата в няколко находища - Габер, Алдомировци, Станянци, Чукурово, мина Болшевик, Кътина. Общите му запаси са 840 млн.т. /20 % от запасите на лигнитни въглища/. Характеризират се със средна калоричност 1500-2500 ккал/кг, съдържанието на влага е 35-50%. Въглищата се намират на малка дълбочина, което позволява прилагането на кариерния способ за добив. Ломският, Самоковският и Елховскийт басейни са перспективни за разработка. Ломският лигнитен басейн е със запаси 277 млн.т., но поради неблагоприятните хидрогеоложки условия не се разработва. Елховският басейн също не се разработва поради високото съдържание на сяра във въглищата. Запасите му възлизат на 600 млн.т. Самоковският басейн е с 50 млн.т. запаси. По-малки са залежите на лигнитни въглища в Разложко /60 млн.т./, Кюстендилско /20млн.т./, Гоце Делчевско, Старозагорско. Кафявите въглища са с общи запаси над 300 млн.т. /6,7% от запасите в натура/. Бедни са на въглерод /55-60%/ и имат калоричност 300-5000 ккал/кг. В сравнение с лигнитните съдържат по малко влага - 15-20%. Мощността на пластовете е 1-30м., дълбочината им на залягане е голяма 150-1000м. Тя налага закрит добив, което оскъпява тяхата себестойност. Възрастта им е къснопалеогенска и неогенска. Кафявите въглища са съсредоточени в пет въглищни басейна с промишлени запаси - Бобовдолски /60%/, Пернишки /17%/, и Бургаски /18%/. Бобовдолският въглищен басейн има запаси около 190 000 хил.т. Въглищата са разположени на шест пласта с дебелина от 2-12 м. Отделят метан и са податливи на самозапалване. Пернишкият басейн е открит непосредствено след Освобождението. Въглищата са разположени на четири въглищни пласта с дебелина от 1 до 3м. Висококалорични са, но вече са на изчерпване. Кафявите въглища в Пиринския басейн са с високо качество, но залягат на голяма дълбочина и поради това са с голяма себестойност. Черноморският въглищен басейн, както и Николаевският имат ограничено значение. Черните въглища са високо калорични /5000-7000 ккал/кг/. Запасите им възлизат на 22 млн.т. /0,5% от запасите в натура/. Съдържанието на въглерод е 80-85%. Характеризират се с ниско съдържание на влага – 3-6% и пепелно съдържание е – 30%. Те са с мезозойска възраст. В резултат на високата степен на въглефикация са най-подходящи за коксуване. Около 85% от запасите са съсредоточени в Балканбас /разположен между Твърдица, Габрово и Сливен/. Въглищните пластове са от 3 до 8 на брой, силно натрошени, развити в сложна геоложка обстановка, което затруднява тяхната експлоатация. Много перспективен е Добруджанският басейн /1,2 млрд. т./, разположен на север от Балчик и Каварна. Въглищата са с висока калоричност /6000-7000 ккал/кг/, но се намират на дълбочина 1500-2700 м. Установени са над 60 въглищни пласта. Освен това експлоатацията се затруднява и от наличието на пет водоносни хоризонта. Много подходящи са за коксуване. Въглищата в Белоградчишкия басейн са без промишлено значение. Антрацитните въглища са с ограничени запаси /9 млн.т или 0,2% от запасите в натура/. Те са с най-висока степен на въглефикация /90% въглерод/ и калоричност - 6000 ккал/кг. Почти всички запаси са съсредоточени в Свогенския басейн /разположен в Мала планина на Старопланинската верига/. Образувани през карбона, въглищата в него са натрошени, което затруднява тяхната експлоатация. Анализът на географското разположение на въглищата показва, че промишлените запаси са съсредоточени предимно в Южна България. В тази част на страната е развита и въгледобивната промишленост. Тя от своя страна оказва влияние върху териториалното разположение на редица структуроопределящи отрасли. От друга страна, основните запаси са от нискокалоричните лигнитни въглища, което налага внос от няколко милиона тона годишно. В съответствие с промените в икономиката е необходима промяна в подходите за използването на наличните въглищни запаси. Необходимо е въвеждането на нови технологии за експлоатация, преструктуриране на част от рудниците, създаване на специализирани предприятия за добив, обогатяване и комплексно използване на въглищата. Нефтът е важен енергиен източник. В България 43% от територията е нефтогазоносна. Първото нефтено находище е открито през 1951 г. при с.Тюленово. По-късно са открити находищата при Горни и Долни Дъбник /Плевенско/. По-значителни нефтени находища са тези при Долни Дъбник, Горни Дъбник, Луковит, Гостиля, Бърдарски геран, Кнежа, Гиген. Нефтът е с ограничени количества. Най-голямото находище на природен газ се намира при с.Деветаки /Ловешко/ - 1 млрд.м3. По-малки са находищата при с.Чирен /Врачанско/ и Долен Чифлик /Варненско/. Почти всички находища са на изчерпване и се използват като резервоар за внасяния газ. Като перспективна зона се очертава шелфовата зона на Черно море, където в момента се извършват проучвания. Американската компания “Тексако” и английската “Ентърпрайз” през 1993 г. откриха находище на природен газ край н.Галата, което е перспективно за експлоатация. Добиваните количества на нефт и природен газ като цяло са недостатъчни. Поради което е необходим ежегоден внос от няколко милиона тона нефт и няколко милиона м3 природен газ. 3.2. Рудни полезни изкопаеми Рудните полезни изкопаеми се делят на руди на черни метали и руди на цветни метали. Рудите на черни метали са железни, манганови, хромови и др. От тях с най-голямо значение са железните руди. Доказаните общи запаси на железни руди са 295 млн.т., от които 169 млн.т. лимонитни /съдържание на желязо 30% /, 52 млн.т. сидеритни /24% желязо/, 31 млн.т. хематитни /44% желязо/, 13 млн.т. магнетитни и 30 млн.т. бедни на метално съдържание руди. Основният добив на железни руди е съсредоточен в Кремиковското находище /93% от запасите на железни руди или 250 млн.т./, разположено в южните склонове на Софийска Стара планина. Главен руден материал е сидеритът, съдържа още хематит, лимонит, пирит, халкопирит, галенит и др. Средното съдържание на желязо е около 30%. Това обуславя обогатяването на рудата, което я прави с висока себестойност. Железнорудното тяло се намира на малка дълбочина, което дава възможност за открит добив. Останалите находища с промишлен характер са в Троянско, в района на Монтана /Мартиново - 37,8% и Чипровци - 28,5%/. Желязната руда в Чипровци е с ограничени запаси, ниско метално съдържание - 28,5% и наличие на вредни примеси. Това я прави неизползваема. Находищата в Крумово и Дряново са закрити, поради изчерпване на запасите. В Родопите са открити железни руди, подобни на тези от Кривой рог и Курската магнитна аномалия. Открити са и други по-малки находища на желязна руда - хематит в Странджа и Бухово, магнетити - Бургаско и др. Недостатъчното количество и ниското съдържание на метал налагат внос на желязна руда. България е много богата на манганови руди /84 млн.т. запаси/. Рудите са образувани през олигоцена при активна вулканска дейност. Характеризират се с ниско метално съдържание. Най-известно находище на манганова руда е Варненското /по долината на р.Батова, край с.Игнатиево, с.Бяла и с.Оброчище/. Известни са и находищата при с.Пожарево - Софийско. В Кремиковското находище запасите на манган са 15 млн.т. В България не са доказани големи запаси на хромова руда. Известни са находищата при Добромировци /Смолянско/, Джебел /Кърджалийско/, Каменяне и Яковица в Източни Родопи, които са без промишлено значение. Средното метално съдържание е 10-30%. Рудите на цветни метали са представени от оловно-цинкови, медни и полиметални руди. Широко разпространени в България, но с много ниско метално съдържание. Поради това се налага тяхното обогатяване, при което металното им съдържание се увеличава значително - до 30-40%. Находищата на оловно-цинкова руда /около 150 млн.т./ са съсредоточени в Източни Родопи /70% от запасите/ - Лъки, Рудозем, Златоград, Ерма река/, Средна гора /18% от запасите/, Стара планина /8% от запасите/. В Родопската рудна зона са съсредоточени около 46 находища и произходът им е свързан с вулканската дейност през олигоцена. В рудните жили преобладават металите пирит, титанит и др. Малко съдържание на метал - до 3%. По-високо е металното съдържание на находището при Устрем. Находищата в Стара планина са комплексни и добива на руда е свързан с прилагането на сложни технологии. Медни руди /150 млн.т/ се добиват в Медни рид /Бургаско/, Медет и Асарел /Панагюрско/. Залежи са открити и в Етрополския балкан - Елаците и при с.Челопеч /Софийско/. Находищата в Средногорието са образувани в резултат на магманата дейност през горна креда. Находища на молибденова руда са открити в Старозагорско и Кюстендилско, в Искърския пролом /с.Бов/, на антимон - в Благоевградско, на волфрам – във Велинградско. В страната има находища на полиметални руди, съдържащи кадмий, кобалт, злато, сребро и др. България е относително богата на уранова руда. Находищата й са предимно в Северозападна България - Искърски пролом и Югозападна България. 3.3. Нерудни полезни изкопаеми В България нерудните полезни изкопаеми са широко разпространени и много разнообразни по минерален състав /над 60 вида, от които 35 намират приложение в промишлеността и строителството/. С национално значение са гипсът, каолинът, баритът, каменната сол, кварцовите пясъци, огнеупорните глини и др. Гипсови находища са установени в Северозападна България /Кошава, Гомотарци, Златен рог/, където са съсредоточени 88% от запасите/ и Старозагорско /Раднево, с.Ковачево и с.Гледачево/. Общите запаси се изчисляват на 140 млн.т. Находищата имат лещовиден пластов характер. Образувани са през кредата. Най-големи са запасите на варовици във Врачанско и Русенско, характерни със добрите си качества. Варовици още се срещат в Троян, Тетевен, Габрово, Велико Търново и др. Каолинът е широко разпространен в Североизточна България, под формата на пясъци, които изпълват негативните форми на кредните варовици. Там са установени около 80 млн.т. запаси. Най-голямото находище на барит е край Стара Загора, на второ място е Кремиковското баритно находище. Баритът в находището в Стара Загора трябва да се обогатява, а запасите на Кремиковското находище са ограничени. Много ценни, но с ограничени запаси са огнеупорните глини, срещат се в Пернишко и Плевенско. Най-широко разпространение имат керамичните глини /Трънско, Троянско и др./. Находища на каменна сол има край Провадия и Омуртаг. Запасите им се изчисляват на 50 млн.т. В Кюстендилско и Плевенско са съсредоточени значителни запаси на фосфорити. Широко в България са разпространени мраморите /Пирин, Западни Родопи, Сакар, Странджа, Берковска планина и др. С промишлено значение са и други нерудни суровини като перлит, трас /Кърджалийско/, флуорит /Санданско и Асеновградско/, слюдите, графитът /Родопите/, магнезитът /Пловдивско/. Значение имат и чакълите и пясъците, които са повсеместно разпространени. Нараства значението на зоолитите /Бургаско/ и др.
4. Оценка на полезните изкопаеми, като природен ресурс. България има ограничени енергийни и минерални ресурси. Каменните въглища са в ограничени количества и разпространени в малки по площ въглищни басейни. Природните условия не са благоприятни за развитие на високоефективен добив. Ниската ефективност на добива се дължи освен на неблагоприятните природни условия и на лошата организация и техническа база. Преобладават лигнитните въглища, като те залягат на малка дълбочина, но са с високо пепелно съдържание и ниска калоричност. Това ги прави пригодни за използване преди всичко като енергийно гориво в ТЕЦ. Значителни количества от тях във вид на брикети се използват и от населението. Много малки са количествата от антрацитни въглища, които могат да се използват в металургията. През 1995г. са добити 30 830 хил.т., като от тях 27 449 хил.т. са лигнитни въглища., кафяви – 3 187 хил.т., черни - 170 хил.т. и антрацитни - 24 хил.т. За задоволяване на нуждите от твърди горива се внасят такива - от ОНД /около 2-3 млн.т./. Добиваните количества нефт и земен газ задоволяват незначителна част от нуждите на страната /около 50 хил.т./, а те възлизат на 10-12 млн.т./годишно. Рудите на черни метали /с изключение на мангановата руда/ също са в ограничено количество, което налага техния внос. За нуждите на металургията се внасят от ОНД над 1млн.т. желязна руда. Това води до оскъпяване на металургичното производство. Единствено по отношение на нерудните полезни изкопаеми нуждите на България са задоволени. От това, че България разполага с ограничени енергийни и минерални ресурси, произтичат редица важни проблеми за икономиката ни. Налага се внос на енергийни и минерални ресурси и провеждане на нови геологопроучвателни работи. Наблюдава се несъответствие между качествените характеристики на суровините и възможностите на съответните предприятия за тяхното рационално и пълноценно използване. Съществуват много нерешени проблеми с качеството на техническото оборудване и осигуряване на безопасността при закритите рудници. Металното съдържание на повечето руди е ниско, което оскъпява продукцията. Затова е необходимо въвеждане на нови технологии с цел комплексно използване на рудите и извличане на всички полезни компоненти. Чуждестранни фирми проявяват интерес и готовност за инвестиции в тази сфера.
5. Екологични проблеми, породени от експлоатацията на полезните изкопаеми Екологичните проблеми, породени от експлоатацията на полезните изкопаеми са възникнали още в древността, но особено се заострят през последните десетилетия във връзка с бързото развитие на икономиката ни. Годишно в България се използват над 600 млн.т. невъзстановими ресурси. Степента на тяхното използване е много ниска, което е причина за непрекъснато увеличаващото се количество отпадни продукти. Най-висок дял от огромното количество натрупани твърди отпадъци има въгледобивът и енергетиката, следвани от добива на нерудни и строителни материали и от рудодобива и цветната металургия. Създадените огромни изкопи и насипи във всички въглищни басейни променят хидрогеоложките условия и създават условия за свлачищни процеси. В районите с подземен добив се създават условия за обрушване на скалните маси. Лошото качество на лигнитните въглища довежда до широко обхватно замърсяване на околната среда. Вследствие добива на полезни изкопаеми в страната са нарушени /около 890 хил.дка/ и замърсени с тежки метали значителни площи. Налице е прекомерна експлоатация на невъзобновимите минерални суровини, което довежда до тяхното изтощаване. В същото време не е решен въпросът за извличането и преработката на съпътстващите рудодобива ценни компоненти. Концепцията за устойчиво развитие на икономиката ни предполага при експлоатацията на енергийните и минералните ресурси минимално да се нарушава природната среда, като се спазват определени екологични норми и изисквания. Възстановяването на природната среда в резултат на експлоатацията на полезните изкопаеми се постига чрез рекултивиране на нарушените терени, усъвършенстване на законодателството и др.

КЛИМАT НА БЪЛГАРИЯ
1. Същност и значение на климата Климатът представлява многогодишният режим на времето, характерен за дадено място в зависимост от географската му обстановка. Метеорологичното време представлява физичното състояние на атмосферата над дадена територия и то се характеризира чрез стойностите на метеорологичните елементи /температура на въздуха, облачност, атмосферни валежи, вятър и др./. Времето се мени непрекъснато, но за продължителен период се наблюдават повтарящи се типични условия на метеорологичното време. Те характеризират климата на този район. Климатът е много важен природен компонент. Той определя формирането и измененията в останалите природни компоненти/ речен отток, почви, растителността и др./ Климатът е и важен природен ресурс. неговите особености определят развитието на земеделието, рекреацията и др.
2. Фактори за формиране на климата Климатът на България се формира под влиянието на комплекс от фактори - географски /географско положение и релеф /, радиационни / слънчева радиация / и циркулационни / атмосферна циркулация и циклонална дейност /. 2.1. Географски фактори Географското положение на България в Източната част на Балканския полуостров определя проявата на различни климатични влияния: от запад, югозапад и изток на Атлантически океан, Средиземно море и Черно море, от северозапад и североизток на континенталната част на Европа, влиянието на пустинните и полупустинни райони на Северна Африка и Предна Азия /посредством континенталните тропични въздушни маси/ и влиянието на Арктика/ посредством арктичните въздушни маси/. Тези многообразни климатични влияния могат да се групират като морски /океански / и континентални. Най-голяма е климатообразуващата роля на Атлантически океан над който се формират богати на влага въздушни маси. Преносът им над Европа и Балканския полуостров става главно чрез дейността на Исландските циклони и Азорските антициклони. Поради това влиянието на Атлантически океан се наблюдава през цялата година. През лятото то определя хладно и дъждовно време, а през зимата - нахлуването на океански въздушни маси, съпроводени с обилни снеговалежи и относително по-меко време. При намаляване на това влияние през лятото настъпва засушаване и горещини, а през зимата продължителни и по-остри студове. Климатичното влияние на Средиземно море се чувствува по осезателно в южните райони на страната. Това климатично влияние е свързано с пренос на въздушни маси, формирани над Средиземно море и такива формирани над пустинните и полупустинни райони на Северна Африка или от средната и северна част на Атлантически океан, но променили своите физични свойства над морето. Преносът на въздушните маси най-често става чрез средиземноморските циклони. Те се проявяват най-силно през студеното полугодие, ето защо средиземноморското климатично влияние е най-добре изразено през преходните сезони и зимата. Климатичното влияние на Черно море е ограничено. Проявява се в тясна ивица с ширина 40-60 км. навътре в сушата. Това се обуславя от малката му водна площ и разположението му на изток от територията на страната. По този начин формираните или трансформирани над него въздушни маси се отнасят предимно на изток. Неговото влияние е по-чувствително през летния сезон, когато добре изразена е денонощната смяна на бризовата циркулация. Значителното влияние на континенталните въздушни маси се определя от положението на България спрямо Атлантически океан, Средиземно и Черно море от една страна, а от друга от разположението и спрямо Динаро-Пиндската планинска система и Карпатите. Това и разположение благоприятствува преноса на континентални въздушни маси. Динаро Пиндската планинска система изолира Балканския полуостров от климатичното влияние на Адриатическото и Западното Средиземноморие, видоизменя в някои случаи настъпващите към изток средиземноморски циклони, като изменя тяхната структура, интензитет и скорост на преместване. Карпатите спират настъпващите от северозапад океански въздушни маси, поради което по-значителните валежи падат по северозападните склонове. Широката отвореност на територията ни към североизток също обуславя континенталното климатично влияние. От тази посока безпрепятствено нахлуват континентални въздушни маси, формирани над Източна Европа. За засилване на континенталните черти на нашия климат допринася и обширната територия на Балканския полуостров. Тя обуславя формирането на термични антициклони през зимата, а през лятото застояващия се въздух над нея се нагрява и придобива черти близки до тези на континенталните тропични маси. Релефът на България оказва многообразно влияние върху климата. Това се дължи на неговата мозаечна структура. За формирането на климата от значение са както позитивните, така и негативните форми на релефа. Но ролята на позитивните форми е по-значителна. Планините оказват влияние върху климата с надморската си височина, посоката на простиране, изложението на склоновете и др. С най-голямо климатично значение са Стара планина. Положението на Стара планина, почти през средата на територията на България, относително голямата и надморска височина, обстоятелството, че се издига на пътя на преобладаващия атмосферния пренос, насочен от северозапад и североизток и от югозапад и югоизток, обуславят по-голямото количество на валежите по северните склонове, по-високите зимни температури /с 2 - 2,5оС/ в Южна България, студените падащи ветрове, проявяващи се по северната ограда на Задбалканските котловини. По северните склонове на планината се проявява сухият и топъл вятър фьон. Следователно Стара планина се явява климатична граница, която предизвиква значителни различия в климата в Южна и Северна България. Високите планини Рила, Пирин, Родопите, Беласица и Осогово с надморската си височина имат значение за трансформирането на въздушните маси проникващи от северозапад и юг. При северозападни нахлувания на въздушни маси тези планини забавят преминаването им на юг. Валежите по северни склонове на планините оказва влияние върху характера на времето в Горнотракийската низина и котловинните полета , разположени на север от Рила, Пирин, Беласица и Осогово. От друга страна тези планини спират нахлуващите от юг топли въздушни маси, като това влияние се наблюдава само по долините на р. Струма и Места и седловините на Източни Родопи. Влияние върху климата оказват и котловините, долинните разширения и по-големите долини. В тях през зимата се образуват инверсии, характерни за затворените и дълбоки котловини на юг от Стара планина /Средногорието и др. / 2.2. Радиационни фактори Количеството и режима на слънчевата радиация се обуславя от географската ширина и режима на облачността в България. От географската ширина зависят височината на Слънцето по пладне и продължителността на деня и нощта. Географското положение обуславя сравнително равномерното разпределение на тъмните и светли часове през денонощието и относително голямата височина на Слънцето над хоризонта. От друга страна сравнително малката облачност в извънпланинските земи е благоприятна предпоставка за по-продължително и по-интензивно слънчево греене. За географската ширина на която се намира България е възможно слънчево греене 4400 - 4500 часа годишно. Поради облачността действителното слънчево греене е 2100-2400 часа годишно. Средногодишната стойност на сумарната слънчева радиация е 350 -400 кал/см2., с максимум през юли. Тогава средната сумарна радиация за едно денонощие надминава 600 кал./см2. По южното черноморско крайбрежие тя надхвърля 670 кал/см2/ден. Средните годишни стойности на радиационния баланс са положителни /46-56 кал/см2/.. През декември и януари в Северна България те са отрицателни или близки до нулата. 2.3. Циркулационни фактори Циркулационният режим също се определя от положението на България в югоизточната част на Европа и ролята на активните атмосферни центрове на действие в югоизточната част на Европа. През течение на годината в България нахлуват арктични въздушни маси, въздушни маси на умерените ширини и тропични въздушни маси. Тези въздушни маси водят началото си от определени географски огнища, които се намират над океана и сушата. Арктичните въздушни маси са характерни за студеното полугодие / с честота два-три случая на месец/. Нахлуването им е свързано с чувствително застудяване на времето. Обикновено абсолютната минимална температура в средната и високопланинска част на планините се наблюдава след адвекция на арктичен въздух. С тези нахлувания са свързани първите значителни застудявания и слани., а във високите части на планините се формира първата снежна покривка. Адвекцията на въздушни маси на умерените ширини /океански и континентални/ е характерна през цялата година /92% от всички случаи/. С по-голяма честота са континенталните въздушни маси, нахлуващи от север и североизток. Те са бедни на влага и не предизвикват валежи. През лятото водят до повишаване на температурите, а през зимата, обратно – до намаляването им. От запад и северозапад, обикновено нахлуват океански въздушни маси, които са богати на влага и предизвикват значителни валежи. През лятото нахлуването им е свързано с понижаване на температурите, а през зимата, обратно - със повишаването им. Тропичните въздушни маси /континентални и океански/ нахлуват от юг и югозапад и представляват 3% от всички нахлувания. През лятото континентални въздушни маси нахлуват от изток и североизток. Океанските тропични въздушни маси са валежоностни за разлика от континенталните, които се отличават с голяма сухота. Нахлуването на тропичните маси през зимата обуславя повишаване на температурата, падане валежи придружени с гръмотевици. Валежите са предимно от дъжд, но понякога пада и мокър сняг. При силна замърсеност на тропичния въздух от пустинен прах падналия сняг е оцветен. Континенталният тропичен въздух обуславя високите температури през лятото и намаляване на хоризонталната видимост. Особено високи са температурите когато нахлуването на тропичен въздух е съпроводено с фьонов ефект. Дейността на активните атмосферни центрове в Европа /циклонални и антициклонални/ се изразява главно в преноса на въздух с различни физични свойства и различен произход. Някои от тези центрове обуславят времето в България през цялата година. Това са Исландския минимум и Азорския максимум. Други имат значение за времето в България само през студеното полугодие. /Средиземноморския минимум и Източноевропейския максимум/. Циклоните и антициклоните зараждащи се в тези центрове пренасят въздушни маси с различни свойства. За климата на България значение имат исландските циклони. Те се движат по направление запад-югоизток. Преминаването им на север от България е свързано с влошаване на времето и падане на оскъдни валежи. Преминаването им през територията на България е свързано с образуването на мощна облачност и падане на обилни валежи. През лятото времето чувствително се захлажда. Средиземноморските циклони имат най-голямо значение за климата на южните райони на страната през зимното полугодие. Те обуславят есенно-зимния максимум на валежите, проявяващ се в южните райони на страната и южното Черноморие. Чрез тях на север проникват тропични въздушни маси, които водят до резки затопляния на времето. При движението си на югоизток от север прониква студен въздух, причиняващ общо и силно застудяване, съпроводено със силни ветрове по Черноморското крайбрежие и Източна България. Антициклоните обикновено обуславят ясно и тихо време.
3. Характеристика и териториално разпределение на основните климатични елементи. 3.1. Температура на въздуха Температурата на въздуха се обуславя от една страна от радиационния и топлинен баланс и влиянието на въздушни маси с различни термични свойства, а от друга от влиянието на релефа и близостта до водни басейни. Средногодишната температура на страната е между 10о и 14оС, като преобладаващи са стойностите между 11о и 12оС. Тя показва ясно изразена зависимост с надморската височина. В планините с нарастване на надморската височина топлинните условия се влияят от условията в свободната атмосфера и над 2300 м.н.в. средногодишната температура е отрицателна /връх Мусала –2,9оС/. В равнинните и хълмисти земи на Северна България най-ниската средномесечна температура се проявява през м.януари /-1,4о и -2,0о С/, а в Южна България /извън обсега на котловинните полета/, средно-януарската температура е между 0о и 1-2оС. В планинските райони /1000-1200м./ и котловинните полета средните януарски температури са –2о и –4оС. Във по-високите височинни пояси средномесечният минимум се измества през февруари, като средномесечните февруарски температури са между -8о и -10оС. На връх Мусала температурата е -11,6оС. По Черноморското крайбрежие средномесечните януарски и февруарски температури са положителни. По северното крайбрежие те са 0,8о – 2оС, а по южното 2,4 - 3,2оС. Най-високите средномесечни температури са характерни за месеците юли-август. Те са в порядъка 21 – 24оС. Извънпланинските райони на север от Стара планина са със средни юлски температури около 22оС, а низините и хълмистите земи на юг от нея се характеризират с температура 23 – 24оС. В планинските райони / 1000-2000 м./ тя е 12 – 16оС, а в районите с височина над 2300 м.н.в. - 5 – 8оС. Така за Северна България са характерни средногодишни температурни амплитуди около 23 – 25оС, за Южна България – 22 – 24оС и за Черноморското крайбрежие – 20 – 22оС и планинските райони – 16 – 19оС. Абсолютните минимални температури са измерени не в планините, а в котловинните полета, където в условия на интензивни термични инверсии са отчетени най-ниските температури в България - Трън /-38,3оС/,Севлиево /-35,4оС/. Абсолютната максимална температура е измерена в Горнотракийската низина - Садово /45,2оС/, следвана от тази в Бойчиновци /45оС/. 3.2.Влажност на въздуха Влажността на въздуха зависи от преобладаващият атмосферен пренос, от вида, температурата и влажността на почвата, от условията на изпарение и др. Абсолютната влажност се характеризира с ясно изразен годишен ход, определен от хода на температурата на въздуха. Най-ниски са стойностите и през месец януари, като за извън-планинските райони те са 4,5 - 6,5 102 Ра, а за билните части – 2,3 - 2,8 .102 Ра. Максимумът на абсолютната влажност с изключение на Черноморското крайбрежие е през юли – 15 - 20 .102 Ра. С нарастване на надморската височина абсолютната влажност бързо намалява. Относителната влажност е с минимални стойности през месеците юли-август/ 55-77% /, като за извънпланинските райони най-ниски са стойностите и за Петричко-Санданския район /53-54%/, а най-високи са за Черноморското крайбрежие /70-75%/. Максимални стойности относителната влажност достига през декември - над 80%. Със специфичен режим се отличават високопланинските била, където максимумът на относителната влажност е през пролетта, а минимумът - в началото на лятото. Дефицитът на влажността се характеризира с най-ниски стойности през зимата /0,3-2.102 Ра/, а най-високи през лятото /6-13.102 Ра/. През топлото полугодие с най-голяма сухота на въздуха са земите в Южна България /части от Горнотракийската низина,Петрич,Сандански и др./. Във височина стойностите му намаляват и по планинските била достигат 1,3-3.102 Ра. 3.3. Облачност Облачността се характеризира с добре изразен годишен ход. В извънпланинската част с най-значителна облачност се характеризира месец декември /7 - 7,5 десети/. В планинските райони максималната облачност се измества към пролетта, като в по-ниско разположените райони тя е през март, а в по-високо разположените - през май. Минималните стойности на облачността се проявяват през юли-август. В планинските райони облачността е по-голяма /5 - 5,5 десети/ от извън планинските /2,4 - 3,5 десети/. С относително по-голяма облачност се отличават предпланинските части на Стара планина и хълмисто-платовидната част на Североизточна България. Годишната амплитуда на облачността във високопланинските части е по-малка от 3,5 десети, като се увеличава и за извън планинските територии е 4,5 десети и по южното Черноморие достига 5 десети. През студеното полугодие преобладава слоестата облачност, а през топлото - кълбестата облачност. С най-малка средногодишна облачност се характеризират долината на р. Струма /южна част/, югоизточната част на Родопите и югоизточната част от долината на р. Марица /4 - 4,5 десети/. В останалата извънпланинска част средногодишната облачност е между /5,5 - 5,7/, а във високо-планинската част /6,3 - 6,7 десети/. Средногодишната облачност в България е по-малка от тази на континента Европа, но по-голяма от средногодишната облачност на южните континенти. 3.4. Валежи Главните фактори, които определят образуването, количеството и режима на валежите са атмосферната циркулация, влиянието на постилащата повърхнина и вертикалното и хоризонтално разчленение. Валежите са неравномерно разпределени по територията на страната. Средногодишните валежи се изменят в широки граници - от 500-550 мм /Дунавската равнина и Горнотракийската низина/ до 1000-1400 мм във високопланинските райони. Най-малки са валежите в североизточните райони на Дунавската равнина, на изток от линията Силистра-Генерал Тошево-Варна. На 30-40 км на юг от р. Дунав, средногодишната сума е 500-550 мм., а в останалата част от равнината достига до 600-700 мм. По Черноморското крайбрежие валежите са сравнително малки /450-500мм/, на юг от Маслен нос те бързо нарастват и при Резово достигат 794 мм. Вертикалното разпределение на валежите освен от надморската височина се определя и от орографските особености, изложението на склоновете и др./. В планините /докъм 2000 м.н.в./, валежите нарастват, но интензитетът на това нарастване е различен. Най-голямо е изменението на валежите по северните склонове на Централна Стара планина, където на 500 м.н.в., валежите са 800мм, а на 1000-1100 м.н.в те са по-големи от 1000мм. В Рила и Витоша същото количество валеж пада на височина 1600-1800м.н.в. Над 2000м.н.в. количеството на валежите намалява /връх Ботев- 1153 мм,връх Мусала - 1126мм./. Вътрешно годишното разпределение на валежите в отделните части на страната е много разнообразно. Дунавската равнина, Предбалкана и части от котловините в Преходната физикогеографска област се характеризират с умерено-континентален валежен режим. Той се характеризира с максимум на валежите през май-юни и минимум през февруари. Южните крайгранични райони на Източните Родопи, източната част на Горнотракийската низина и Странджа се характеризират със средиземноморски валежен режим - с максимум на валежите през ноември-януари и минимум през август. Между областите с двата валежни типа се намира преходна зона, в която валежните максимуми и минимуми се редуват през три месеца. Малката площ на страната е предпоставка за смесването на двата главни валежни типа, поради което се проявяват и вторични максимуми и минимуми на валежите в цялата страна. В резултат на територията на страната могат да се обособят три области по отношение на вътрешно годишното разпределение на валежите - област с добре изразен континентален режим /главен максимум през май-юни, главен минимум през август-септември/, област с преходен валежен режим /максимум през май,ноември и минимум февруари, август/ и област със субсредиземноморски валежен режим /максимум през ноември-декември и минимум през юли-август/. В България ежегодно се формира снежна покривка. Тя е непостоянна и показва значителни изменения в хоризонтална и вертикална посока. В ниските части на страната снежната покривка се задържа в периода декември-март, а по Черноморското крайбрежие и земите на юг от Стара планина тя се проявява в периода януари-февруари. Изолирани валежи от сняг могат да се проявят и през други периоди от годината /ноември, април и др./. В тези райони почти не се формира трайна снежна покривка. Поради честите преходи на температурата на въздуха над 0о С, тя се стопява неколкократно. Продължителна и дебела снежна покривка се формира в планинските и високопланинските райони. В районите с н.в. 1000-1500 м тя има трайност 4-5 месеца, а над 2000м - от 7 до 9 месеца. 3.5. Ветрове Ветровете в България по посока, честота и скорост показват голямо разнообразие. Преобладаващи са ветровете от западната четвърт на хоризонта. Това се дължи на влиянието на господстващия през цялата година западно-източен атмосферен пренос. През зимата в Дунавската равнина и Горнотракийската низина преобладават западните ветрове. В района на Предбалкана и част от задбалканските котловини и билните части на планините преобладават северозападните ветрове. В източните райони преобладаващи са североизточните ветрове. По долините на Струма и Места ветровете се преориентират, следвайки меридионалните посоки на техните долини. През лятото нараства честотата на северозападните ветрове и те са преобладаващи. В централната и източна част на Дунавската равнина и по оста на Горнотракийската низина преобладаващи са пак западните ветрове, а в планинските райони - северозападните. През зимата по билото на Стара планина, северните и северозападни ветрове имат най-високи скорости / 13 -14 м/с /. С по-малки скорости са вторите по честота североизточни, източни и югоизточни ветрове / 12,5 -13,5 м/с /. В Родопите северозападните ветрове са с най-голяма скорост / 8-10 м/с /, а по Черноморското и Добруджанско крайбрежие - северните и североизточни ветрове / 7-8 м/с /. Под влияние на орографията се формират местни ветрове. Фьоновите ветрове са сухи, топли и се проявяват често и основна предпоставка за тяхното възникване е взаимодействието между орографските препятствия и добре оформените във височина южни въздушни потоци. Скоростта на вятъра е от 10-30, а понякога и над 40 м/с. Друг силен, падащ, но студен вятър се проявява по южното подножие на Стара планина. Той носи местните наименования - Сливенски, Маришки, Горен. Образува се при прехвърлянето през Стара планина на студен въздух проникнал от север, северозапад или североизток. Характеризира се със скорост 20-30 м/с. Този бора подобен вятър причинява големи щети на селското стопанство. Планинско - долинните ветрове са с ограничен климатичен ефект. Те са периодични ветрове, като през деня духат от полето към планината, а през нощта - обратно. Най-добре проявени са през топлото полугодие, когато условията за възникване на значителни термични контрасти са по-благоприятни. Положителен ефект от тяхната проява е подобряване качеството на замърсения въздух в промишлените райони, разположени в подножието на планините. При северозападни нахлувания се проявява местен вятър по долината на р. Дунав - Кошава. Бризовата циркулация се проявява над крайбрежните райони на Черно море. Дълбочината на проникване на дневния бриз по южното крайбрежие е 40-60 км, а по-северното , значително по-малка. Средната скорост на дневния бриз е 3-5 м/с, а на нощния /континентален/ бриз 2-3 м/с. През лятото морският бриз освежава въздуха, понижава температурата и повишава влажността.
4. Неблагоприятни климатични явления Като особени или опасни атмосферни явления се определят мъглите, градушките, сланите, вихровите бури, поледицата и др. Мъглите по своя произход са радиационни, адвективни и адвективно-радиационни. Характерни са за студеното полугодие /с максимум през зимата и минимум през лятото/. В планинските райони се наблюдават през цялата година. В Дунавската равнина /без Добруджа и долината на р. Провадийска/ и в Горнотракийската низина средният брой дни с мъгла е 30 - 57 дни. Добруджа и черноморското крайбрежие /без Балчик и Бургас/, долината на р.Струма и Места се характеризират с среден брой дни с мъгла – 10 - 30, а планините - от 50 до 291 дни. Продължителността им е различна - от няколко часа до 10 и повече денонощия. За зараждането, състоянието, гъстотата и продължителността на мъглите от антропогенен произход, освен формите на релефа, голяма роля играят и аерозолите от промишлен и битов произход. Тези антропогенни мъгли са характерни за големите градове и промишлени центрове. Градушките са свързани с адвекция на силно неустойчив и богат на влага въздух. Характерни са за топлото полугодие /с максимум през май-юни или юли/. Те са предимно с локален характер и засягат територии във вид на ивица. Райони с особено чести и вредоносни градушки са Северозападна България, западната част на Горнотракийската низина, долината на р. Струма, Източни Родопи. За борба с тях са организиран полигони за изкуствено въздействие върху мощната гръмотевично- дъждовна облачност. Сланите са свързани с отрицателните стойности на температурата на въздуха и в много случай се говори за вредоносен мраз. Според своя генезис те се разделят на радиационни, адвективни и адвективно-радиационни. Радиационните слани са характерни за негативните форми /котловини, долинни разширения и др/. Те са краткотрайни и със слаба интензивност. Адвективните мъгли и мраз са характерни както за ясно и тихо време, така и за облачно и ветровито време. Проявяват се както през ранна есен, така и през късна пролет. Адвективно-радиационните мъгли имат голямо разпространение. За извънпланинските райони най-ранните дати на поява на сланите са през първата половина на септември, а най-късните през втората половина на ноември. По Черноморското крайбрежие поради термичното влияние на Черно море най-ранните дати са през втората половина на ноември. Във вътрешните части на страната средните дати за поява на първите есенни слани са в края на септември, а средните дати за последните слани - средата на април. Поледиците се наблюдават в началото и края на зимата, но най-изразителните поледици се наблюдавани през зимните месеци. Те се образуват след значително и продължително затопляне и валежи от дъжд, последвани от нахлуване на североизточен студен въздух. Поледиците довеждат до обледяване на предметите и причиняват значителни щети при натрупване над тях на трайна снежна покривка. Вихровите бури са рядко явление и винаги са свързани с преминаване на фронт. Проявяват се в планинските райони. Особено силни и вредоносни са вихровите бури на Витоша /14.06.1956г./ и в Западни Родопи /29.05.61г./.
5. Климатични области В зависимост от териториалното проявление на климатичните елементи и влиянието на климатичните фактори страната ни се поделя на пет климатични области. Умерено-континентална климатична област. В орографско отношение е твърде разнообразна. Обхваща крайдунавските низини, хълмистите райони до Стара планина, най-източните части на Стара планина, Ихтиманското Средногорие и високите котловини на Крайще. Климатът и се формира от преобладаващото влияние на континентални въздушни маси на умерените ширини и такива формирани над Балканския полуостров. От северозапад и запад /по рядко от север и североизток/ нахлуват трансформирани океански въздушни маси. Наблюдава се и нахлуване на тропичен въздух, както и на арктичен през студеното полугодие. Тази климатична област има най-добре изразени континентални черти на климата, като континенталността намалява от север на юг. Средните януарски температури са –2о до –3о, а средните юлски температури - 25о, 26оС. Средногодишната температурна амплитуда има големи стойности 25о – 26оС. В тази област са отбелязани най-ниските зимни температури в България /- 38,3о в Трън /, както и много високи летни температури – 45оС в Бойчиновци. Валежите са неравномерно разпределени през годината. Годишната сума на валежите от 500-600 мм в Дунавската равнина, достига до 800 мм в Предбалкана и котловинните полета. Ясно изразена е тенденцията на нарастване в посока юг и във височина. Характеризират се със максимум през лятото /средномесечен максимум през юни/ и минимум /средномесечен минимум през февруари / през зимата. Изключение прави Западната част на Дунавската равнина, където летните валежи се доближават до зимните. Валежите от сняг са през периода декември-март, а във високопланинските части на Предбалкана - от средата на ноември до средата на април. Преобладават дните с валеж от дъжд. Преобладават западните и северозападни ветрове, а през пролетта и зимата преобладаващи са източните ветрове. В Дунавската равнина те могат да бъдат с много висока скорост. Често явление са и фьоновите ветрове в Дунавската равнина и Софийското поле. Преходно-континентална климатична област. Обхваща Горнотракийската низина, северната половина на Тунджанската област, източната половина на Задбалканските котловини, Благоевградската котловина. Атмосферната циркулация и орографията определят специфичните черти на тази област. Преходния характер на климата се проявява в по-високите зимни температури /средна януарска температура от –1о до -0,8оС/. Януарските температури се характеризират с известна неустойчивост. Възможно е да се повиша до 20оС, а така също и да спаднат до –25о дори –30оС. Тези ниски температури се появяват обикновено едно две денонощия след нахлуване на студена въздушна маса. Характерни са и ранните есенни и късните пролетни слани. Средномесечната юлска температура е около 24оС, а средногодишната температура надхвърля 12,5оС. По-ниски са и годишните температурни амплитуди - около 23оС. Годишната валежна сума е 550-600 мм, а в района на Горнотракийската низина тя е под 500мм. Вътрешно годишното разпределение на валежите се характеризира с два валежни максимума /летен и есенно-зимен/ и два минимума /февруари и август/. Снежната покривка е неустойчива, като почти не се осъществява постоянно и непрекъснато снегонатрупване. Преобладават западните и северозападните ветрове, а през пролетта и лятото в източните части на Горнотракийската низина се проявяват източните и североизточните ветрове. Като цяло общите черти на климата в тази област са по-благоприятни в сравнение с умерено-континенталната климатична област. Преходно-средиземноморската климатична област. Обхваща долините на реките Струма /на юг от Кресненския пролом/ и Места /на юг от пролома Момина клисура/, Арда, Източни Родопи и Странджанското черноморско крайбрежие. Климатът се формира под въздействието на трансформирани тропични въздушни маси и такива на умерените ширини. Средната годишна температура е 13о - 13,5оС. Средната януарска температура е положителна – 1о - 20С, а средната юлска температура – 24о – 250 С. Годишната температурна амплитуда не надхвърля 23о – 240С. Областта е с положителен радиационен баланс през цялата година. Режимът на валежите /с есенно-зимен максимум и летен минимум/ е характерен за средиземноморския тип климат. Периодът на засушаване не е така продължителен и максимумите и минимумите на валежите са относително по-слабо изразени. Годишните валежни суми са между 500-600мм, а в южната планинска част достигат до 700-1000мм. Снежната покривка е много непостоянна, задържа се 1-2 дни, по долините на Струма и Места тя се образува веднъж на няколко години. Черноморска климатична област. Обхваща меридионална ивица с ширина 20-40 км. на запад от брега на Черно море. Климатът тук се формира освен под влиянието на атмосферната циркулация, характерна за тази част на Балканския полуостров и под влиянието на Черноморския басейн. В областта, както и при преходно-континенталната област се преплитат две климатични влияния - на континента Европа /от северозапад и североизток/ и средиземноморско от югозапад. Континенталното климатично влияние е по-силно изразено в северната половина, средиземноморското - в южната половина. Черно море от своя страна допълнително трансформира нахлуващите над него въздушни маси и формира специфичен климат. Той не може да бъде отнесен нито към преходно-средиземноморския, нито към преходно-континенталния климат. Специфичния черноморски климат е по-мек въпреки липсата на планински прегради. Благодарение на Черно море адвекциите на студени континентални или арктични въздушни маси не се проявяват така остро. Средната януарска температура е положителна - 0,80С /за северното крайбрежие/ и 3,20С /по Южното Черноморие/. Средните годишни температурни амплитуди са най-ниски за страната /20о – 210С/. Областта се характеризира с най-слаби валежи. Така например в Добруджа те не достигат 500 мм, но в южната част нарастват на 900 мм. В северната част зимната и лятна сума на валежите се изравнява, като на места преобладава лятната сума. В южната част /на юг от н. Емине/ зимната сума на валежите е винаги по-голяма. В зависимост от термичните условия снежната покривка в северната част се задържа 2-4 седмици, а в южната 4-5 денонощия. През лятото преобладава бризовата циркулация, която са заражда благодарение на откритата водна площ и денонощния режим на температурата. През зимата преобладаващи са северните и североизточни ветрове. Понякога тяхната скорост надхвърля 30 м/с. Планинска климатична област. Обхваща районите с надморска височина над 1000м. Характеризира се с по-ниските температури, малка температурна амплитуда, голяма облачност и валежи, продължителна и устойчива снежна покривка, ниско атмосферно налягане, висока относителна влажност, силни ветрове. Средногодишната температура е над 0о С, но над 2300 м н. в. тя е отрицателна /връх Ботев - –0,60С, вр.Мусала - до –30С/. Максималните средномесечни температури настъпват през август, а минималните – през февруари. Средните януарски температури на височина 1200 - 1300м са от -3,5о до -4,50С, а на височина 1180-1900м - са от –6о до –70С. В най-високите части на планините средните януарски температури достигат до –100С. Средната годишна сума на валежите е 800-1000 мм. Най голяма е тя през пролетта в по северните планински райони, а в южните - през зимата. Периодът със снежна покривка обхваща от 5 до 9 месеца. По билата на планините духат много силни ветрове - скоростта им достига до 30 м/с. Въз основа на измененията на климатичните елементи различаваме нископланински климат /до 1000м/, среднопланински /до 1800 м/ и високопланински /над 1800м/.
6. Климатични ресурси Като климатични ресурси се разглеждат онези елементи на климата и свойства на въздушната среда, които могат да се използват пряко в практиката. Те се определят като енергийни, биоклиматични, рекреационни, агроклиматични. Комплексът от климатичните условия в страната има значение за развитието на селското стопанство. Характеристиките на местния климат са определящи при подбора на селскостопанските култури. За развитие на земеделието от особена важност е познаването на температурните суми на ниво 5 и 10 градуса, както и продължителността на периодите с температури над тези граници и тяхното географско разпределение. Периодът в извънпланинските райони с температури над 100С е с продължителност 200-230 дни, а температурните суми достигат до 3400-40000С. Тези показатели показват, че в България могат да се отглеждат и редица култури като втори култури. От значение за селското стопанство е и количеството на валежите през вегетационния период. Установено е, че в по-голямата част от страната валежите съвпадат с продължителността на този период. От значение за селското стопанство са и твърдите валежи, които се акумулират във вид на снежна покривка и се използват през месеците на вегетация на растенията. Рекреационните ресурси са свързани със стойностите на всички климатични елементи. За страната ни тези ресурси се оценяват като огромни. На този етап, обаче те не се използват пълноценно. Биоклиматичните ресурси са тези, които могат да се използват за лечебни цели и влияят благоприятно върху здравето на човека. Както и при рекреационните ресурси страната ни е богата на биоклиматични ресурси.
7. Антропогенни промени на климата В България под влияние на стопанската дейност са настъпили промени в стойностите и режима на някои климатични елементи. Поради липса на системни локални наблюдения засега могат да се правят само някои предварителни изводи за отделни райони на страната. В София се наблюдават явления, които показват наличието на “остров на топлина” в централната част на града.Той е свързан с по-високите температури в центъра на града в резултат на стопанската дейност, което оказва влияние върху кондензацията на водни пари и проявата на мъгли и градския бриз. Вероятно това климатично явление се проявява и в другите големи градове, но затворената котловина в която е разположен градът, създава условия за по-добра проява на това антропогенно климатично явление. Освен това е доказано влиянието на градския релеф върху посоката и скоростта на вятъра /увеличават се дните с тихо време в централната част в сравнение с крайградските територии/. Дейността на човека влияе и върху количеството и вида на облачността и валежите. Над София е установено локално увеличение на валежите, което се дължи главно на възникващите конвективни движения на въздуха под влияние на градския релеф и допълнителното затопляне на въздуха над София. В някои райони се наблюдава обратна тенденция на намаление на валежите над големи промишлени райони. Това се дължи на намаление на размера на дъждовните капки и на отнасянето на облаците встрани от замърсените участъци. По сериозни са наблюденията върху замърсяването на атмосферния въздух. То се дължи от една страна на глобалното атмосферно замърсяване в Югоизточна Европа и трансграничното замърсяване от съседните страни. Трансграничният пренос на атмосферни замърсители от съседните страни създава най-остри проблеми по северната ни граница. Тук са създадени конфликтните райони Русе-Гюргево, Никопол-Турну Мъгуреле, Силистра-Кълъраш, Видин- Калафат. В страната ни основни причини за замърсяване на въздуха са прекомерното изхвърляне на замърсители и необоснованото териториално разположение на замърсяващите производствени мощности. По количество на изхвърлени вредни вещества във въздуха, България изпреварва много от напредналите страни. Установено е, че основните източници на замърсяване са промишлеността, транспортът, комунално-битовите дейности. Особено замърсена е атмосферата над големите градове /София, Бургас, Пловдив, Варна/, където живее значителна част от населението, както и големите промишлени центрове /Перник, Димитровград, Девня, Враца и др./. В последните години поради спиране производствената дейност на редица предприятия се наблюдава тенденция на намаление на изхвърляните замърсители в атмосферата. Тази тенденция, обаче е породена от чисто икономически причини и в много малка степен е продиктувана от екологични съображения. Пътищата за прекратяване на замърсяването на атмосферата са чрез прилагане на конкретни мероприятия за намаляване на изхвърляните вредни вещества във въздуха, въвеждане на нови технологии, прахо-уловители и др./, както и приемане на съответни закони за опазване на природната среда и в частност атмосферата.

ВОДИ НА БЪЛГАРИЯ
1. Значение на водите като природен компонент и природен ресурс. В трите си агрегатни състояния водата се среща навсякъде в природата, като образува неравномерна и сложна покривка по цялото земно кълбо. Съвкупността от всички водни обекти се нарича хидросфера. Хидросферата заема междинно положение между останалите обвивки на земята. Тя прониква дълбоко в тях и се намира постоянно в тясна връзка и зависимост с тях. Природните води, като компонент на природната среда са от особено значение за живота на нашата планета. Водата е едно от най-разпространените вещества в природата. Запълва огромни океански и морски басейни, образува езера, натрупва се във вид на ледници в полярните области и високите планини, тече в речните долини и образува реки. Навлиза в порите на скалите и формира подземни басейни. Изпълва тропосферата, като образува облаци, от които пада във вид на валежи. Водата влиза в състава на клетките и тъканите на всички живи същества. Тя създава онази физико-химична среда, без която е невъзможно осъществяването на основния процес при живите същества - обмяната на веществата. С други думи тя се явява свързващо звено между организмите и обкръжаващата ги среда. Водите са особено важни и като природен ресурс. Това са всички полезни за човека и неговата стопанска дейност води в хидросферата. На настоящият етап от обществено-икономическото развитие най-достъпни за експлоатация са пресните води в реките, езерата, язовирите и плитко залягащите подземни води. Без вода е немислима никаква стопанска дейност. Тя се използва в бита, промишлеността и селското стопанство. Водите оказват влияние и върху водния транспорт и производството на електроенергия. С други думи водите се явяват важно условие за икономическото развитие на страната. Водните ресурси се характеризират с някои специфични особености - неизчерпаемост, неравномерно разпределени във времето и пространството, тясна връзка и единство на всички води в природата. Наред с това те притежават и свойства характерни за другите природни ресурси - многоцелево използване /в бита, промишлеността, селското стопанство, в енергетиката, за корабоплаване, риболов и отдих/; възможност за подобряване на тяхното качество, възможност за транспортирането им .
2. Фактори за формирането и режима на водите в България. 2.1. Климатични фактори Влиянието на климата върху речния отток се осъществява чрез прякото влияние на климатичните елементи - валежи, температура и изпарение. За формирането на оттока значение има количеството на валежите, а за неговия режим, определящи са месечното и сезонно разпределение на валежите, както и тяхната продължителност и интензитет. Температурата на въздуха обуславя различните величини на изпарението и протичане на снеготопенето. 2.2. Фактори на постилащата повърхнина Релеф. Релефът оказва влияние, чрез надморската височина, наклона на склоновете, експозицията на склоновете и характерът на земеповърхностните форми. Надморската височина изразява вертикалното зониране и диференциране на климата, почвената покривка и растителността. Успоредно с нарастването на надморската височина се увеличава количеството на валежите и продължителността на снежното задържане. Това заедно с добре развитата растителна покривка обуславя и по-голямото количество на речния отток и неговото естествено регулиране. По-големият наклон на склоновете, обуславя и по-голямото количество на склоновия отток и неговото по-бързо оттичане в речното легло. Експозицията на склоновете влияе върху количеството на валежите, върху различната продължителност на снежното задържане и върху величината на изпарението. Върху северните склонове на планините падат повече валежи, по-продължително е снежното задържане и по-слабо е изпарението. Тези различия предизвикват разлики в склоновия отток, а от тук и разлика в количеството на речния отток. Общият морфографски характер на релефа също дава отражение върху количеството и режима на валежите. Стана ясно, че позитивните форми на релефа спомагат за бързото оттичане на склоновия отток и прибирането му в речната мрежа, то негативните земеповърхностни форми са условие за намаляване на повърхностния отток и увеличаване на инфилтрацията и изпарението. Това води до формиране предимно на подпочвени води. Геоложки строеж и скален състав. Влиянието на геоложката основа е свързано с характера на скалния състав /със водопропускливостта или водонепропускливостта си/ и особеностите на земекорния строеж /определя наличието или не на подземни води/. Водонепропускливите скали /мергели, гранити, диорити и др./ спомагат за формиране на повърхностен отток. Напуканите и кавернозни варовици, порестият характер на льоса, пясъчниците и чакълите са предпоставка за формиране на подпочвени води и намаляване на повърхностния отток. Особено благоприятни в това отношение са напуканите и окарстени варовици в Дунавската равнина, Предбалкана, Стара планина и Крайщето, както и окарстените мрамори на Пирин, Западни Родопи, Сакар, Странджа. В тях се формират карстови води, които подхранват речните течения и променят значително техния режим. Почвена и растителна покривка. Влиянието им е сложно и многообразно.Проявява се съвместно с останалите фактори. Почвената покривка разпределя в зависимост от свойствата си падналите валежи в изпарение, повърхностен и подземен отток. Нейното влияние винаги се проявява съвместно с растителната покривка. По-голямо е хидроложкото значение на горската растителност. Тя оказва като цяло положително влияние за формирането и режима на оттока. То се изразява в намаляване на повърхностния отток и увеличава проявата на инфилтрация и акумулация на подпочвени води, които подхранват речните течения, удължаване периода на пълноводие на реките и повишаване на оттока през маловодието. С други думи почвената и растителна покривка осигуряват по-равномерен отточен режим на реките. Хидрографски особености на речните басейни. Водосборните басейни със своята големина, форма, гъстота на речната мрежа, наличието или не на езера и блата оказват значително влияние върху формирането и режима на оттока. По-големите по площ речни басейни обуславят включването в тях на разнообразни природни ландшафти с разнообразен режим на оттока. Обикновено при тези речни басейни оттока е по-постоянен и по-равномерен както през годината, така и през отделните години. 2.3. Антропогенни фактори. Антропогенните фактори могат условно да се обединят в две групи – дейности, реализирани директно върху речната мрежа /язовири, водохващания, корекции на речните легла, директно заустване на отпадъчни води в реките и др./ и дейности, реализирани върху водосборните басейни /напояване, лесо-мелиорациите, агротехнически мероприятия, урбанизация/. Първата група дейности регулират оттока, чрез прехвърляне на водни обеми от един месец в друг. Втората група дейности променят условията за формиране на речния отток.
3. Видове води 3.1. Подземни води. Представляват важно звено във водния баланс на страната. Според условията за формирането им те се поделят на - грунтови и артезиански. Към артезианските води се отнасят и минералните води, които твърде често са обект на отделни проучвания. Като отделна категория се разглеждат и карстовите води, които по начин на залягане могат да бъдат както грунтови, така и артезиански. Но поради специфичните условия за формирането им, подземна циркулация и хидрохимични характеристики се обособяват като отделна категория. Грунтови води са водите които се формират в първия водоносен хоризонт под земната повърхнина, поради това те са не напорни. Техният режим се обуславя от режима на валежите и повърхностно течащите води. Най-благоприятни условия за формирането им съществуват в заливните речни тераси и наносни конуси. Общата площ на заливните речни тераси е 5704 км2, като 806 км2 от нея се падат на заливната тераса на р.Дунав и крайдунавските низини. Общият годишен воден обем възлиза на 8,130 млрд.м3, а само за крайдунавските низини - 2,3 млрд.м3. Много по-благоприятни са условията за формиране на грунтови води в Горнотракийската низина и котловинните полета, където те се формират не само в алувиалните наслаги, но и в плиоценските порьозни отложения. Най-значителни са запасите на грунтови води в западната част на низината, където върху площ от 3510 км2 са формирани 6,4 млрд.м3 статични запаси, а в източната част върху площ 3200 км2 са установени 1,3 млрд.м3. В Софийската котловина в заливната речна тераса на р. Искър, наносните конуси в подножната ивица на оградните планини са формирани грунтови води със статични запаси около 1 млрд.м3 на площ 800 км2. В Задбалканските котловини най-голямо е значението на наносните конуси, които са със значителни площи и голяма водоемкост и вододайност на отложените материали. В Казанлъшката котловина статичните запаси са 1,04 млрд.м3 на площ около 157 км2, а в Сливенската - 740 млн.м3. В планинските и хълмисти части по-голямо разпространение имат пукнатинните грунтови води - в Западна Стара планина /на запад и изток от Искърския пролом/, в Западните Родопи. В режима на грунтовите води се установяват две ясно изразени фази - на ниско и на високо ниво. Фазата на високо ниво във Горнотракийската низина, Задбалканските котловини и Черноморското крайбрежие обхваща периода февруари - май, а в Дунавската равнина, долината на р.Места и Струма в този период се включва и юни. Фазата на ниско ниво включва периода юли-декември. Средномесечният максимум настъпва през март, а средномесечният минимум през септември и октомври. Напорни /артезиански/ води. Водите формирани между два водонепропускливи хоризонта се наричат напорни води. Разпространени са в Мизийската платформа /Ломска падина, Искърско-Витско понижение и по всички склонове на Севернобългарското сводово издигане/. В Предбалкана няма големи артезиански басейни. По-малки са басейните на Салашката синклинала /долината на р. Огоста/ и бедрата на Тетевенски антиклинории. В Старопланинската зона артезиански води са образувани в източния дял на планината - Лудокамчийския антиклинорий. В Средногорската зона са обособени два артезиански басейна - Софийски и Бургаски. В Горнотракийската низина артезиански води са формирани в палеогенските и плиоценски наслаги на Пловдивското поле, Източномаришкият въглищен басейн, Хасковското и Свиленградското полета. В Крайщето артезиански структури са обособени в Радомирската и Кюстендилската котловини. Минерални води. Това са водите които оказват благоприятно физиологично въздействие върху човешкият организъм с разтворените в тях соли, газове, редки елементи, повишена температура и др. Те могат да бъдат както студени, така и топли, както с висока, така и с ниска минерализация. Страната ни е много богата на минерални води /след Испания, Франция, Италия, Германия, бившата Югославия, Чехия и Словакия/. Известни са около 140 естествени находища с над 700 минерални извори. В зависимост от термичното ниво минералните извори се поделят на: хладни / хипотермални с температура до 200С/; топли /от 20-370С/; горещи /хипертермални с температура над 370С/. Хладните минерални извори са пръснати по цялата територия на страната - Наречен /Асеновградско/, Шипково/Троянско/, Овча купел/София/, Смочан/Ловешко/, Вонеща вода /Габровско/, Меричлери /Симеоновградско/ и др. Хипотермалните и хипертермални води се обединяват под общото понятие термални води. Те съставляват по-голямата част от минералните води в България. Характерното за техните находища е наличието на много извори, както и значителните колебания в термичното ниво /от 20 до 1000С/. С най-висока температура е минералният извор при Сапарева баня. По- голямата част са с температура над 380С. Дебитът им варира от 1000 л/с до 2400 л/с. Характеризират се със слаба минерализация. По- известни термални извори в Стара планина са при Вършец, Бързия, Монтана, Лакатник, Оплетня, в Софийското поле - Банкя, Горна Баня, Княжево, Овча купел, София, Панчарево и др., в Средногорието - Стрелча /400С/, Хисаря/49,50С/, Баня/51,10С/, Павел баня /54,60С/, Старозагорски бани /45,80С/., по долината на р.Струма - Благоевград, Симитли, Сандански, Левуново и Марикостиново, по долината на р.Места - Баня /56оС/, Добринище /43оС / и с. Елешница /56оС/. Според химичният състав, термалните води се поделят на азотни, въглекисели, метанови и сероводородни. В България най-широко разпространение имат азотните термални води - изворите при Сапарева баня, Симитли, Наречен, Момин проход и др. Със въглекисели води са изворите при Михалково, Сливенските минерални бани, Стефан Караджово, сероводородни са термалните води в Софийската котловина. Половината от термалните води са с повишена радиоактивност, надхвърляща 15 емана/л - Клисурският извор /200 емана/л/, Стрелченският / 250 емана/л/ и др. Със особенно голяма радиоактивност са изворите Момина баня /560 емана/л/, един от Нареченските извори /1300 емана/л/. Карстови води. Широкото разпространение на карстовите води се обуславя от широкото разпространение на карбонатните скали. Находищата на карстови води могат да се групират в следните области: Карстови води в Дунавската равнина. Най-значителни извори са Девненските с дебит 3700 л/с. В Предбалкана са образувани значителен брой карстови басейни - Белоградчишки, Салашки, Пъстрински, Владимировски, Каменополски, Търновски, Преславски. Между р. Малък Искър и р.Вит извира най-големият карстов извор в страната - Глава Панега с дебит 4600л/с. В Стара планина най-значителни са Искрецките карстови извори с дебит 2920л/с, в Западна Стара планина са изворите Лакатнишкият /дебит 660л/с и Скакля /с дебит 255л/с /. Карстови извори в Средногорската област са малко на брой. Изключение правят карстовите извори в Странджа - извора Катун /дебит 258л/с, южно от с.Звездец/, Докузак /300л/с, между с.Стойлово и Малко Търново/. Рило-Родопската област е богата на карстови извори. В Западните Родопи по-големи карстови извори са Клептуза /640л/с/, Вриса /744 л/с/ при с.Беден, Бралата /250 л/с/ при Смолян, Хубча /448 л/с / и др.
3.2. Повърхностни води. 3.2.1. Реки. Речна мрежа. Гъстота на речната мрежа. Характерът на климатичните условия, особеностите на геоложкия строеж и значителното разнообразие на земеповърхностни форми, определят разпределението и гъстотата на речната мрежа. Малкият териториален обхват на България и непосредствената и близост до р. Дунав и Черно море, заедно с положението на Стара планина и близостта и до Егейско море са предпоставка за образуване на къси речни артерии и малки речни системи. С най-голяма гъстота на речната мрежа / > 2 км/км2 / се очертават отделни места по северните склонове на Стара планина, Огражден, Влахина, Осогово. Със средна гъстота / 0,5 – 1км/км2 / са нископланинските и хълмисти територии, характеризиращи се с малка залесеност и по-малки валежи. С най-малка / 0,5 - 1 км/км2 / се характеризират крайбрежните низини, Дунавската равнина, Задбалканските полета. Това са райони с плосък релеф, способстващ за значителна инфилтрация и значително по-слаби валежи. Главен вододел. Течението на реките в България е насочено към два отточни басейна - Черноморски и Егейски. Главният вододел, разделящ двата басейна започва при българо-турската граница, минава по билото на Странджа планина. По на изток завива в север-западна посока и продължава по билото на Бакаджиците, завива на североизток , като следи билото на Хисар-баир, изкачва се върху гърбището на Айтоска планина, продължава на запад по билото на Стидовска и Славянска планина и достига до прохода Вратник /1097м/, на запад продължава до връх Звездец /1655 м/ на Етрополския балкан , насочва се на юг по гърбището на Гълъбец и Вакарелска планина и достига до Боровецката седловина /1300 м/. На юг от нея се изкачва по северният склон на Рила и достига до връх Мусала /2925 м/, обхожда изворните части на р.Искър, пресича западното гърбище на Белчинската планина и достига Клисурска планина /1025 м/, следи билото на Верила, Витоша, преминава през Черни връх /2290 м/, на северозапад към Владайската седловина и на северозапад от нея следи Люлин, Вискяр, следи южната ограда на Трънскато котловинно поле и достига границата със Сърбия. Черноморският отточен басейн обхваща 57% /от тях 45% заемат водосборните на дунавските притоци и само 12% от територията му се падат на директно вливащите се в Черно море притоци/ от територията на страната, а Егейският басейн заема 43%. Характеристика на по-големите речни басейни. Черноморски отточен басейн. Искър. Най-дългата река в България /368 км./, вливаща се в р.Дунав, извира от Рила планина. За начало на реката се приема Черни /Прави/ Искър. Реката протича през Самоковската котловина, където приема десния си приток Боровецка Бистрица и левия приток - р.Палакария. Преминава през Червеноградски и Урвички проломи и навлиза в Софийското поле. Между гр.Нови Искър и с.Лютиброд реката протича през живописния Искърски пролом. След с.Чомаковци тя протича в Дунавската равнина и северозападно от с.Байкал се влива в р. Дунав. Останалите притоци на р. Дунав извират от билните части на Стара планина - реките Лом, Огоста, Вит, Осъм, Янтра. От тях с голяма водосборна площ се отличава р. Янтра /дълга 258 км. и площ - 7862км2/. Тя събира водите си от Калоферския, Шипченския, Елено-Твърдишкия дялове на Стара планина. Проломява Търновска планина в Предбалкана и протича по живописен пролом. Приема притоците си Росица и Лефеджа. Между селата Самоводене и Вардим реката меандрира в пределите на Дунавската равнина.
Директно вливащите се в Черно море реки събират водите си от най-източните части на Дунавската равнина, Предбалкана, Стара планина и Странджа. Това са: Батовска, Девня, Провадийска, Камчия, Двойница, Факийска, Изворска, Ропотамо, Дяволска, Караагач, Велека и Резовска. Общата площ на басейните съставлява 12% от водосборните басейни на страната. Река Камчия е най-дългата /245 км./ и най-голяма по водосборна площ /5358 км2 / река. Водосборният й басейн обхваща значителни площи от Източна Стара планина и Предбалкана. За начало се приема р.Голяма Камчия, която събира водите си от Лиса планина под името Тича. Преминава през Преславския пролом, по-на изток приема притока Луда Камчия и до вливането си в Черно море тече под името Камчия. Егейски отточен басейн. Най-голямата българска река в обсега на Егейския отточен басейн е р.Марица /дълга 321 км. и площ - 21084 км2/. Води началото си от Маричините езера в Рила. При с.Радуил достига подножието на планината след което протича през Долнобанската котловина, където приема притоците си р.Ибър и р.Стара, преминава през Моминоклисурският пролом, където приема водите на р.Крива и р.Яденица. При Белово навлиза в Горнотракийската низина, където приема редица притоци. Левите притоци на реката събират водите си от Стара планина и Средногорието. Това са реките - Тополница, Луда Яна, Пясъчник, Стряма, Омуровска, Съзлийка и др. Десните и притоци събират водите си от Родопите и по-големите от тях са: Чепинска, Стара, Въча, Чепеларска, Харманлийска. Водосборният басейн на р. Арда обхваща част от Западни Родопи и по-голямата част от Източни Родопи. Реката извира от северното подножие на Ардин връх, протича до Ивайловград, където напуска пределите на страната ни. По-големи леви притоци са реките Черна, Малка Арда, Боровица, Пернек, а десни - Върбица и Крумовица. Река Тунджа /дълга 350 км и площ 7884 км2 /е най-пълноводният приток на р. Марица. Извира от Стара планина /югоизточното подножие на връх Ботев/. Меандрира през Межденицкия пролом и навлиза в просторното Сливенско поле. Приема левия си приток р.Мочурица. В Ямболското и Елховско поле приема редица притоци. След протичането и през Сремския пролом тя навлиза в пределите на Турция. Река Места /дълга 126 км и площ - 2767 км2/ извира от Рила. За начало се приема р.Бяла Места. Протича през Разложката котловина, образува пролома Момина Клисура, протича през Гоцеделчевската котловина и навлиза в Хаджидимовския пролом. По-значителни десни притоци са реките Белишка, Изток, Добринишка, Туфча и Мътница, а леви - Златарица, Матандере, Канина, Сатовчанска Бистрица. Река Струма е една от най-големите реки в България /дълга 290 км. и площ - 10797 км2 /. Води началото си от Витоша. Преминава през редица котловинни полета и проломи. Нейни десни притоци са реките Конска, Светля, Треклянска, Лебница, Стара и др. и леви - Джерман, Бистрица, Рилска, Благоевградска Бистрица и др. Речен режим. Модул на оттока. Разпределението на оттока през годината е главна характеристика на отточния режим. За България се установяват две отточни фази - пълноводие и маловодие. Пролетното пълноводие е характерно за областта с континентални климатични влияния, а зимното пълноводие за областта със средиземноморско климатично влияние. Фазата на маловодие е добре изразена фаза в отточния режим. Най-малките средномесечни водни количества се проявяват през периода август-октомври. Това е период, характеризиращ се със слабо овлажнение, голямо изпарение и намаляване на подхранването на реките с подземни води. Само във високопланинските части средномесечният минимум настъпва през зимните месеци. През август най-малък е средномесечния отток в Дунавската равнина, южните склонове на Стара планина, котловините и високопланинските части. С най-малък средномесечен отток през септември са реките в Лудогорието, среднопланинските части на Осогово, Рила, Пирин и Западни Родопи. По северните склонове на Стара планина и средната част на Предбалкана средномесечният минимум настъпва през октомври. Във високопланинските части на Рила и Пирин поради задържане на валежите във вид на снежна покривка, средномесечните минимуми се проявяват през февруари. Със средномесечен максимум през март са реките в Дунавската равнина, Лудогорието и Добруджа, западните части на Предбалкана, котловините и нископланински части на западната част на Преходната област, западния и източния дял на Средна гора. През април средномесечните максимуми са характерни за Западна Стара планина, южните склонове на Средна Стара планина, северните склонове на Същинска Средна гора и среднопланинските части на Рила, Пирин и Западни Родопи. През май средномесечните минимуми на оттока настъпват във високопланинските райони с надморска височина над 1000 -2000м. Фазата на маловодие е добре изразена фаза в отточния режим. Лятно-есенното маловодие се проявява във всички реки в страната, а зимното маловодие е характерно главно за високопланинските райони на Рила и Пирин. Лятно-есенното маловодие настъпва поради намаляване на подхранването на реките с подземни води, падналите валежи поради значителното изпарение не формират отток. Проявява се през периода юли – октомври. Най-рано маловодието започва при малките по площ басейни, със слабо ерозионно врязване и малки динамични запаси от подземни води. Обемът на оттока е 1-15% от годишния отток. Във високопланинските райони през зимния период реките се подхранват предимно с подземни води, поради отрицателните температури на въздуха и задържане на снежната покривка. В резултат на което освен лятно-есенно маловодие се формира и зимно маловодие. Пролетното пълноводие в умерено-континенталната климатична област се обуславя от снеготопенето и нарастването на количеството на валежите през този сезон. Обхваща период от февруари до май, като най-продължително е в среднопланинския пояс, а във високопланинския границите му са по-тесни - април-юни. В равнините и нископланински части на областта поради честите преходи на температурата над 00 се формират многобройни речни прииждания. Те също са елемент на речния режим. Наблюдават се най-често през пролетния сезон, но се появяват и през останалите сезони. Пролетният сезон се явява сезон с максимален отток в областта /40-45% от годишния отток/,а есенния с минимален отток /12% /. В преходно-средиземноморската климатична област под влияние на обилните валежи, предимно от дъжд и нетрайната снежна покривка се формира добре изразено зимно пълноводие. Продължителността му обхваща периода ноември- май. Зимният отток в тази област е най-голям в сезонното разпределение на оттока. През него протичат 50 - 54% от годишния отток, а есенния с минимален /12%/. Най-малки средномесечни водни количества се проявяват през периода септември-октомври, а максималните средномесечни водни количества през периода януари-февруари. В по-високите части на областта и тези с най-слабо средиземноморско влияние /Тракийската низина, Тунджанската област, Странджа планина и др./ този максимум настъпва през февруари. Във връзка с различните източници на подхранване и разнообразен режим реките в България могат да бъдат групирани в 4 групи: - Реки със преобладаващо снежно-дъждовен режим /реките във високопланинския и планински пояс на Западна Стара пладнина, Средна Стара планина, Рила, Пирин, Западни Родопи/. Характеризират се с пролетен максимум и лятно-есенен и зимен минимум; - Реки с дъждовно- снежен режим /реките от средно високия и хълмист пояс на Дунавската равнина, Предбалкана, Стара планина, Средногорието, Крайщето и др/. Това са реки с пролетен максимум и лятно-есенен минимум; - Реки с дъждовен режим /реките от източната половина на Задбалканските котловини, Горнотракийската котловина, Тунджанската област, Черноморското крайбрежие и др./. Характеризират се с есенно зимен максимум и лятно-есенен минимум; - Реки с карстов режим /реките подхранващи се с водите на карстовите извори или басейните им са развити в области с широко разпространени карбонатни скали/. Модулът на оттока е количествена характеристика на речния отток и дава представа за водноста на водосборите. Това е особено важна характеристика при проектиране на хидротехнически съоръжения и използването на речните води. Той е във връзка с надморската височина. С най-малък модул на оттока се характеризират Добруджа и Лудогорието, Черноморското крайбрежие, северните райони на Дунавската равнина и Горнотракийската низина / 0,5 - 1 л/с/м2 /. А най-голям е модулът на оттока в планинските територии / между 30 -40 л/с/м2 /. Хидроложки области.На територията на страна във връзка с особеностите на формиране и режим на речния отток се обособяват две хидроложки области: област със средиземноморско климатично влияние и област с континентално климатично влияние. Областта със средиземноморско климатично влияние обхваща югоизточната част на страната и заема площ 28 507 км2 /27,7% от територията на страната/. В тази област се формират около 1/5 от водните ресурси /3810 млрд.м3/. Тя обхваща част от Източна Стара планина /басейните на реките Луда Камчия, Хаджийска и Двойница/, почти цялата Горнотракийска низина, Бургаската низина, Странджанската нископланинска област и Източни Родопи. В различните части на областта степента на средиземноморското климатично влияние е различна. Най-силно е то в Източни Родопи, където е и най-високият модул на оттока - 13,3 л/с/м2 и Странджанския район - 9,28 л/с/м2. Горнотракийската и Бургаската низини са с най-нисък модул - 2,94 л/с/м2. Речният режим се характеризира с зимен максимум на оттока, като в Източна Стара планина, поради проявата на двете климатични влияния се забелязва почти изравняване на зимния и пролетния отток. Областта с континентално климатично влияние обхваща по-голямата част от територията на страната / 72,3% /. В нея условията за формирането и режима на оттока са по-разнообразни. Поради това тя се поделя на две подобласти: равнинно-хълмиста и планинска. Равнинно-хълмистата подобласт обхваща Дунавската равнина, Предбалкана, Средна гора. Водния баланс се характеризира с малки валежни суми и големи разходи в изпарение. В резултат средният отточн модул е нисък- 2,84 л/с/м2, а водните обеми малки /4 885 млрд.м3/. Планинската подобласт заема площ 30 214 км2 и обхваща западната и централна част на Стара планина, Рила, Пирин Западните Родопи, Влахинско-Беласишката планинска редица, високо-котловинната област. В нея има благоприятни условия за формиране на речен отток. Средногодишният модул е над 10 л/с/км2, а годишния обем на водните ресурси - 10303 млрд.м3. С най-голям средногодишен отточен модул се характеризира Рило-Пиринския район - 14,23 л/с/м2, следван от Стара планина - 13,50 л/с/м2 и Западно Родопския - 11,53 л/с/км2. Най-малък е отточния модул в Краището 5,09 л/с/км2. 3.2.2. Езера Естествени езера. Естествените езера /крайморски, ледникови, карстови, свлачищни, крайречни и тектонски/ в България са съсредоточени по Черноморското крайбрежие и р. Дунав и във високопланинските части на Рила, Пирин. Характеризират се с малка площ и обем. Крайморските езера /лагуни и лимани/ са образувани в края на кватернера при епейрогенното понижаване на черноморския бряг и относителното повишаване на нивото на Черно море. По местоположение и хидрографски особености крайморските езера се обособяват в три групи: Добружанска /Дуранкулашкото, Езерецко, Шабленско, Шабленска тузла, Наневска тузла и Балчишка тузла/, Варненска /Варненско и Белославско/ и Бургаска /Бургаско, Атанасовско, Мандренско и Поморийско, Алепу, Аркутино и Стомопло/. Най-големи са Бургаското езеро /27,6 км2/ и Варненското /17,4 км2/, а най-дълбоки са Шабленското езеро /9,5 м/ и Езерецкото /9 м/. По обем най-голямо е Варненското езеро /165,5 млн. м3/, като то е и най-голямото в България естествено езеро. Режимът на лиманните езера е в тясна връзка с климатичните условия, морфографските особености, проточността и др. В режима на езерните води се очертава период на пълноводие през пролетните месеци /средномесечен максимум през май/ и период на маловодие през лятно-есенния период /средномесечен минимум през октомври/. Лиманните езера се характеризират със соленост от 1-2‰ /Добружанска езерна група/ до 11-12‰ /Варненска езерна група/. Соленностна стратификация се наблюдава само при Варненското езеро, където солеността е най-голяма в средните слоеве. Средногодишната температура на повърхностния слой се изменя от 12,2оС до 13,4оС. При по-дълбоките езера се наблюдават и термични стратификации, характерни за отделните сезони. Лагунните езера и блата са разположени почти успоредно на брега и имат овална форма. Най-голямата по площ е Атанасовската лагуна /16,9 км2/. Подхранват се главно с морски води и поради това се характеризират с голяма соленост / в края на лятото тя достига до 90-160‰ /. Тези езера се използват за добив на сол и за лечебни цели. От лагунните блата най-голямо и дълбоко е блатото Алепу. Солеността е от 1,5 до 4,0‰, а водата на блатото Аркутино е напълно сладководна. Там се развиват водни лилии, а останалите блата са зарибени и се използват за отдих и туризъм. Ледниковите езера са образувани в резултат дейността на ледниците през кватернера във Рила и Пирин. Наброяват около 260 езера. Заемат дъната на циркусите, циркусните тераси и трогови долини и са разположени на височина 2000-2600м. Най-високо разположено е Горното Полежанско езеро в Пирин /2710 м.н.в./, а най-ниско е разположено езерото Локвата /1858м.н.в./. Средната надморска височина на езерата е 2322м.н.в. Най-често езерата са с закръглена или елипсовидна форма с малка дължина и ширина. Най-дълго е Горното Рибно езеро в Рила /801м/. Повечето от половината езера са с площ под 10 дка /най-голямо е Смрадливото езеро - 212 дка в Рила, а в Пирин - Поповото езеро - 112 дка/. Преобладават езерата с максимална дълбочина от 2-5 м /най-дълбоко е езерото Окото в Рила - 37 м /. Ледниковите езера дават началото на нашите големи реки Марица, Джерман и др. По известни езера в Рила са Седемте езера, Маричините, Урдините, Рибните и др., а в Пирин - Василашките, Поповите, Влахинските, Бъндеришките и др. Тектонските езера са образувани чрез потъване на части от земната повърхност по разседи и флексури. По значителни езера са Скаленското /Стидовски дял на Източна Стара планина/, Купенското /Средна Стара планина/, Паничище /Северозападна Рила/ и Рабишкото. Най-голямо е Рабишкото езеро, което е превърнато в язовир. То е разположено на границата между Предбалкана и Дунавската равнина. Карстови езера са малко на брой. Образувани са в повърхностни и подземни карстови негативни форми - най често в затлачени понори. Голяма част от тях днес са пресушени. Най-големи са езерата Дедевец /площ 21 дка/ и Геранище /12 дка/.През лятото Сухото езеро пресъхва. Езерата в Деветашкото плато са около 20 на брой. Крайречни езера и блата са образувани чрез преграждане или откъсване на речните меандри от речните легла и запълването им с вода. В миналото е имало голям брой езера и блата не само покрай р.Дунав, но и покрай вътрешните реки. Голяма част от тях са пресушени и днес единственото по-значително езеро е Сребърна. Разположено в Айдемировската низина, то е с намалени размери /2,5км2/ и максимална дълбочина - 2м. Свлачищни езера се образуват в районите с активно развити свлачищни процеси. Типични свлачищни езера са разположени по Черноморското крайбрежие /северно от гр. Варна около Аладжа манастир/. Смолянските езера са разположени на обширно свлачище северно от гр. Смолян. Съставени са от три големи и няколко по-малки езера. Няколко свлачищни езера се намират в долината на Чаирдере в горното поречие на р. Въча и на югоизток от с.Нанево /Добричко/. 3.2.3. Язовири. Представляват изкуствени езера за регулиране на речните води с оглед тяхното рационално използване. В България са изградени над 2200 язовира с максимална сумарна вместимост около 7 млрд. м3. Над 97% от язовирите са с пълен обем под 10млн.м3, а само 0,1% - над 500 млн.м3. Разпределени са неравномерно по територията на страната. Най-голям е техният брой в Стара планина - 470 и Рило-Родопската област - 370.
4. Водни ресурси на България. Водните ресурси на България са незначителни /около 20,1 млрд.м3/. Тяхното количество се определя от структурата и динамиката на влагооборота /водния баланс/ в речните системи. Той се характеризира със сравнително ограничено овлажнение /690мм или 76,5млрд.м3/, интензивно изпарение /514 мм - 57 млрд.м3/ и малък речен отток /176мм - 19 млрд.м3/. Тази неблагоприятна водно балансова структура произтича от географското положение на България, специфичната атмосферна циркулация и разнообразната ландшафтна структура. Освен, че са незначителни /по водни ресурси на човек от населението България се нарежда на последно място между страните на Балканския полуостров/, водните ресурси са и неравномерно разпределени по територията на страната. В Северна България се формира средногодишно водна маса в размер на 7,54млрд.м3, а в Южна България тя е 13,7млрд.м3. Най-голям е оттокът на р. Марица - 3,74млрд.м3, Струма - 2,65 млрд.м3 и др. Най-голяма е водната маса в Югозападна България - 28,9 % от оттока на страната, а най-малка в Североизточна България - 6,8% от оттока на страната. От водните ресурси на страната към Егейски басейн се оттичат 12,2 млрд.м3, а директно към Черно море - 2,31 млрд.м3, а към р.Дунав - 6,42 млрд.м3. Безвъзвратните загуби на водни ресурси вследствие на напояването и др. причини възлизат на 2,52 млрд.м3. Основната част от речния отток /81,3%/ се формира на територията на планините и хълмистите части на страната. Площта им е 56,915 км2 /51,2% от цялата площ/. Естествените езера заемат 0,09% от площта на страната. Сумарният обем водна маса на Черноморските езера е 0,223 млрд.м3, на ледниковите - 0,011млрд.м3, на карстовите, тектонските, крайречните и свлачищните - около 0,044 млрд.м3. Или общият завирен обем прясна водна маса в естествените езера е 0,064млрд.м3 /1% от сумарния обем/. Със солената вода техният обем е 4,1% от сумарния обем на язовирите. Следователно водните запаси на естествените езера в страната нямат значимо общонационално значение, а само местно. В язовирите средногодишно се завирява около 6,66 млрд.м3 /33% от потенциалният воден ресурс на страната/. Годишно в тях се регулира 8 млрд.м3 водна маса /40% от водните ресурси на страната/. Подземните водни ресурси са съставна част от водните ресурси на страната /44% от общите водни ресурси/, а експлоатационните са 16% от общите водни ресурси. Средният многогодишен обем на подземните водни ресурси за страната е 9,485 млрд.м3, но експлоатационните запаси са 3,31 млрд.м3, без запасите от реките, които е възможно да се привлекат. Те също неравномерно са разпределени по територията на страната. В Северна България се формира 4,939млрд.м3, но по отделните поречия те са разпределени твърде неравномерно.
5. Използване на водите в България. Общото водопотребление в страната възлиза на над 10 млрд.м3 /около 50% от водните ресурси на страната/. Основните водопотребители на вода са питейно-битовото и промишлено водоснабдяване, напояването и хидроенергетиката. За питейно-битово водоснабдяване се подават около 0,788млрд.м3, а полезно се използват 0,6533млрд.м3. Водопотреблението на жител на ден е около 203л. По този показател страната ни се нарежда между високоразвитите страни. Основно се използват подземни води, а в отделни случаи и отделни речни води, чрез изграждане на язовири и водохващания. За промишлено водоснабдяване се използват 1,95млрд.м3 вода, като водата с питейни качества е около 30%. За напояване се изразходват 3,44млрд.м3 вода. Хидроенергийният потенциал на България е 21млрд.квт/ч, но технически използваемият е 14,4млрд.квт/ч. В страната са изградени 97 ВЕЦ, но работят 87 ВЕЦ. Тяхната мощност е 20% от инсталираната електрическа мощност на страната. Делът на произведената от ВЕЦ електроенергия непрекъснато спада.
6. Екологични проблеми породени от използването на водите и пътища за тяхното решаване Основният проблем е неефективното използване на водните ресурси. Така например голям е делът на използваната в промишлеността вода с питейни качества, над нормата /около 10% / са и загубите на вода поради неизправност във водопроводните мрежи, около 10% от питейните води се използват за поливане в дворовете. Общо за промишлеността се изразходва почти два пъти повече вода, отколкото в напредналите в промишлено отношение страни. Загубата на неоползотворена водна маса в напояването достига до 40-50% от подадената водна маса, поради остарелите методи на поливане, морална и физически износеност на напоителните системи, ниска производителност, недостатъчно внедряване на научно-техническия прогрес и др. Едновременно с това се наблюдава и трайна тенденция на влошаване качествата на водните ресурси. Главни замърсители на речните води са промишлените предприятия /целулозно-хартиената, химическа, консервна/, отпадъчните води от населените места и животновъдните ферми. Обикновено участъци с критично замърсяване са долните течения на реките /напр. Огоста- след с.Сараево, Вит - след Д.Митрополия, Янтра - след Габрово, Русенски Лом - след Разград, Провадийска - след Провадия, Камчия - след Търговище, Айтоска - преди устието, Марица - след Хасково, Струма - преди устието и др./. Пресните подземни води в Бургаската низина, Варненско, Старозагорското поле, Разградско показват замърсяване по отношение на съдържанието на хлориди, сулфати, нитрати, обща минерализация.Замърсяването с нитрати и сулфати е в резултат на нерационалното торене на обработваемите площи. Водите на р.Дунав показват замърсяване след градовете Видин, Свищов и Русе, но основно реката се замърсява от притоците в българския участък. Трябва да се подчертае, че основно качествата на дунавските води се формират над българският участък от реката. Поради всички тези причини, както и недостатъчните водни ресурси на страната доведоха до все по-задълбочаващата се тенденция към намаление на водните ресурси на страната. Тази тенденция доведе до режим на водоползване, който се прилага в 23% от градовете и 16% от селата. Особено засегнати са областите Ловешка, Монтана и др. Недостига на водни ресурси доведе до необходимостта от прехвърляне на води от едно поречие в друго и дори от един район в друг. Много често тези проекти не дооценяват достатъчно последиците за природната среда от това вмешателство. Тези последици могат да бъдат много тежки и да доведат до необратими промени, особено в планинските райони на страната. Основната посока за подобряване на екологичното състояние на водите у нас е тяхното рационално използване, а именно въвеждане на оборотно водоснабдяване, на внедряване на маловодни и безводни технологии и използване на пречистени отпадъчни води. Всичко това ще доведе до значителна икономия на вода. Необходимо е решаването на проблема със замърсяването на р. Дунав. Основни партньори са Сърбия и Румъния. Първите стъпки в това отношение вече са направени. През 1991 г. е стартирана екологична програма за басейна на р.Дунав с финансовата подкрепа на Комисията на ЕС, Глобалния екологичен фонд, правителствата на Австрия и Холандия и Световната банка. В края на 1993 г. България заедно с 14 европейски страни подписа в София, Конвенция за замърсяването на водите на р. Дунав. Основната цел на Конвенцията е да се контролира ХТК “ Железни врата” I и II. Не на последно място е и законовата база на страната ни за опазване на природните води, като част от природната среда.

ПОЧВИ В БЪЛГАРИЯ
1. Същност и значение на почвите като природен компонент и ресурс. Почвата представлява сложна природна система изградена от минерални частици, органични вещества, вода, газове, макро- и микроорганизми. Минералните частици образуват основната маса на почвата, а органичните вещества съставляват 10-20% от химичния състав на почвата. Те са резултат от жизнената дейност на растителните и животински видове. Във почвата са разпространени във вид на торф /растителни остатъци/ и хумус /разложено органично вещество/. Хумусът заедно със съдържанието на вода и газове определя нейното плодородие. Съдържанието на хумус в някои почви може да достигне до 90% от общото съдържание на органичните вещества. Характерно е неговото бавно разлагане от микроорганизмите, което позволява натрупването му в значителни количества в почвата. Той е източник на хранителни вещества за растенията, тъй като при разлагането му се освобождава въглероден двуокис, нитрати, фосфати. Тези съединения са лесно усвоими от растенията. Хумусът, образуван в горния почвен слой се отнася от инфилтриращата в почвата вода в по-долните хоризонти. Чрез обработка на почвата, той заедно с разтворените химични вещества се изнася отново на повърхността. Почвената покривка е особено важен компонент на природната среда. Образувана в продължение на милиони години, тя се явява огледало за състоянието на ландшафтите и в нея се отразяват и пречупват взаимовръзките между останалите компоненти на природната среда /скали, води, климат, растителност, дейност на човека/. Без почвена покривка е невъзможно съществуването и вегетацията на естествената и културна растителност и природата ни би представлявала една голяма пустош. Почвената покривка е междинно спояващо звено между геолого-геморфоложката основа, климатичните условия, динамиката на водата и вегетацията на растенията. Благодарение на своето плодородие почвената покривка се явява и много важен природен ресурс. Тя се явява средство и предмет на труда в селското стопанство. В резултат на дейността на човека плодородието на почвата може да променя /увеличава или намалява/ или да се запазва. Различават се три вида плодородие - естествено, потенциално и икономическо. Първото е свързано с наличието на хумус и други хранителни вещества, образували се през дългия период на естествено развитие на почвите. Потенциалното плодородие се свързва с възможностите за изкуствено увеличаване на хранителните вещества в почвата чрез добавяне на торове с естествен или изкуствен произход. Икономическото плодородие се изразява чрез стойността на произведените земеделски продукти от единица площ върху даден вид почва.
2. Фактори за образуването на почвите. 2.1. Абиотични фактори Абиотичните почвообразуващи фактори са скалната основа, релефа, климата, водите, растителността. Почвообразуващата скала е материалът от който се образува почвата. Механичният, минералният и химичният състав на основната скала определят водните, физичните и химични свойства,както и хода на химичните процеси в почвата. Климатът определя хоризонталното и вертикално разпространение на почвите. Той оказва влияние чрез климатичните елементи - температура на въздуха и валежите. Те от своя страна определят количеството на влага в почвата. Температурата на въздуха определя посоката и скоростта на физичните, химичните и физикохимични процеси в почвата. При по-висока температура процесите протичат с по-висока скорост и се увеличава дейността на почвените микроорганизми. Разлагането на органичните вещества и изветрянето на минералните частици протича при наличие на влага в почвата. Преовлажняването й води до забавяне на тези процеси. Релефът, като климатообразуващ фактор определя вертикалното разпределение на почвите, а чрез надморската си височина, наклона на склоновете, експозицията, определя разпространението на плитките и дълбоки почви. При по-големите наклони, валежните води отнасят изветрителната кора. Поради това по склоновете почвената покривка е тънка или почти липсва. Обратно - дълбоките почви се образуват в равнините, низините и котловините. Водите са важен фактор за протичане на всички почвообразуващи процеси - изветряне и ерозия. Наличието им обуславя образуването на някои от почвените типове. 2.2. Биотични фактори Биотичните фактори са растенията, микро- и макроорганизмите в почвата. Растителността се явява главен източник на органични остатъци в почвата. В зависимост от характера и в почвата се натрупват различни по количество и химичен състав растителни остатъци. Те определят нейното плодородие. Горската растителност в България е повлияла за образуването на сивите горски почви, канелените горски почви и др. Тревистата растителност в сравнение с горската внася в почвата по-голямо количество органични вещества. Под нейно влияние са образувани едни от най-плодородните почви - черноземните, канелените, алувиално-ливадните и др., а блатната растителност определя образуването на смолниците. Растителността определя водния и топлинния режим на почвата, определя нейната структура и я предпазва от ерозия. Микро- и макро организмите участват в минерализацията на органичното вещество в почвата и я обогатяват с хранителни вещества, необходими за развитие на растенията. 2.3. Антропогенни фактори Стопанската дейност води до промяна на състава и свойствата на почвите, като подобрява, запазва или намалява тяхното плодородие. Освен това стопанската дейност води до замърсяване на почвите с тежки метали, деградирането им или намаляване на техните площи.
3. Почвено-географско райониране Територията на България се характеризира с голямо разнообразие на почвената покривка, поради влиянието в България на четири големи почвени провинции - Степна и лесостепна източноевропейска, Средиземноморска южноевропейска, Горско атлантическа западноевропейска и Влажна субтропична черноморска. Представена е от 15 почвени типа, в които се поделят 42 подтипа. На територията на България се отделят три почвени зони: Севернобългарска лесостепна почвена зона - обхваща Дунавската равнина и Предбалкана /до 600-700 м н.в/. В посока от север на юг промяната на почвообразуващите скали, климата и растителната покривка обуславя и промяна на почвените типове и техните съчетания. Южнобългарска ксеротермална почвена зона - обхваща територията на Южна България /до 700-800 м.н.в./. Поради по-разнообразния и по-топъл преходно-континентален климат и ксерофитна растителност са се формирали специфични почвени типове. Планинска почвена зона - обхваща планинските районите /над 700-800 м.н.в./, покрити с широколистни и иглолистни гори, както и обширни пасища и ливади с различни вариации на планинския климат. 4. Характеристика и териториално разположение на главните почвени типове. Пространствените съчетания на релеф, климат и растителност имат първостепенно значение за хоризонталното и вертикално разположение на главните почвени типове и за формирането на почвените зони 4.1. Зонални почвени типове Почвената покривка е представена от 15 почвени типа, в които се поделят 42 подтипа. В обсега на Севернобългарската лесостепна почвена зона са разпространени зоналните почвени типове – черноземи /54% от площта на зоната/ и сиви горски почви /39% от площта на зоната/. Черноземните почви са разпространени в Дунавската равнина /западна и средна част/, Южнодобружанското плато и Лудогорието. Привързани са към равнино-хълмистия релеф на равнината и льосовата покривка, и сухия умерено-континентален климат и сухолюбива растителност. Характеризират се с повишена мощност на хумусния хоризонт /60-80 см/, но с ниско хумусно съдържание /2-4% /. Поделят се на: карбонатни, типични, излужени и деградирали. Карбонатните черноземи са разпространени непосредствено на юг от р.Дунав в обсега на непрекъсната льосова ивица. Характеризират се с различна мощност и хумусен хоризонт /40-60см/. Съдържат специфични образования - карбонатни мицели, разположени на дълбочина 20-150 см. Типичните черноземи са разпространени на юг от карбонатните черноземи в обсега на високата част на Дунавската равнина. Формирани са върху разкъсана льосова основа, при по-хълмист и по-дълбоко разчленен релеф. В морфологично отношение не се различават съществено от карбонатните черноземи, с тази разлика, че карбонатите при тях се наблюдават във височинния интервал 25-60 см. Мощността на хумусния хоризонт е 50-70 см. Поради идентичните свойства на типичните черноземи с тези на карбонатните те се обединяват в една обща агро-производствена група. Излужените черноземи са разпространени в Лудогорието и Добруджа. Формирани са върху льосовиден и песъчливо-глинест субстрат, умерено-континентален климат, дъбови гори и ливадно-степна растителност. В сравнение с карбонатните и типичните черноземи, тези почви са с по-добри агро-производствени свойства. Това се дължи на тежкия механичен състав и по-висока водозадържаща способност. Тези почви са едни от най-плодородните почви. Деградираните черноземи заемат отделни площи в най-високите райони на Дунавската равнина и Лудогорието. Образувани са върху песъчливо-глинести льосовидни наслаги, при лесостепни условия и доминиращото участие на горска растителност. Характеризират се с мощността на хумусния хоризонт /40-50 см/ и значително участие на глинести фракции /40-50% /. Сивите горски почви са разпространени в Предбалкана и най-високите части на Източната част на Дунавската равнина. Развити са върху хълмист и нископланински релеф, дълбоко разчленен и изграден от кредни и терциерни седименти - мергели, варовити пясъчници, мергелни варовици. Формирани са при по-влажен умерено-континентален климат и широколистна растителност. Отличават се с глинесто съдържане във вертикалния почвен профил, по-високо хумусно съдържание /2-5% /, и по-малка дебелина на хумусния хоризонт от черноземните почви. Сивите горски почви се поделят на тъмносиви и сиви и светлосиви горски почви. Тъмносивите горски почви се срещат в съчетание с деградираните черноземи и сивите горски почви. Образувани са върху льосовиден субстрат и редки смесени широколистни гори, при преобладаващото участие на ливадно-степна растителност. Те са с най-мощен хумусен хоризонт /до 45 см/ и мощен алувиален хоризонт /до 110 см/. Характеризират се с тежък механичен състав. Сивите горски почви са свързани с по-активното почвообразуващо участие на горската растителност и по-малка мощност на хумосно-елувиалния хоризонт на почвообразуващия субстрат. Светлосивите /псевдоподзолисти/ горски почви са образувани върху безкарбонатен скелетен субстрат и при участие на широколистни дъбови гори. Отличават се с ниско съдържание на органично вещество, слаба водопропускливост и повърхностно преувлажнение. Зонални почвени типове в Южнобългарската ксеротермална почвена зона са канелените почви, смолниците и жълтоземните почви. Канелените горски почви са разпространени по южните склонове на Стара планина и основните склонови ивици на останалите планини на юг от нея и свързаните с тях котловинни полета, хълмистите земи на Средногорието, Крайщето, Тунджанската област, Странджа, Източни Родопи, Осогово, Рила, Пирин, Родопите /до 800 м.н.в./. Формирането им протича при преходно-континентален и преходно-средиземноморски климат и при участието на топлолюбива широколистна, горска растителност, разнообразен почвен субстрат /силно натрошени и изветрели гранити, гранитогнайси, гнайси, слюдени шисти и др./ Канелените горски почви се поделят на типични, излужени и оподзолени канелени горски почви. Типичните горски канелени почви имат ограничено разпространение в хълмистите и дълбоко разчленени райони. Развити са върху карбонатна основа и се характеризират с плитък профил, малка мощност, плътен строеж. По механичен състав са леко до тежко глинести с хумусно съдържание /3-5% /. Излужените канелени почви са най-широко разпространения почвен тип в България. Разпространени са в основните селскостопански райони. Характеризират се с мощност на почвения профил 75-120 см, мощност на хумусния хоризонт /до 35 см/. По механичен състав са по-глинести от типичните канелени почви, но са с по-малко съдържание на хумус /2-3%/. Смолниците се отличават с твърде своеобразен произход и са разпространени на юг от Стара планина в котловинните полета, Горнотракийската и Бургаската низини. Образувани са върху водонепропускливи плиоценски езерни седименти и андезитни туфи и туфити, средиземноморско климатично влияние, незначителен наклон. Отличават се с тежък механичен състав /съдържание на глина 50-75%/, специфични физико-механични водни свойства. При навлажняване на почвата, тя набъбва, увеличава обема си, придобива голяма пластичност и лепливост. Обратно - при изсъхване тя се свива, втвърдява и образува широки пукнатини. Смолниците се отличават и с малка водопроницаемост и голяма водозадържаща способност. Поделят се на карбонатни, типични, излужени и деградирани. Карбонатните и типичните смолници са разпространени в Горнотракийската низина. Характеризират се по-маломощен почвен хоризонт /45-60 см/, по-слабо уплътнен хумусен хоризонт и с по-високо хумусно съдържание /3,5 - 4%/ в сравнение с излужените смолници /45-60 см/. Излужените смолници се характеризират с мощен хумусен хоризонт, който заедно с преходния достига до 50-80 см, с тежък механичен състав, уплътнен строеж и висока влагоемкост. Деградираните смолници се характеризират с липса на карбонати, с лек механичен състав, малко количество хумус. Жълтоземно-подзолистите почви са разпространени главно по лявото поречие на р.Велека. Формирани са при влажни преходно-средиземноморски климатични условия и при широкото участие на широколистна растителност от колхидско-понтийски тип. Почвообразуващите скали са силно натрошени и дълбоко изветрели шисти, пясъчници и лиски с юрска и кредна възраст. Отличават се с характерен жълт цвят /поради присъствие на лимонити/, голяма мощност на почвения хоризонт /80-100 см/, незначителен хумусен хоризонт /15 см/ и голямо разнообразие по механичен състав. В обсега на Планинската почвена зона се установява ясно изразено височинно зониране на почвената покривка. Кафяви горски почви са разпространени в пояса 1000-2000м. Образувани са върху леко-песъчливо глинест елувий, делувий или пролувий, при влажен климат и широкото участие на широколистни /букови /, иглолистни и смесени гори. Отличават се с малка мощност на почвения хоризонт /40-80 см/, незначителен хумусен хоризонт и незначително съдържание на хумус /3-9%/. Поделят се на светлокафяви /разпространени в по-ниския пояс на буковите гори/ и тъмнокафяви /разпространени по северните склонове и високопланинския пояс иглолистни гори/. Тъмноцветните планинско-горски почви са разпространени в Рила, Пирин, Витоша, Стара планина и Родопите /на височина 1600-1700 - 2100-2200 м/. Образувани са върху безкарбонатни скали, планински климат и растителност от клек, хвойна, бяла мура, смърч, както и тревиста и храстова растителност. Отличават се дебел торфенисто-хумусен хоризонт /40-60 см/, мощен профил /85-120 см/ и съдържание на хумус от 4 до 26%. Планинско- ливадни почви заемат пояса над 1700 м.н.в. Образувани са при планински климат и тревна растителност. Отличават се с високо съдържание на хумус /10-30%/, с плитък профил /40-60 см/, каменист механичен състав и значително количество неразложено органично вещество. Плитките и неразвити почви са разпространени върху наклонени и разчленени терени. Бедни са на органично вещество и са с ниско естествено плодородие. 4.2. Азонални почвени типове Това са почвени типове които не се подчиняват на хоризонтално и вертикално разпределение. Хумусно-карбонатните почви съпътстват всички зонални почвени типове. Образувани са върху карбонатна скална основа. Характеризират се с добре оформен хумусен хоризонт и съдържание на хумус от 3 до 7%. Алувиално-ливадните почви са широко разпространени в заливните речни тераси. Образувани са върху порьозни алувиални наслаги и при постоянно и достатъчно овлажнение и ливадна растителност. Характеризират се с дебел хумусен хоризонт, като ежегодно се натрупват минерални вещества в почвените хоризонти. Блатните и торфенисти почви са разпространени върху заравнените акумулативни повърхнини на по-големите реки и ниските мочурливо-блатисти райони на Черноморското крайбрежие. Образувани са в условията на преувлажняване и буйна ливадно-блатна растителност. Съдържанието на хумус варира от 4 до 16%. Засолените почви заемат малки площ в районите на разпространение на смолниците и ливадните почви. Образуването им е свързано с отлагането на соли в резултат на голямата минерализация на подземните води. Срещат се два подтипа на засолените почви - солончаци и солонци. Характеризират се с ниско съдържание на хумус /1-2%/.
5. Почвени ресурси Разнообразните условия на почвообразуване в България са обусловили формирането на почви с различно плодородие и агротехнически качества. От почвените типове най-широко разпространени са канелените горски почви /29% от територията на страната/, следвани от черноземните почви /23% от площта на страната /. Сивите горски почви заемат около 17%, кафявите горски - 15%, алувиално-ливадните почви - 7%, смолниците - 6% от площта на страната. Общо за страната годните за обработване почви възлиза на 52% от територията на страната. Това са така наречените дълбоки почви. Те се характеризират със значително плодородие и високи агротехнически качества. Заемат равнинно-хълмистите и котловинни земи, където е възможно прилагането на пълна механизация и модерно изкуствено напояване и наторяване. От дълбоките почви най-широко разпространение имат черноземните почви. Обхващат 36% от дълбоките почви и 21% от територията на страната. Около 10 хил.дка от тях се падат на най-плодородните почви - излужените черноземи. Черноземните почви са благоприятни за отглеждането на зърнени култури и захарно цвекло /излужените черноземи/ и лозови насаждения /карбонатните черноземи/. На второ място по площ се нареждат дълбоките тъмносиви и сиви горски почви /18,9%от общата площ на дълбоките почви или 10,6% от територията на страната/. В сравнение с черноземните почви те са по-слабо плодородни. Подходящ са за отглеждането на зърнени култури, захарно цвекло, лозови и овощни насаждения. Канелените горски почви заемат 9,9% от площта на дълбоките почви /2,15% от територията на страната/, а смолнците - 9,12% от площта на дълбоките почви /5,34%/ от територията на страната/. Те са основният обработваем фонд на юг от Стара планина. Подходящи са за отглеждането на зърнени култури, лозя, овощни насаждения, зеленчуци, някои топлолюбиви маслодайни култури, памук. Значително разпространение имат дълбоките алувиално-ливадни почви /14,6% от площта на дълбоките почви и 8,51% от територията/. Те благоприятствуват отглеждането на зеленчуци и овощни насаждения. Засолените почви /0,32 % от дълбоките почви и 0,19% от територията/ са разпространени в районите, където се развива с интензивно поливно земеделие. Поради това те трябва да бъдат подложени на мелиоративни мероприятия с оглед подобряване на качествата им и прибавени към обработваемия поземлен фонд. Обработваемата територия в България представлява 43% спрямо годната за обработване площ. Останалите 9% са все още неусвоени земи, които следва да се включат в поземления фонд на страната. Обхватът на плитките неразвити почви представлява 48% от територията на страната. Към тях принадлежат една част от сивите и канелените горски почви, заедно с жълтоземно-подзолистите и кафявите и планинско-ливадни почви. Трябва да се отбележи, че кафявите горски почви са свързани предимно с разпространението на буковите и иглолистни гори. Само 2% от тях се използуват за отглеждането на картофи и студоустойчиви зърнени култури.
6. Проблеми, породени от използването на почвените ресурси и пътища за тяхното решаване. Стопанската дейност се отразява неблагоприятно върху почвените ресурси в три посоки: намаляване на обработваемите земи, увеличаване на деградираните земи /ерозирани, повърхностно преовлажнени, кисели и засолени/ и замърсяване на почвите с тежки метали. Намаляването на почвения фонд е свързано с отнемане на земи за строителство на промишлени обекти, пътища, тръбопроводи и др. Значителни площи се отнемат при разрастването на градовете, строителството на военни обекти и др. Деградирането на земите е свързано на първо място с ерозията. Около 80% от земеделските земи са подложени на водна ерозия, а от тях около 30% са подложени и на ветрова ерозия. Най-силно засегнатите райони са Предбалкана, Крайщето, Източните Родопи. В тези райони значителна част от земята е изоставена и не се обработва. Средногодишно се отнасят 136,7 млн.т. почвен слой поради водна ерозия. Засоляването на почвите е в тясна зависимост с напояването, тъй като не се регулират правилно подпочвените води и в резултат се повишава тяхната минерализация. Вече беше споменато, че засоляването съпътства нашите най-плодородни почви, използвани за интензивно земеделие. Най-големи площи са засолени в Сливенския, Бургаския, Пловдивския и Великотърновския региони. Общата площ на генетично киселите почви възлиза на 56% от територията на страната. Тревожен е фактът, че интензивно се развиват процесите на вторично вкиселяване в районите с активно земеделие - Пловдивски, Пазарджишкия, Софийския, Бургаския и др. Замърсяването на почвите с тежки метали е характерно за районите със замърсен атмосферен въздух, значително изхвърляне на отпадъчни води, интензивна химизация на селското стопанство и с натоварени пътища. Замърсените обработваеми площи с тежки метали възлизат на около 470 хил.дка. Най-голям е техният дял в Софийска област, Пловдивска, Монтана, Хасковска. Решаването на тези проблеми е възможно по пътя на прилагане на конкретни почвозащитни, агротехнически и противоерозионни мероприятия и чрез законова уредба за опазване на почвените ресурси, като част от природната среда. За съжаление трябва да се отбележи, че неблагоприятните тенденции се запазват, а в същото време се намалява обемът от извършени мероприятия за подобряване състоянието на засегнатите територии.

РАСТИТЕЛНОСТ И ЖИВОТИНСКИ СВЯТ
I. РАСТИТЕЛНОСТ 1. Значение на флората като природен компонент и природен ресурс Естествената растителност е основен фактор при формирането на природната среда и за подържане на нейното равновесие. Различните типове растителност имат голямо климатично, водорегулиращо и почвозащитно значение. Особено голямо е значението на горската растителност, която пречиства приземния въздух и го обогатява с кислород. В този смисъл горската растителност със своето естетично изражение създава големи възможности за рекреация. Едновременно с това тя се явява оптималната обстановка за обитаване на животните и осигуряване на тяхното изхранване. Растителността е и важен природен ресурс. Тя е източник на дървесина, която се използва в промишлеността /дървообработваща, целулозно-хартиена, химическа и др./. Естествената растителност е източник на плодове /малини, ягоди, капини, боровинки, шипки, гъби и др./ и билки /мащерка, жълт кантарион, мента, маточина и др./, които освен за директна консумация от населението се използват и в промишлеността.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
География на България 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.